Професионалисти и експерти
В момента обществото ни има вида на аморфно поле, в което са пръснати затворени социални игри: географски, професионални, битови, мафиотски и пр. Картината в нещо напомня на ранното Средновековие, непосредствено след срива на Римската империя - макар че тази аналогия рискува да придаде недостоверно величие на социалистическата бюрокрация. Икономическите комуникации в по-голямата си част са се разпаднали, а политическите поне отчасти са потънали под нивото на публичната сфера и легитимността и синтаксисът им е неимоверно трудно да се проследи.
Да вземем географията. Мой приятел от Търговище, на който в края на миналата година му изрязаха в Първа градска тумор от гласните струни (за щастие още в ранен стадий), ми заяви веднъж, че градът им е на практика мъртъв. Безработицата надхвърляла осемдесетте процента, всеки се спасявал както сам си може. За свое щастие, всеки обикновено си имал някакво селско местенце с дворче и кокошки, ако не и още нещо, та успявал да свърже двата края без заплата. Същото може да се каже за Видин, Лом и други по-големи и по-малки градове. Хората се приближават до преките източници на препитание: стичат се към столицата или ако не се разпиляват да живеят по селата, поне се прикачат към тях.
Този тип разпад си има система, независимо от това къде протича - в географията или другаде. В него оцеляват най-вече терминалите - крайните елементи, полюсите, статиката на системата. Средният, неустановеният, динамичният закърнява почти до степен на отсъствие и в резултат системата добива вида на съчетание между било на връх и ниското му подножие, между дребен осветен център и обширна тъмна периферия. Тенденцията я има, макар да не е завършена. На социоикономическата карта все по-ясно се открояват малобройната заможна прослойка и огромното бедно простолюдие, на политико-географската карта устойчиви елементи са най-вече столицата и селата. Средните селища умират, България се рустикализира. Пак напомняйки за Европа в ранното Средновековие.
Смятам, че това е временна тенденция, синдром на изкуственото задържане на нещата. Едновременно с нея обаче у нас текат и естествени явления, с които тя влиза тук и там в неочаквани резонанси. Ето пример. В днешния период социалните игри, както вече споменах, се затварят, т.е. отдалечават се една спрямо друга. Това обаче не става само поради разпад на връзките. Съществува и съзнателен процес на обособяване. Социалната ни територия бавно, но сигурно се разслоява. Това е положителен процес, но въпреки органичната разлика, не винаги е лесно окото на наблюдателя да разграничи конструктивното разслоение от деструктивния разпад.
На ниво индивидуална инициатива процесът на разслоение се откроява доста отчетливо. Усещаме го по непрестанното никнене на производство и търговия въпреки пречките, които държавата поставя на пътя им. На ниво институция този процес се усеща най-ясно в случаи на опити да бъде спрян - например, където държавата го блокира поради неспособността си да проумее развитието на нещата в глобален план и дори собствените си произтичащи от това развитие интереси. Ситуацията около настоящия конфликт в националното радио е особено характерна. Масовият вътрешен протест там се насочи срещу една държавна практика, която фактически е рецидив от социалистическото минало. А именно, оглавяването на важни производствени и комуникационни институции, в интерес на централизирания контрол, не от вътрешни специалисти, а от спусната номенклатура1.
Важен момент е, че Иван Бориславов не беше пряко оповестен от протестиращите радиожурналисти като номенклатура: връзките по тази линия е много трудно да се докажат и да съставят казус от аргументи. Той беше само декодиран като такъв и след това оповестен като непрофесионалист. Това се оказа и слабо звено в аргументацията на подкрепящата го страна. Неслучайно поддръжниците на назначението му излизат с довода, че той е достатъчно компетентен, за да бъде назначен, а не чисто и просто компетентен.
Един скрит политически ход като назначението, за което става дума, си има, разбира се, конкретна мотивация. За нея може да се спори, но в момента тя не е важна за темата. Важен е по-скоро регламентът на тази мотивация, каналът, по който тя избира да тече, козовете, на които инстинктивно залага. А тук регламентът е следният: в сферата на културата държавата управлява чрез интелектуалеца-хуманитар, обявявайки го за експерт по проблемите на съответния ресор. Имайки това предвид, можем да кажем, че протестът на радиожурналистите представлява една от първите организирани реакции у нас на професионалиста срещу експерта. Можем да го наречем, разбира се, и реакция на журналиста срещу интелектуалеца, но то си е подвариант на същото.
Най-напред, защо реакция на журналиста точно срещу интелектуалеца? Под "интелектуалец" разбирам конкретна социална роля, типично изпълнявана от групи университетски или институтски кадри, която в българския си контекст се изразява предимно в опазването и рекламирането на държавния символен капитал. Интелектуалецът е по природата си близо до политическата власт. Той фактически провежда ценностите й в културната сфера, използвайки за целта образованието и медиите. С нея го сродява най-вече общият интерес към фигурите на вечността ("завет", "мисия", "национални идеали", "безсмъртие" и мн. др.), които в нашето културно пространство имат пък особено рязко надмощие над фигурите на актуалността и ги изместват, където могат. Към тази социална роля могат да гравитират, почти до степен на пълна идентификация, и други групи, чиито параметри съвпадат в този план с нейната: поети, писатели, понякога дори спортисти.
Журналистът, съответно, е постоянно визиран от интелектуалеца като враг, точно защото приоритет са му фигурите на актуалността, данните и стойностите на настоящето, фактите. Стойностният регламент на българското културно поле, обаче, където миналото и бъдещето постоянно изтласкват по значение настоящето, отрежда на интелектуалеца рязко предимство. Това предимство се съхранява и дори увеличава през социалистическия период, когато, вследствие тоталния политически контрол, фигурите на вечността изместват от публичната сфера почти изцяло тези на актуалността. Затова политическите промени от края на 80-те години освобождават повече журналиста. Докато интелектуалецът получава обратно само част от идеите си, той си връща правата над медийна територия, която онзи отдавна вече е свикнал да счита за своя. Релефът и темпът на настоящето влизат обратно в публична употреба и изтласкват оттам стойности, за които интелектуалецът смята, че дефинитивно отговаря2.
Както споменах малко по-горе, виждам този конфликт като подвариант на конфликт между професионалиста и експерта. Сами по себе си тези две категории много често се бъркат, особено в популярна употреба. Но между тях има разлика.
Професионалистът, най-общо казано, е собственик на умение, а експертът - медиатор на знание. Първият продава в социалното поле плодовете на сръчност, която е придобил с усилия и разход на време. Вторият продава в същото поле пакет информация от определен тип, която притежава или за която отговаря я в системата на властта, я в публичната сфера. Първият се е самоусъвършенствал, вторият завежда кабинет, за чийто отговорник е бил назначен. Първият запазва някаква субектна самостойност дори в крайно колективно социално битие, докато образът на втория е неотлъчно свързан с екипа, където принадлежи и изработва решения, обслужващи някаква институция. Като чисти социално-полеви структури, първият е важна медийна тема, вторият е сам по себе си медиа; първият е дискурс, вторият е проводник на дискурс.
Двете категории не са абсолютно разделени - напротив, част от аспектите им се припокриват и затова предпочитам да говоря за тях като за социални роли, с които може да се отъждестви последователно дори един и същи човек. Освен това постепенната преориентация на акцента в съвременната световна икономика от сферата на производството към сферата на услугите дава на някои теоретици основание да гледат на професионалиста и експерта като на различни етапи, по-ранен и по-късен, от видоизменението на социалния субект. Производството, например, се основава не толкова на експертно знание, колкото на конвейера. Създаването на собствена ниша в системата на услугите обаче изисква усвояването и употребата на специфичен пакет информация, който не се споделя с други. Във връзка с това Магали Ларсън смята, че теорията на експертното знание логично следва да измести теорията на професиите3.
И все пак разлика има, макар и доста гъвкава. Припокриването в отделни, та дори и съществени аспекти, не означава тъждество открай докрай. Така например, докато експертът почти задължително е професионалист, професионалистът не е задължително да функционира като експерт. В добавка, акцентът при професионалиста пада по дефиниция върху умението, дори ако умението в един или друг конкретен случай е фиктивно и служи само за трамплин към заемането на дадена престижна социална роля; по същия начин журналистът работи по дефиниция с данни, с фактологичен дискурс дори ако в конкретния случай ги манипулира в услуга на някоя институция или за своя лична изгода. При експерта обаче има нещо друго. Манипулацията на данните го дефинира като експерт в допълнение към участието му в екип. Дори ако е съвестна, тя пак си остава манипулация в широкия смисъл на думата, обработка, редакция и подредба на данни.
Двете роли се различават особено характерно в отношението си спрямо системите на абстрактно знание. Всеки професионализъм, както и всеки експертизъм, развива своя система на абстрактно знание, свой жаргон, дискурс, терминология. Чрез нея той трупа символен капитал и си издейства статут4. Професионалистът обаче, бих допълнил, заделя жаргона предимно за частната си сфера. В публичното пространство, независимо дали дефилира често или рядко, импулсът му е да скачи съдовете, да се преведе на понятен език. Експертът, обратно, работи своя жаргон, функционира като негова персонификация. Той се появява на социалната рампа, за да го достави. Превеждат и прилагат други.
Спецификата на експерта - и особено абстрактният му дискурс - го определя не толкова като професия (макар да получава заплата за труда си), колкото като функция, завишено игрова или условна социална роля. Тя го прави и ефикасен инструмент за прокарване на конкретни политически решения или за осъществяване на по-широки политически цели. Наистина, в състояние на равновесна съвместност абстракцията бяга пред конкретността на данните. Обаче може да ги смачка, ако им е наложена еднопосочно, като властови похлупак. Така както е възможно върху една институция с конкретна система от послания и конкретен групов адресат като националното радио изведнъж да кацне субект, който да я призове на абстрактен поход за духовна култура.
Струва си в крайна сметка човек да има предвид, че този тип скачвания, в качеството им на рецидив от минали практики, е в най-дълбокия си план изоморфен на днешния разпад в макросоциалното ни пространство.

Владимир Трендафилов

Д-р Владимир Трендафилов е главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски".
Той е автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", както и на поетическите сбирки "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника"; превеждал е Тед Хюз, Силвия Плат и др.
Съвместно с Александър Шурбанов той е съставител на обширно представяне на преводната рецепция на английската литература у нас.






















































































1 Номенклатурата, разбира се, не се самооповестяваше като сбор от лаици. Официално това бяха партийни кадри, отличаващи се с управленски професионализъм. Органично обаче категорията се състоеше от медиатори, назначени главно за да провеждат спуснатите отгоре партийни решения. Между тях се случваха и способни хора, но това беше проява на волна комбинаторика в системата и фигурираше само в емблематиката, но не и в органиката на взаимовръзката.

























































2 По тази тема вж. по-подробно в студията ми "Интелектуалци срещу журналисти: борбата за медийната територия" (в сб. Медии и преход. Съст. Георги Лозанов, Лиляна Деянова и Орлин Спасов. София: Център за развитие на медиите, 2000: 142-61). Там очертавам параметри, които виждам, че се потвърждават в днешната медийна ситуация.



































3 Larson, Magali Sarfatti (1990) "In the Matter of Experts and Professionals, or How Impossible It Is to Leave Nothing Unsaid", in Rolf Torstendahl and Michael Burrage (eds.), The Formation of Professional Knowledge, State and Strategy. London: SAGE Publications: 24-50.


















4 Вж. по-подробно по този въпрос в Andrew Abbott (1988) The System of Professions: An Essay on the Division of Expert Labor. Chicago: Univ. of Chicago Press; Pierre Bourdieu & Loic J. D. Wacquant (1992) An Invitation to Reflexive Sociology. Chicago: Univ. of Chicago Press.