Умилителната българска литература
"На всеки писател трябва да се гледа като на злодей, който само в много редки случаи заслужава помилване", твърди Ницше. И обяснява това така: "От устата дори на най-почтения писател може да се изплъзне излишна дума, когато той иска да закръгли някоя своя мисъл". И още: "Поетът излага мислите си, возейки ги тържествено в каляската на ритъма, понеже обикновено не могат да вървят пеша".
Без да абсолютизирам твърденията на Ницше, все пак ще се позова на тях, за да направя понятно собственото си твърдение, че българската литература страда от "художественост", която потиска и много често направо изхвърля от текстовете мисълта. С други думи, ритъмът и красивият образ винаги са били по-скъпи на българската литература от мисълта.
Освен че е предимно "художествена", българската литература е и предимно сантиментална. Вазов наистина е патриарх, защото неговият умилителен подход към света е присъщ на почти всички поети и писатели след него. Слава богу, редом с Вазов го има и Захари Стоянов, но той не е точно писател. "Записките" на Захари Стоянов са, според мен, най-великата българска книга точно заради онази почтеност, за която говори Ницше. За съжаление много малко са последователите на Захари Стоянов, предполагам защото той всъщност не е писател. Почти всичките ни класици, включително живите, жертват мисълта, за да "закръглят" някой образ, да изваят фигура, да пуснат някоя смешка или да "онемеят" от красота. Точно тази естетическа спирачка, тази повсеместна "художественост" и умилителност, затварят хоризонтите на българската литература - ние нямаме писатели като Иво Андрич, Казандзакис, Йонеско не защото те са по-талантливи, и не по геополитически причини, а защото нашите писатели нямат мащаб в мисленето.
Наскоро по повод честването юбилея на един голям наш писател, във вестниците го нарекоха "мъдрец". Споменавам този дребен факт, за да продължа с последствията, които има повсеместната художественост върху националното ни самосъзнание. Въпросният писател, който аз също много харесвам, може да е всичко друго, но не е мъдрец. Един народ очаква от най-големите си писатели, освен всичко друго, да са и мъдреци. И е склонен да ги обяви за такива, без въобще да знае защо. Така "художественото" се взема за мъдрост - налице е поредната подмяна в критериите ни за нещата. Тук веднага трябва да направя следната уговорка: с тези редове не искам да кажа нищо повече от това, че има силно нарушен баланс между "художествено" и мисловно в нашата литература. В момента не се опитвам да натрапвам собствените си литературни вкусове, но след малко ще го направя като пример за този силно нарушен баланс. През последните петдесет години се сещам само за два примера на опит за постигане на мъдрост в нашата литература: единият е осъществен във "Фрагментите" на Атанас Далчев, другият - в романа на Димитър Коруджиев "Градината с косовете". Ще прибавя тук кристалните римувани мисловни попадения на Валери Петров и интонациите на Константин Павлов.
На едно място Далчев, с крайно неприсъща за него самоувереност, твърди, че неговото дело ще намери свои духовни наследници в едно доста далечно бъдеще. Дано се окаже прав по същество и неправ относно сроковете.

Людмил Тодоров