Едно отдавна чакано пришествие

"Земята под краката й", опитах да се сетя за заглавие на песен, "Нозете", поправи ме укорително приятелят, с когото разговарях. След един неуютно дълъг период, в който вестниците говореха преобладаващо на жаргон с ориенталски вмятания, културтрегерите си чупеха езиците на латински, а прогресивната младеж тананикаше и хакерстваше на английски, не е учудващо матерният език да ти стане мащерен. Но оня ден чух някой да казва "нозе" в песента си, а другаде дори долових нещо за "руменеещи страни"...
Доста време след "промените" стана така (количествени натрупвания, качествени изменения ли), че българската музика отново заримува на български. Пропяха актьори, адвокати пропяха - приятно при това - а "прашните следи на тези дълги дни" бяха пометени от буйна хромофилска страст: от "цвят лилав" и "стая с лилави стени" преди няколко сезона до "портокалово момиче", "зелени жаби", "синьо" или "лилаво-жълта сянка" тези дни (колко хляб за семиотични дирения в привързаността към моравите тонове...). Изведнъж на народа му се отщя английският и започна да връзва текстове на български: от първоначално неуверените съчетания на "сега" с "така" и "живот" с "койот" до елегантно-небрежните "куршум" с "парфюм" напоследък (виж дружелюбното единомислие в текстовете на Стенли и "Антибиотика"). От небитието дори изплуваха и бяха рециклирани на нов глас "сребърни ята", "две следи" и "бели тишини"... Обзаведохме се с пълен набор български изпълнители - и поп, и рок, и блус, и пънк, и джаз, и даже хип-хоп на нашенски младежи със симпатични акценти от Бронкс.
Щеше да е неадекватно радиоефирът да не откликне на новите търсения и предлагания, така че, след като няколко месеца излъчва обещания в Мрежата и няколко денонощия пробно въртя рефрена на Емил Димитров с характерното "да се върррна", в София стартира едно необходимо БГ Радио. На топлата му третомартенска премиера на централния площад имаше екрани, върху които нищо не се виждаше и шумотевица, от която почти нищо не се чуваше, но множеството доволстваше, а тук-таме момчета носеха български знамена. Просто така.
Засега "музиката, която можете да си пеете, без да се притеснявате, че не знаете езика" не е структурирана в програма - парчетата се нижат на 91.9 MHz стихийно. Но вероятно е въпрос на време музикален директор като Ана-Мария Тонкова да намери някаква по-организирана и обмислена форма на поднасянето им. Важното е друго. Всъщност - няколко други неща.
Освен да предава, БГ Радио възнамерява и да продуцира българска музика. Кичът не може да се забрани, нито пък провинциализмът: единствен лек срещу тях са по-качествените алтернативи.
Радиото остава най-мощният фактор в налагането не само на музиката, но и на особен вид словесност и социално настроение - миналата година "Радио DJ" в Италия направи абсолютен хит една руска хип-хоп песен и цяло лято апенинците припяваха без акцент "малолетка - дура, дура!"... Струва ми се, че е от особено значение българският ефир да разпространява повече родно производство, та това, което политолозите и демагозите наричат "дух на национално единство" да не се изразява само в солидарно оставяне на продупчените билети по седалките на автобуса.
С БГ Радио изведнъж се връща едно обичано минало, което беше си отишло заедно с петолъчките и петилетките, без да го е заслужило. Миналото на "естрадната" песен и на изгубената душевна младост, която ни трябва, за да успеем да сме зрели.
Накрая - просто е хубаво да има наша радиостанция, откъдето по-честичко да се дочуват думи, които да ни навяват на хубави мисли. Или поне на мисли. Днес чух "...даже мен да ме няма на белия свят,/ потърси любовта ми в стръкче пролетен цвят..." и се сетих за пролетта на Уитман "...оставям се в наследство на земята,/ за да възкръсна с тревата, която обичам,/ ако още ме искаш, търси ме/ под подметките на твоите обувки...".

Нева Мичева








От въздуха
подхванато