Гастрол на Кабуки
"Старая се да дишам едновременно с актьора", казва Тору Ямасаки, майсторът по цукеучи от гостувалата у нас трупа на театър Кабуки. Цукеучи са двете дървени трупчета, с които се удря по една дъска. Звукът от тях съпровожда или подчертава действията и движенията на актьора. А трупата на Кабуки беше у нас отново по повод на Дните на японската култура и даде две представления на сцената на Народния театър. Японците коренно са променили подхода в популяризирането на традиционната си, необяснима за европееца култура. Представлението на Кабуки, както и миналата година това на Кьоген, беше придружено не само от устни разяснения и подробни писмени материали, но и от демонстрации - на начини на игра, на звуков съпровод, на обличане и смяна на костюма и дори... на гримиране. За разлика от миналата година на представлението на Кьоген, когато ентусиазирани студенти по актьорско майсторство не можаха да напълнят голямата зала на Народния театър, сега, при не по-голяма рекламна дейност, в салона едвам се дишаше. Но удоволствието от това да наблюдаваш играта, след като си бил свидетел на "превъплъщението" на актьора, е наистина голямо. Защото този път Кабуки бяха избрали да покажат представление на оннагата. Оннагата се наричат актьорите-мъже, които изпълняват женски роли - едно от най-трудните предизвикателства за артиста. В импровизираната гримьорна на сцената Манджиро Ичимура, мъж на средна възраст, по-точно на 52 години, със силно телосложение и оплешивяваща коса, първо заличи веждите си с щифт от растително масло, после покри като с маска лицето, врата и ръцете си с бяла пудра, размита с вода, нанесе червена очна линия, очерта пак с червена линия нови, с лек плавен овал вежди (веждите били най-важната част от грима на лицето, освен това най-лесно издавали характера), размаза червената линия, за да се получат розови сенки на клепачите, после върху червената нанесе по-тънка черна линия. Пак с червено изрисува малка изящна уста. За да се заличат бръчките от челото, преди това кожата му беше силно изтеглена и стегната с парче плат. Върху него сложи перуката, която е направена със скелет от медни ленти, като шлем, по мярката на главата му. Трима души облякоха върху него няколко ката тежко извезани дрехи. Тук споменаването на цифри е неизбежно, за да се разбере упорството на актьорския труд. Само костюмът тежи около 15 кг, перуката 3-4 кг. Има перуки, които стигат до 6 кг. По-време на представлението той свали част от дрехите си, с което се лиши с около 1/3 от тежестта им. Един актьор от театър Кабуки има средно по 25 представления на месец. (Вероятно не винаги в толкова тежки костюми.) Факт е обаче, че с плътния грим лицето на мъжа придоби нежен овал, движенията му се изпълниха с кроткост - от цялата неодушевена маса от везмо, украса и втъкана в платно, сложно сресана коса, които покриваха актьора, заструи смирение и изящество, с които в Далечния Изток неизменно се опоетизира женското присъствие. За чуждия на японската култура зрител е невъзможно да коментира изпълнението на отработените и изпълнени със символика жестове, нито пък придружаващия ги текст. За него остава само общото внушение. А то е неизменно при гостуването на всяка традиционна японска тупа - внушение за безкрайна вглъбеност и за изчистеност на детайлите, за търпение, трудолюбие и чистота. В случая това внушение беше засилено от темата на пиесата - "Девойка с глицинии". Но Кабуки владее и средствата за изразяване на силен драматизъм. Част от тях бяха демонстрирани в предварителните сцени, където актьорите (включително и оннагата) играеха без специални костюми и грим.
Изобщо Кабуки - за разлика от Но, театърът на висшата аристокрация, изглежда изключително разнолик. Вероятно защото черпи от различни традиции - от Но, от Кьоген, от Бунраку (кукленият театър), от Шоса-гото (танцовите драми). Някога, за да се справи с конкуренцията на Бунраку, Кабуки е приспособил почти всички куклени пиеси. В края на 19-и век към репертоара му са добавени дори текстове с елементи на реализъм. В него има и исторически, и битови драми, имало е и автори, които са пишели специално за него и специално за определени актьори.
Едно важно техническо постижение европейският театър дължи на Кабуки - това е въртящият се кръг на сцената, изобретен в Япония през 1758 г.
Накрая ще припомня само някои от най-любопитните факти, свързани с възникването му. Кабуки се е появил преди 250-300 години през епохата Едо (1600-1868), която пресъздава и до днес с костюмите и текстовете си. Отначало се е изпълнявал от жени. Вероятно е наследил лековатия танцов театър, игран в Киото през 1603 г. от трупата на Окуни, прислужница в храма на Изумо. Но понеже актрисите обикновено се занимавали и с проституция, през 1629 г. шогунът Токугава ги заклеймява и им забранява да играят. Ролите се поемат от младежи (уакашу), но там проблемът бил същият. Накрая, след 1652 г. на сцената излизат зрели мъже (яро), но при изричното условие от страна на правителството от пиесите да отпаднат чувствените сцени и актьорите да се придържат към по реалистичните концепции на Кьоген. Така започва развитието си изкуството на оннагата. След 250 години забраната за участието на жени е отпаднала, но връщането им на сцената би означавало края на актьорската школа на оннагата.
Макар че една традиционна трупа на Кабуки се състои от 100 до 200 души, в залятата от модерната цивилизация Япония театърът не може да върне старата си слава. Той няма нищо общо със съвременния живот на Япония. И все пак там все още има хора, които, за да станат майстори на перуки, са готови да учат от 3 до 10 години и все още има правителства, които обявяват актьорите си за "национално богатство".

Ирина Илиева