По повод текста и контекста
"Празната дреха на техния пароксизъм" от Аве Иванова, публикуван в бр. 7 на "Култура", е изключително силен текст. Защото показва добра работа с думите, реторически умения, а също така способност да се справя с контекстите. Защото придърпва скрито (затова и можем да кажем манипулативно) към себе си, за да се "усили" и обоснове същите намерения и практики, срещу които страстно негодува. Защото назовава, макар и под линия, предвидимото обвинение към себе си, "че контекстът е всмукал текста" и също там се оневинява за извършваните от него подмени с повсеместното "царуване и лудуване" на това явление. Това го прави и много "енергичен" в пропагандирането на тезите си. Той е и симптоматичен - за начина, по който експертите пишат, говорят или обсъждат случки или събития тук, у нас.
И тъй, текстът на Аве Иванова, защото въпреки "оплювките" и "атаките" в него, които Силвия Чолева няма как да не е забелязала, това е наистина много добре промислен и композиран текст, а не неудържан емоционален изблик, на какъвто се преструва. Той подсказва или направо казва няколко твърде различни неща. Това не би било лошо, а и пренебрежително към читателя, ако тези неща можеха да се засрещнат някъде - в етоса си, в естетическата си предпоставеност или пък просто в жанра си. Акцентирам върху това, защото едно от обвиненията, отправени към журналистите, пишещи за култура, е именно това, че им липсва вкус, познания за това, което пишат, че не могат "да различат фалшивото от ценното в културата, кича от изкуството". И че не са си научили за текста и контекста. Тази тема безспорно е важна, защото писането за култура изисква специални познания и отношение.
Това е проблем на отделната медия, на медийното пространство като цяло. При всички случаи обаче не е проблем на пиесата на Елин Рахнев. Не е и на текста на Аве Иванова, а претенцията му е такава. И тук наистина не може да се удържи питането защо един театрален критик, пишещ смислено, емоционално ангажирано и разбиращо за театър, точно както експертността изисква, си е позволил подобен текст, кореспондиращ, независимо че не си го признава, с публикации в жълтите вестници, срещу които негодува. И защо той пребивава на страниците на вестник "Култура". Очевидно не за да рецензира отрицателно пиесата на Елин Рахнев "Високата есен на твоето тяло", което е направила на същата страница Виолета Дечева - съвсем в жанра театрална рецензия, по обичайния за писането си и за страниците на вестника начин. Естественият отговор на подобен въпрос би бил, че вестникът е отворен за всякакви мнения, например и за ответните - на Силвия Чолева и Теодора Димова. Бих приравнила тези два текста към този на Аве Иванова емоционално, независимо от антагонизма на техните емоции спрямо него, ако не беше бележката на вестника, подписана от главния му редактор, което най-малкото удостоверява, че именно това е неговата "официална" позиция. Или ако погрешно я разчитам като такава - поне усилва внушенията на "Празната дреха...". И това усилване става именно в един канал, по който тече: Елин Рахнев не е драматург, подобаващ за Народния театър. Там има такъв и той е Константин Илиев. Много натрапващо се противопоставяне, за да бъде подминато. Като човек, определено непознаващ театралната "кухня", мога да направя няколко, макар и спонтанни, заключения. Тъй като в текста не става дума за самите пиеси, не се сравняват и коментират, ясно е едно - Аве Иванова не харесва политиката на Народния театър по отношение на избора на драматурзи. Вестник "Култура" също. Ако това е така, времето на дебат по този въпрос отдавна е минало и е чудно защо не са реагирали, когато му е било времето. Освен това, имайки предвид авторитета на вестника в някакво културно пространство, това би могло да означава, че сега нещо се е променило. И е необходимо външно въздействие, за да се възбуди този въпрос. Премиерата на една пиеса на сцената на друг театър обаче определено няма нищо общо с една закъсняла реакция или с настоящо намерение. А и адресатът им определено е подменен. И още, контекстът, който занимава Аве Иванова, става също тъй адресат на текста й. В случая читателят, който би могъл да е зрител, е игнориран, а това вече определено е извън всякакво пространство, което "Култура" би искала да формира в посланията си.
Другото, за което става дума в текста на Аве Иванова, е поезията на Елин Рахнев. Яростта от нехаресването на пиесата му е стоварена директно върху нея, но това определено не е достатъчно, за да убеди нечелия я в недостойнствата й. Писането за поезия не е като това за театър и изисква някакъв бекграунд, най-малкото да си чел повече стихотворения. Тъй като не ми е работа в този текст да рецензирам поетическите книги на Елин Рахнев, мога да препратя Аве Иванова към излезли текстове по повод тях - един от сериозните беше на страниците именно на "Култура" и беше написан от доц. Милена Кирова. Или пък този от Марин Бодаков на страниците на "Егоист". Правя го не за да ги хареса, тя има правото да не ги, а за да преговори жанра. По-важно в случая обаче е пак друго - на този драматург не му се разрешава да е и поет. Два различни типа писане, два различни жанра леко и безболезнено за авторката и твърде болезнено според мен за един пишещ човек, какъвто е Елин Рахнев, са събрани в едно. Просто за да докажат нещо трето.
В текста на Аве Иванова става дума и за такова трето. Това е рекламата. Очевидното й негодувание срещу рекламната кампания на Театъра зад канала се разплисква яко върху главата на автора на една пиеса, която един театър е избрал за сцената си. Бих казала, че културните събития имат определено нужда от реклама, още повече, че тази, за която в случая говорим, въобще не беше лишена от вкус. Просто беше масирана. И съвсем похвално е това, че една бедна институция, каквато е театърът, е намерила пари, за да говори за себе си, за онова, което случва, да привлича зрители. А иначе ходът за предпазване е много прост - като ти тече бойлерът, врътваш кранчето. Имаш свободата да избираш!
Като човек, свързан мисловно и емоционално с издания като "Литературен вестник", а и с "Култура", разбира се, бих могла да се съглася и го правя, че много от днешните вестници говорят за нещата, профанизирайки ги. Че вместо да създават вкус, да образоват, да провокират интерес най-малкото, те ожълтяват хубави и смислени неща, прострелват ни с език, който е пошъл и елементарен. Че нехаят за смисъла на посланията, които излъчват, оттам и за читателите си. Вестник "Култура" очевидно има съзнанието за тази ситуация, бори се с нея в писането си, дори си е създал показна рубрика как и какво не трябва да... Но в публикувания текст на Аве Иванова яростта помита същите тези съзнания. Позицията на вездесъщост е абсурдна днес, когато в едно свободно медийно пространство няма как да се наложиш, освен чрез качеството на писането си, което пък ще те сдобие с читатели. Защото няма как да го усукваме повече - читателят е важният, а вестникът би могъл да го формира, без да властва над него. Съзнанието за уязвимостта на изискванията към други медии, и то поднесени с определено обиден тон, явно е наложило и привличането на допълнителни, обаче абсурдни аргументи, като създадените медийни образи на Нона Йотова и Бойка Велкова. Същественият въпрос, който текстът на театроведката предизвиква (и тук е наложително припомняне на един друг текст, по друг повод, този на Владимир Трендафилов, бр.8 от 2 март 2001), е как медийното писане да се справи с устното говорене, как да се съотнесе с него, за смислеността на "смислите", произвеждани от добрата реторика, и какво става, когато критикът хем е в кухнята на театъра, вързал си е престилката и с нож в ръка бели картофи, хем си е облякъл новите дрехи, седи в голямата празнична зала, гледа. Дори и да не очаква "красота, мъдрост и добродетел" по Аристотел, твърде трудно обясними, дори дефинируеми днес, изненадва се, научава нещо, отключва други мисли, просто се смее, може и да негодува. Обаче колкото и да се опитваш да избягаш от миризмата на кухнята - няма начин да го сториш, просто защото тя е по-силната. После върви се поливай с парфюм (не по Зюскинд).

Катя Атанасова

P. S. Извън всичко това - аз харесвам двете пиеси на Елин Рахнев. Обичам поезията му. Бих могла да се обоснова. Естествено, не в този текст.