Марко Бехар -
изложба без концепция
      Марко Бехар, Глава на евреин

Творчеството на Марко Бехар (1914 - 1973, завършил художествено образование 1957 г.) е един от точните примери за това, че художникът се ражда такъв, а не се "произвежда" в художествените академии. Изложбата, която е организирана в залата на "Раковски" 125, отново събужда размисли в тази посока. Рисунките, за пръв път показвани след "осемдесет и девета" - в различен политически контекст - доказват, че майсторството не може да бъде регламентирано от разни политически ситуации. От такава гледна точка е любопитно как се възприемат те днес и затова си мисля, че и на тази експозиция би могло да се погледне като на пореден опит да си припомним поредния позабравен автор. В последните години представяме редица български художници-класици като "непознати" и в повечето случаи тази практика на изложбите се оказва печеливша. Освободени от предишни предразсъдъци и преднамерени тълкувания, разчитаме на "правилното" или по-точно на по-обстойното вглеждане на тяхното творчество. Интересно е как стои въпросът в конкретния случай с графичната изложба на Марко Бехар, чиито рисунки и карикатури през времето малко или повече бяха идеологизирани.
Нареждат името му до това на най-големите ни рисувачи Бешков, Ангелушев, Жендов. Обясняват силата на сатиричната му рисунка с темперамента и с политическите му убеждения и коментарът, че той усеща в себе си художника благодарение на осъзнаването на агитационната роля на изкуството, не е безпочвен. Но когато още в 1934 г., 19-годишен, Бехар започва да сътрудничи на прогресивния "Жупел" заедно с Бешков и Ангелушев, той е толкова уверен в творческия си порив, колкото и в по-късното си творчество на дипломиран художник. Не напразно в тази изложба основно са показани именно рисунките от 30-те и 40-те години. Те представят една огромна част от графичното наследство на Бехар, като отбелязват важен етап за художественото му израстване. И понеже в експозицията те не следват определен хронологичен принцип (а би било интересно да се проследи развитието и формирането на стила), това, което може да направи зрителят в залата, е да се съсредоточи върху рисунката, да се наслаждава на виртуозната ръка майстора график или да се забавлява с неговите герои.
Да съумееш да уловиш злободневното, за да го поставиш в центъра на нещата, е особен вид привилегия. Малцина са тези, които са дарени с нужните сетива и имат чувствителност за дребните детайли. Този особен вид нагласа притежава Марко Бехар. Тя прави рисунките му, родени от конкретни моменти на ежедневието, живи и провокиращи. Стотиците малки листчета се превръщат в кадри от безкрайния, понякога до болка познат филм на живота.
Използването на няколко сюжетно-смислови линии ги подрежда в тематични цикли ("Политически", "Бит", "Еврейски бит", "Семейство" и т. н.), които имат репортажен характер. В тях, независимо от пречупването през хумора, се усеща сериозното отношение на художника наблюдател.
А той не измисля нищо - просто взема основния мотив от света около себе си и го отърсва само от ненужните продробности. Така силно концентрирани в смислово отношение, тези рисунки извеждат истината неукрасена и некрасива. Жанровите сюжети в този смисъл са особено благодатни. "Пред бала" е жестока алегория за безвъзвратно отишлата си младост, в "Скука" човешките физиономии са разкапани не толкова от физическото бездействие, колкото от духовна пустота; "Измамници" се надсмива на наивността и глупостта на тълпата... и т.н. Но дали ще е незлоблив сюжет или остра сатира (както са всички работи от цикъл "Политически"), основното и запомнящото се е позицията на автора - ангажиран до последно със съдбата на своите герои.
Тук дори не става въпрос толкова за политически пристрастия, колкото за определена ценностна система, несъвместима с моралните качества на много от персонажите. Основно място има автокритичното отношение на Марко Бехар към сънародниците му евреи. Голяма част от рисунките в "Еврейски бит" и в други серии са създадени с усмивка към типично еврейското - "Панихида", "Обрязване", "Шабат" и др., но би било несериозно да се плъзгаме само по повърхността на конкретна фабула. Бехар вижда винаги социалния момент и той променя звученето на творбата, предполагайки "четене между редовете".
По отношение на политическата карикатура и рисунки, разбираемо е в изложбата да са подредени работи, които не носят конфликтен характер. В този смисъл подборът на теми, които потенциално не поляризират настроения, е събрал по-скоро такива, които имат актуалност и днес. Показателно е, че точно те - смислово ударни - в графичния си език са най-експресивни. Онази част от експозицията, която представя творчеството на Бехар около 1942 - 43 г. се откроява с отсечен щрих, плътно черно петно, динамична линия.
По повод стиловото израстване на художника Борис Ангелушев казва: "... Странният синтез от Паскиновска рисунъчна прецизност и Гросовска "уродлива" тематичност в началото мина постепенно в непринудена, избликваща издълбоко експресивност..." Мисля, че тази експресивност всъщност е изначално заложена у Марко Бехар. Още първите му рисунки от 1932 г. като "Пране", "Хамали", "На работа" и др., с подчертана чувствителност към социалната тема, са специфично резки и в графичния почерк, и в настроението, което носят. Похватът на притрит въглен с туш и перо създава допълнително уплътняване на формата. Върху контрастиращите черно и бяло тънката линия на перото се вдълбава като от резец. В тази "острота" на пластичното изграждане не може да не се усети влияние на немските експресионисти. По-важно обаче е, че тя е вътрешно присъща на творческия метод на Бехар. Оттук нататък може да се търси обяснение за характера на стиловата линия и развитието й в посока към чисто естетически стойности.
В тези първи рисунки все още необучената ръка създава обобщена форма (детайл и точности в изграждането практически липсват). Но залагайки на емоционална сила и чрез деформациите като нарочно търсен похват, те се доближават до гротеската като жанр. Впрочем Бехар носи свой вътрешен "радар" за грозното в живота и избирайки изразните си средства, намира адекватните пластични еквиваленти. Когато в по-късните си работи от 1936 - 38 г. той мине в по-мека като цяло постановка на графичния строеж, това няма да намали емоционалното им излъчване, защото чувствителността на художника с времето не се променя, по-скоро се обостря. Изпълнени с акварел и туш, те напомнят Бешковите и в тях може най-пълно да се усети влиянието на Бешков върху начеващия рисувач. Като цяло, в хронологичен порядък ясно се вижда стремежът да не се разчита само на сюжетно-илюстративната страна, а да се намери собствен почерк. Доказателство за това са експериментите в една или друга стилова посока.
Любимата техника на Марко Бехар остава туш, перо, четка. Едни от най-хубавите рисунки, изпълнени с туш лави, са тези с портретен характер - "Глава на евреин", "Дамски портрет" (ок. 1942 г.) и др. Под широкополата шапка на бедняка сенките поглъщат със своето плътно черно. Отвъд тях са другите - духовните измерения. Така в лаконичния изказ, с акцент в характерологичното, Бехар постига синтеза, присъщ на цялото му творчество. Този маниер извежда същностно значимото не само в рисунките, но и в монотипиите, литографиите, маслената живопис.
От известния литографски цикъл "Партизански дневник" в изложбата са представени осем листа. Плод на зрелия период на художника след завършване на Ленинградската художествена академия, те се отличават с монументално звучене, а зад овладяната форма и стабилната композиция стоят висока графична култура и професионализъм. На този фон по-различно звучат рисунките и скиците от сериите "Акт" и "Голо тяло". Категоричността на емоционалното внушение при публицистичните рисунки, дори агресивната им на места експресия тук отстъпва място на особен вид лиризъм, независимо че графичният език остава динамичен и силно въздействащ. Бехар не идеализира жената - напротив - женското тяло е осезаемо в своята плът, то въздейства със силата на реално съществуващата форма. Контактът с натурата в случая не изисква изкуствено префинена линия, защото смисълът на този тип общуване за твореца е да открие и изяви естественото специфично излъчване. Склонността да види най-характерното, да го подчертае с присъщата на стила му хиперболизация на отделни елементи, присъства и в тези рисунки. Интересното е, че той не конкретизира лицата на моделите си - всъщност в повечето случаи това е условно лице, освободено от физиономични характеристики. Но въпреки това всички жени в рисунките му са много различни, конкретни и земни. Дори тук художникът не изневерява на характера на пластичния си език, придържайки се към изразително, смело и динамично изграждане на формата. И все пак в "голите тела" постига мекота, каквото другаде в творчеството му не срещаме.
Светлината е друга особеност в изкуството на Марко Бехар. Тя някак изведнъж се изявява с експресията на петното и линията. Независимо от техниката - с туш, пастел или молив - моделът е облян от светлина. Фонът, почти винаги условен, потъва в сянка, за да изведе още по-категорично основния мотив. Пастелните рисунки, в които този ефект се подсилва и чрез притриване, са от най-интересните в този смисъл. Светлината сама моделира формата и категоричността на линеарния контур отстъпва, за да се разтвори в една полувъздушна, полуматериална среда. Този начин на пластично мислене при Марко Бехар се мотивира от познатия ни "... класически "холандски, "рембрандовски" стремеж към по-интимна атмосфера, създадена от борбата между светлината и сянката..."*. Той е основополагащ и определящ живописта на Бехар, за жалост липсваща в изложбата.
И като се връщам отново към въпроса за конкретната експозиция, ще призная, че очаквах изложбата на Марко Бехар с интерес, а си тръгнах с чувство на неудовлетвореност. Какъвто и да е мотивът за организирането й (на 12 март се навършва годишнина от рождението на художника), колкото и трудно в материален план да се реализират подобни проекти, не мога да се съглася с липсата на каквато и да е концепция при представянето на материала. Не мисля, че е трудно в етикетите да бъде упомената годината на създаване на произведението, за да не се налага зрителят непрекъснато да "забива нос" в работите. Недопустимо е да се излагат фотоматериали без нито една анотация и в този смисъл негодуванието на един от колегите беше напълно основателно. Проблемът е, че подобно усещане за набързо скалъпване на изложба, вече в залите на СБХ е често явление. И тази практика би трябвало да притесни самите организатори. А аз от страна на зрителя очаквам повече професионално отношение, което - вярвам, че всички ще ме подкрепят - големите автори заслужават.

Анелия Николаева

* Иван Маразов. Марко Бехар. София 1987. с. 172

Анелия Николаева (1971) е завършила изкуствознание през 1996 г. в Националната художествена академия. От 1997 г. е уредник в отдел "Ново българско изкуство" в Националната художествена галерия. Има публикации във в. "Култура" и сп. "Изкуство".