Хайде пак да си играем
Макар да следя полемиката около избора на новия генерален директор на БНР - доколкото ми позволява дистанцията - нямах никакво намерение да се намесвам в нея. (Да се обсъждат решенията на НСРТ, който отдавна би трябвало да е изчезнал - поне в настоящия си вид - ми изглеждаше като принос към n-тата идиотика в България.) И нямаше да го сторя, ако в. "Култура" (бр.7, 23.02.2001) не бе преекспонирал обясненията по случая на г-н Михаил Неделчев - в "Отворено писмо" до членовете на Сдружението на българските писатели, в интервю, взето от него от г-н Георги Коритаров, и като един от съавторите на "Декларация" на УС на СБП. Целта на тези публикации е да се каже неприятната истина за номинирането на г-н Иван Бориславов от СБП и да се поеме произтичащата от казването отговорност.
Главно действащо лице и в трите текста е Михаил Неделчев, когото - казвам това не от станалата обичайна за подобни случаи куртоазия - ценя и ще продължавам да ценя изключително високо като литературен критик и историк, редактор на възкресения от него "Демократически преглед", интелектуалец. Заявените от Михаил Неделчев намерения вдигнаха високо летвата на очакването ми и може би тъкмо оттам дойде и разочарованието. Защо? Ами защото внимателно четох текстовете и се опитвах да разбера: 1. Защо Михаил Неделчев като председател на Сдружението се е съгласил с номинацията? 2. Защо, според него, Иван Бориславов е бил предпочетен от НСРТ? 3. Чия, според Михаил Неделчев, е отговорността? И докато четях казаното от Михаил Неделчев, все по-натрапливо си задавах други три въпроса: 4. Като казва, какво премълчава? 5. Как казаното от него участва в публичното говорене? 6. Каква е действителната му цел? Ето какво разбрах.
(Тук трябва да направя уговорките, че нямам какъвто и да е личен интерес в случая, не защитавам ничия позиция в спора, не познавам Иван Бориславов, не знам какви групи има в Сдружението и в какви баталии прекарват времето си. Нямам дори мнение по въпроса кой трябва да бъде радиошеф, тъй като, и без да съм член на НСРТ, не знам как се прави радио. Казаното от Михаил Неделчев ме засяга само индиректно - дотолкова, доколкото някога бях член на Сдружението и все още имам приятели в него, чието мнение много бих се радвала да чуя, и доколкото е изречено от интелектуалец, обещаващ да каже истината и да поеме отговорността.)
Ето причините, накарали Михаил Неделчев да даде съгласието си: а) натиск на "оплакваческия дискурс" около Иван Бориславов, комплицирани отношения между Бориславов и Неделчев*, "морален рекет" от страна на Бориславов и г-н Анго Боянов, зам.-председател на Сдружението; б) Неделчев смятал Бориславов за неизбираем, тъй като вярвал във "формулираните критерии от НСРТ, на които Иван Бориславов наистина не отговаря"; в) бързал да представя Сдружението в провинцията и затова бързо и отстъпил - проявил "малодушие".
Ако има "оплаквачески дискурс" около Иван Бориславов, той досега е бил достояние само на хората около него или най-много - тъй като и аз, макар и не в степента на Михаил Неделчев, познавам "творческите" нрави - на писателския клюкарник. (А "моралният рекет" бил толкова страшен, че се изразил в 1 (един) телефонен разговор. Без коментар.) Чрез казаното Неделчев легитимира въпросния дискурс като оправдателен механизъм за социално поведение, включително собственото си. (Само)оплакването като оправдание е национален спорт. Тогава обаче би трябвало да приемем, че всеки е свободен да го упражнява - включително НСРТ, или пък управляващите, които и да са те. И ако оправдаваме собствените си действия чрез някакъв си дискурс, почтеността би изисквала да позволим същото и на тях. Така кръгът перфектно ще се затвори: вършим глупости и се вайкаме, вайкаме се и ги вършим. Демократично и на всички нива.
В тази връзка, един въпрос към в. "Култура": защо първоначалното заглавие (впрочем заглавия, тъй като те са две) на интервюто, взето от Коритаров - "Михаил Неделчев в оплакваческия дискурс" и "Михаил Неделчев не понесе оплакваческия дискурс", mediapoolbg.com., 16.02, - е изцяло променено при препубликацията във вестника? Дали не защото то/те чрез иронията си представя/т интервюирания не само като жертва, но и като субект на същия дискурс?
Михаил Неделчев се съгласил с номинацията именно поради неизбираемостта на кандидата. На пръв поглед изглежда толкова абсурдно, че заприщва пътя на всеки опит за разбиране. И не би имало смисъл да се опитваме, ако бе изречено от някой културен и/ли политически игнорант. Но то е изречено от бивш председател на парламентарната медийна комисия, който знае как се извършват назначенията в държавните медии; от настоящия председател на СБП, който познава колегите си в НСРТ и знае, че те корпоративно биха гласували за всеки писател, когото смятат за по-бездарен от себе си, следователно - благодарен до гроб и лесно манипулируем. И не непременно политически манипулируем. А шуробаджанашки - което, впрочем, е популярната, неакадемична представа за "натиск на оплакваческия дискурс".
Повече. Неделчев смятал Бориславов за неизбираем, въпреки че името му като кандидат най-напред било споменато от Анго Боянов при "официална", но инак шегаджийски протекла среща между УС на Сдружението и г-н Стоян Райчевски, настоящ председател на медийната комисия. Вярвал в критериите на НСРТ - нищо, че те вчера са едни, днес други, което не се прави дори при игра на народна топка; нищо, че НСРТ е действал глупаво "в няколко ситуации", както самият Неделчев признава. И накрая, въпреки че във фамозния телефонен разговор Анго Боянов му казал, че "човекът бил провел своите разговори, много искал и всъщност имал своите шансове, не било за телефон." Това обаче Михаил Неделчев не повярвал. Вярва/ не вярва. Любими поезии. А какво да вярва четящият? Аргументът "бързах" заслужава толкова коментар, колкото и "морален рекет". Все пак ще си позволя да кажа, че ако има някаква йерархия в дейностите на Сдружението, номинация за шеф на БНР вероятно би трябвало да заема по-важно място от представяне на СБП в провинцията. Що се отнася до "малодушието", предлагам да заменим думата с друга, която далеч по-точно назовава случилото се - безотговорност. И да говорим за нея.
Как Михаил Неделчев обяснява избора на НСРТ? Имало два варианта (извинете за дългите цитати):
а) Михаил Неделчев: Много факти свидетелстват, че той (Иван Бориславов -б.м.) си е осигурил политическа подкрепа преди това и най-вероятно членовете на НСРТ са знаели за тази политическа подкрепа и може би са имали инструкция.
Георги Коритаров: От кого подкрепа?
Михаил Неделчев: Това аз не мога да знам, но се споменават имената на министър-председателя, на външната министърка.

б) Михаил Неделчев: Има друг вариант, че се избира някаква неутрална фигура на фона на протеклите дискусии, фигура, която става мнозинствена и избираема поради своята неочакваност...
Георги Коритаров: Но не мислите ли, че това е проява на висша безотговорност към идеята за избор на директор на БНР?

Михаил Неделчев: Абсолютно сте прав. Но ние сме свидетели как в този случай някаква отникъде възникала кандидатура става избираема.
Преди номинацията Михаил Неделчев не вярва, че "човекът бил провел..." След последвалия избора скандал обаче вярва, че има "факти" за "политическа подкрепа... преди това". Пак пустата вяра/невяра. Защо така селективно вярва/не вярва Михаил Неделчев? И кога е "преди това"? Какви са "фактите"? Ами... "споменават" се имена. Кой ги "споменава"? И ако действително ги споменава, може ли да прибави доказателства към спомените си? Слуховете са факти.
В поетическо отношение много по-майсторски е лупингът, според който кандидатурата на Иван Бориславов е възникнала "отникъде". Ще рече, никой не го е предлагал, най-малко Сдружението, дори той самият не се е предлагал. Кандидатурата му се е самопородила и е самонараствала като корен в небето. Безотговорен е не този, който го е номинирал, защото никой не го е номинирал. Преведена обаче на махленски език, и поетическата фигура води право в споменатата шуробаджанащина: "Ние да не му скършим мерака на човека, пък те горе, нали са за това - да му мислят." Отговорни са НСРТ, външната министърка, министър-председателят. За тях Михаил Неделчев има тежки думи - "гаф", "политически автогол". За себе си - снизходителното, (само)оплакваческо "малодушие", ех, човещина.
В отвореното си писмо Михаил Неделчев пише, че е дошъл часът на истината, в който трябва да се "покаже отговорността на всеки един от нас". И тя отново се показва - в приказката за лошия чичко-вълк Анго, който съблазнил невинния Михаил Неделчев вън от чистичката писателска ясла в акания свят на НСРТ. Така и кръгът на отговорните се затваря. За Михаил Неделчев остават горещите извинения към членовете на Сдружението. Които, с изключение на лошия чичко-вълк, също до един са невинни - защото, четейки упоменатите три текста, човек остава с впечатлението, че кандидатурата на Иван Бориславов ни веднъж не е спомената в клюкарника. Нито един член не само не е казвал, но и през ум не му е минавало, че "нашият човек" в радиото ще върши добра работа за каузата, т.е. за тях. И се свърши тя, една такава, каквато и най-злобният сценарий на талибанския "Български писател" не би могъл да предвиди.
Но дори и да допуснем, че всичко е решено в разговор между Михаил Неделчев и Анго Боянов, това няма да направи стореното по-малко безотговорно. Ако Михаил Неделчев взема важни за Сдружението, а в случая и за цялото общество решения, под натиска на инфантилни писателски тъжачки и амбиции, той би трябвало да си зададе един много прост въпрос - и тъй като Михаил Неделчев не е прост, сигурна съм, че си го е задал. Но не е пожелал да му отговори с единствения съответен на стореното почтен жест. А ако той му се струва твърде решителен, можеше поне да даде честен отговор на първия и най-важен въпрос, зададен му от Георги Коритаров: "Вие защо казахте, че върху вас е упражнен натиск едва когато скандалът назря, а не когато Иван Бориславов все пак беше избран?" Няма отговор - има опит за измъкване. Не само от отговора. Защото целта очевидно е различна от декларираната. Премълчаванията, противоречията и над всичко отказът от поемане на отговорност трансформират жеста на казването на истината, на посипването с пепел в жест на измиване на ръцете. Неговата мътна вода изтича в коритото на и без това помътеното публично говорене, следвайки прецизно точно законите му:
1. Никога да не се казва истината - вместо нея да се използват словесни балони, ефектни и ефективни замазващи смески от полуистини и слухове.
2. Никога да не се обсъжда проблем, преди той да е добил статуса на скандал, заплашващ да издуши с миризмата си всички, включително и произвелите го.
3. Никога да не се поема отговорност чрез простия жест оставка. Защото:
а) ние никога не сме отговорни, тъй като винаги сме жертви - на Византийската/Османската/Съветската империя, НАТО/ СЕАТО, на дискурса - той не само ни говори, но и ни малтретира, морално ни рекетира, на злия чичко-вълк и преди всичко на министър-председателя, чиято политическа, социална и психотерапевтична функция е да бъде виновен за всичко, което не/вършим - затова е избран.
б) оставката е личен, семеен, махленски, политически апокалипсис, за народа загуба велика. Отново демократично и на всички нива.
Тъжно е, че Михаил Неделчев възпроизвежда това болестотворно говорене и така превръща декларираната готовност да каже истината и да поеме отговорността в нова безотговорност. Но тогава аз разбирам призива му да се забравят враждите и да се започне "на чисто" само като стандартен механичен шум в системата. Ако шумът може да се декодира, смисълът му би бил нещо като: "Аз се престорих, че ви казвам истината, моля ви, престорете се и вие, че ми вярвате. И хайде пак да си играем заедно." До следващия скандал. И пак, и пак...

1 март 2001
Ирма Димитрова

Послеслов от 4 март
Този текст вече беше готов, когато прочетох краткото "Предложение за сценарий" на Марин Бодаков, ("Култура", бр.8, 02.03.2001), в което възможното искане на оставки на предстоящото Общо събрание на Сдружението е привидяно именно като апокалипсис, устроен от зловредни "писатели-пенсионери". Както вече казах по-горе, не познавам разделителните линии в Сдружението и едва от "Предложението" научих, че в него се борят пенсионери и антипенсионери - не разбрах за какво. (Надявам се да има и друго, старомодно деление - на хора с достойнство и без.) По-ценна обаче е информацията, че "номинацията на Иван Бориславов представлява документ с невярно съдържание". Това Михаил Неделчев не казва нито в интервюто, нито в отвореното си писмо, нито пък го твърдят членовете на УС в своята Декларация. Ако е откритие на г-н Бодаков, то той незабавно би трябвало да го адресира до следствените органи, с което би дал неоценим принос за твърде лесна развръзка на досадилата вече на всички абсурдистка пиеска.
Пак с оглед на възможна развръзка, сърдечно бих подкрепила искането на г-жа Копринка Червенкова да падне главата на г-н Александър Томов (същия брой). Разбира се, при условие, че има наличност.

И. Д.

Доц. д-р Ирма Димитрова (1956) e завършила българска филология и история в СУ "Св. Климент Охридски", където по-късно е преподавала история на Новата българска литература. В момента работи в Съединените щати. Тя е авторка на изследването "От Homo Ludens до говорещия автомат. Валери Петров и поетите от 40-те години" (1994), както и съавторка на "Литература за 11 клас" (1993).

















*Моите отношения с Михаил Неделчев също са комплицирани - обременени от стари политически свади. Затова и аз ще упражня натиск върху него: моля го да не чете написаното тук през тяхната призма.