Под интригуващото заглавие "Димитър и София или Любовта не е за мързеливите" в Германия се играе втори спектакъл по "Забравените от небето" на Екатерина Томова (след постановката на Димитър Гочев в Дюселдорф през 1994). Това е камерна постановка на театралното дуо Vu-Vаj-театър Ангелика Цибург и Андреас Велано, заедно с режисьорката Инга Пикел, поставена като партитура за "двама актьори и един транзистор". Спектакълът е построен като колаж от текстове, обхванати в рамката на очакването - двамата старци чакат екзотичната гостенка, която се интересува от живота им и се питат кои истории да й разкажат. Това ги въвежда със странна възбуда в света на спомените и въображението, на по-добрите времена. Но и разтваря образите им в колаж от разказвани субекти, разбива тяхната идентичност до мащабността на мъжа и жената. И за да няма недоразумения, още в началото се цитира и Платоновият мит за Ерос, за раздвоения хермафродит, чиито половинки се търсят цял живот. Също така универсални в постмодерен маниер остават мястото и времето на действието, тоест постановката бяга от наклонената плоскост на фолклорно-екзотичното и интеркултурното, за да стъпи на здравата почва на архитипичното, на вечното. И музиката на Николаус Хайдук макар и с фолклорен мотив дискретно подчертава тази архаична линия. Битието присъства главно с актьорския хумор и жизненост, а отвъдното виси смълчано над двамата в меланхолично-веселото докосване на душите, които се срещат само като физическо присъствие на сцената... Иначе остават докрая в ничията територия между спасение и прокълнатост, в размисъл над смисъла на живота и смъртта.
В Галус-театър, където гледах представлението, като неоспоримо доказателство, че любовта сполетява и възрастните, след спектакъла една възрастна двойка, бивши членове на хора на операта, пожела да изпълни като поздрав към спектакъла стари градски шлагери. Така окончателно се отдалечихме от Балканите макар и там стогодишните да не ги мързи да обичат.

София Тоцева