Медиите и опонентът
Днешната ни публична сфера се реализира почти изцяло чрез наличната медийна рампа, която пък е все още недостатъчно децентрализирана. В която и да е нейна точка държавата или е собственик, или осезаемо влияе върху атмосферата. В резултат, проповядваните от масмедиите ценности са в голямата си част общонационално споечни или директно продържавни. Дори конфликтите, които се регистрират от тях, протичат основно по линиите "партия - партия", "фракция - фракция" и "държава - медии". Оттук следва, че отделният българин, с когото дори почтените чуждестранни банки отказват да общуват, предпочитайки институциите, продължава да е доста тъмно петно на социалната карта. Той е слаб, почти невидим субект на волеизявление.
По силата на някаква странна медийна инерция, въпреки рязко нарасналото разнообразие от гласове, "частният проблем" продължава да стои обгърнат в аурата на малозначимостта, на това, за което не си заслужава да безпокоим "хората". Образи и идеи наоколо шестват какви ли не, но важните са на едро. Медиите, както споменах, регистрират наличието главно на институции, дори когато става дума за борба: СДС и останалите парламентарни групи, поддръжниците на Бисеров и правоверните от "Раковски" 134, в. "Труд" и правителството на Костов, журналистите от националното радио и НСРТ. Частният случай отпада като маловажен, освен ако не се спряга в някоя от институционалните борби. Тоест имаме нещо като подиум, върху който са се счепкали колективни титани, отгоре хвърчи перушина и всички ние долу, в ниското, ходим прошарени. Чуват се и по-дребни гласове, но те лесно потъват в туловищата на едрите и им служат всъщност за попътна храна. Този близък бой между опоненти, който, вярно е, ражда много истина в зоната на конфликтното съприкосновение, от друга страна води както до размяна на удари, така и до обмен на черти.
Оттук се развива една такава тенденция, че колкото е по-мощно влиянието на медиата в нашето социално пространство, толкова повече тя като че ли добива някаква парадържавна форма на самочувствие. Дори когато е частна - не става дума само за националната телевизия. Естествено й идва в такъв момент да се самоизживява не просто като проводник на информация до публиката, но и като депутат, упълномощен от същата тази публика единствено той да защитава интересите й пред официалните власти. Примери има много и са особено красноречиви, когато медиата заподозре, че й оспорват тази функция. Не веднъж и не дваж "Труд" или "24 часа" са се нахвърляли върху някой автор на инцидентна реплика срещу тях с благочестиво оскърбена злост и макротиражно презрение. Ситуациите от този род са понякога дори натоварени с това, което Ивайло Знеполски нарича "демиургичен комплекс на дадени медии"1, развивайки направо старозаветна драматургия: Йов размахва към небето безпомощни юмручета, а Йехова го пердаши отгоре с охраненото негодувание на всесилието си.
Явлението е и някак неизбежно, защото не излиза извън логиката на пазара, който е винаги контекстуален. Масовата публика е прекият клиент на вестниците само по романтична дефиниция. Реален клиент е не толкова купувачът на отделния брой, колкото откупвачът на място за реклама по страниците или вълните му, или пък ту светлият, ту тъмен спонсор. Доста реален клиент, на негативен принцип, е и опонентът, особено когато е държавата - поне отчасти трябва да съобразяваш фактологията и стилистиката си със силата й. Медиата визира като своя публика не абстрактния масов потребител, а конкретния клиент - първият е нужен повече като статистика, която да привлече втория. Оттам - медийната рампа не е тъждествена с агората или стъргалото, макар че ги употребява най-солидно, а с подиума, издигнат в единия им край, с микрофоните и телескопите, монтирани отгоре му, а и с кабелите, които идват от най-различни посоки и разстояния. Не висок подиум като социалистическия, а популистки снишен, полудостъпен.
Споменатият тип медийно самоизживяване е неизбежен и защото самата национална територия е силно централизирана. Едрата икономика е все още основно държавна, средната е по-приватизирана, но с неизменно заложени в нея държавни връзки и пунктове, дребната плаща данъци до побъркване и често се прави на невидима, за да оцелее, а сенчестата, ако се съди по периодично изнасяните данни, се радва едва ли не на специална държавна грижа и заслужава да си има отделно министерство. Образованието е с незабележими изключения държавно - дори растящо държавно, бих казал, като вземем предвид, измежду всичките действия на властта, неотдавнашната ликвидация на платеното обучение в университетите. Културата е подведомствена на политиката, политиката е подведомствена на управляващата в момента партия, а последната, вместо да отпуска старите си регулационни нишки и лостове, ги стиска упорито и колекционира нови.
Оттук, който и да е медийният клиент, той никога не е крайно далече от държавата. Ако е институционален, той е пряк неин подведомственик или се е легитимирал в икономическото, политическото, социалното пространство чрез компромисно споразумение с нея. Ако пък е индивид, образованието и медиите са го научили отдавна какво се споделя в тесен семеен кръг и какво трябва да се говори в публичната сфера: в България, все като следствие от държавната координация на нещата, публично и частно са доста по-ясно фиксирани и разграничени, отколкото в развита Евроамерика. Затова, дори в случаите, когато дадена медиа насочи интереса си към частния случай, налице е голяма вероятност тя да получи обратно ценностния пакет, който сама е излъчила, или пък да се окаже затънала в такъв дребнотемен битовизъм, в такава дива, блатна единичност на ситуацията, че да излезе от него с радост и с вяра в превъзходството на институцията над отделния глупак. В този контекст разликата между "независимите" и "зависимите", частните и националните медии е, че при първите държавата е клиент на медиата, а при вторите медиата е клиент, ако не и илот на държавата.
Това зацикляне на нещата в коловоза на привичното е в рязък контраст с началото. Промяната през 1989 г., както много ясно се посочва в цитираното по-горе изследване на Знеполски2, засяга най-напред медиите и се реализира основно чрез тях. Младата опозиция се нуждае не от обикновена, а от дебютна разгласа и поради това предизвиква силната трансформация именно - и почти единствено - в тази посока: "ето защо контролът върху телевизията падна, преди да бъде отстранен член първи от конституцията, ето защо първите частни вестници се появиха, преди да се появят първите частни фурни"3. Впоследствие, бих допълнил аз, промяната се оказва - и като явление, и като постоянно спрягано понятие - радикалната фасада на органичния застой.
Във връзка с това си струва да се спрем за малко на една доста популярна сред теоретиците тема - тази за не(анти-)репрезентативността на медиите в днешния (пост)модерен период. Източник са й най-вече отделни текстове на Бодрияр от 70-те и началото на 80-те години, откъдето тръгват солидни линии на епигонство в евроамериканската лява и българската дясна хуманитаристика. С риск да опростя малко нещата, бих казал, че преобладаващите й трактовки, включително и у източника, ми се виждат в днешния контекст наивни. В тях е затаено всъщност едно традиционно, едва ли не памтивечно очакване - че, от една страна, имаме конкретна реалност, където нещата стават. От друга страна, имаме медии, които вървят след нещата с тефтерче, микрофон или камера в ръка и ги изобразяват, както могат или искат (всъщност винаги както искат - британските неомарксисти ще нарекат това "идеология", френските и американски такива - "дискурс", а стандартният български поет го нарича мечтателно "литературен критик"). Ако не наблюдаваме подобна симетрия, а понастоящем липсата й е очевидна, значи можем да говорим за изместване или дори анихилация на реалната реалност от страна на медийната.
Всъщност медиите и да искат, не могат никога да се отдалечат крайно много от реалността. Те просто участват в конструирането й. И няма как да бъде иначе. От една страна, те са удобно поле за изпробването на политически концепции преди узаконяването и прилагането им. От друга, въобще релефът на човешката действителност е пряко зависим от контакта между хората и съответно от проводниците, по които този контакт тече. Че от какво друго да е зависим - останалото е кажи-речи природа! Оттук, ако тръгнем да се притесняваме заради изцяло измисления според мен проблем около медийната подмяна на реалността, би трябвало да насочим притеснението си дълбоко назад в историята и да се стъписаме пред крайно нерепрезентативния характер на фонетичната азбука, която сме поели може би твърде лековерно от древните гърци, вместо да се ориентираме към репрезентативните египетски пиктограми. В случай, че това е проблем, той е рязко по-огромен от всичко, което електронните медии понастоящем могат да създадат - цялата ни законова, че и мисловна система почива функционално върху регламента на писмото и аномалиите, ако има такива, са вероятно въплътени, от свръхупотреба, вече в генни мутации. По-важно е друго. През периода след 1989 г. медиите претърпяха кратък първоначален процес на децентрализация, последван в най-ново време от доста по-постепенен процес на рецентрализация. С едно частично изключение - радиото. И като обект на въздействие, и като субект на поемането му.
Интересно, във всеки случай, защо измежду всички масмедии тъкмо националното радио се оказва арена на сериозни конфликти - два за последните 5 години. Последователност в развитието на нещата има. В годините на постсоциализма радиото е неустойчив, междинен, най-слабо видим елемент сред едрите медии и неслучайно Знеполски в пасажите, където става дума общо за медиите, има предвид само телевизията и пресата. Политическата власт определено го подцени, за сметка на горните две, като проводник, по който да се саморекламира и който съответно да контролира, вследствие на което понастоящем то предлага на сътрудниците си най-ниските възможни хонорари, а на публиката си - най-освободения от автоцензура дискурс. Разбира се, "националният" му характер го раздвоява в лоялността му между публиката и финансовата издръжка и в резултат то се старае, в рамките на наличната държавна връзка, да си запази издръжката, отстранявайки максимално поръчката. Без да изключвам конкретното своеобразие и взаимодействие на работещите в него, които в преобладаващата си част притежават отчетлив специфичен радиожурналистически етос, смятам все пак, че горната причина е основната за по-малкото угодничества и повечето протести в тази медиа през последното десетилетие.
Именно поради това, че радиото се оказва най-слабо модната масмедиа на 90-те години (инциденти като този с Дарик радио в началото на 1997 г. не съставляват типологично изключение), някои от важните процеси в него протичат и се реализират, на пръв поглед парадоксално, под нивото на медийното внимание. Друг е въпросът, разбира се, че ако поне част от политиците си знаеха интереса, щяха да разчитат доста повече на радиото, отколкото на телевизията. Определено. По-лесно е да си придадеш харизматичен тембър пред микрофона, отколкото да впишеш харизматично излъчване в собствената си лукава или изстискана от сок физиономия. По тази тема, впрочем, има наблюдения и у класиците. Според Маршъл Маклуън4, Хитлер е станал Хитлер благодарение на радиото - иначе на телевизионния екран едва ли би се задържал и час.
Днес степента на държавното въздействие може да се измери според мен доста точно съобразно хоризонта на автоцензура, която една или друга медиа допуска. В най-мощната преса този хоризонт напоследък се свива и това е основателен повод за опасение. Защото то подсказва, че някъде скритите сделки са нараснали, а другаде - че още не са надраснати привичните клишета на споечната патриархално-националистка идеология. Отвъд определена тематична и идейно-позиционна линия, съобразно която даден вестник се конструира, отделният глас на инцидентен сътрудник едва ли не автоматично задейства ответна редакция.
Ето в тази връзка един непредставителен пример, съвсем личен, който може би улавя отблясъци от тенденция. През последните три години в текстове, които съм изпращал до основните ежедневници (по веднъж до "24 часа" и "Труд"), на два пъти фигурираше не особено позитивна реплика по адрес на Петър Стоянов. Нямам специален зъб на президента, просто така се е получавало. Тъй или иначе, и двете реплики бяха съкратени. Първия път, когато писах по повод писателските брожения около състава на българската делегация за панаира на книгата в Лайпциг, на едно място изразих кратко учудване, че дори е имало опити да бъде въвлечен "президентът - този обикновен чиновник", в качеството на висш ментор, който да разпореди кой е класик за момента и кой не. Втория път, съвсем неотдавна, във в. "Труд" ми излезе отзив по повод ситуацията в БНР, от който беше изпаднал следният кратък абзац:
Междувременно Петър Стоянов ... с не по-малко лицемерие демонстрира имитация на висша справедливост по адрес на ситуацията. Искал да се срещне и с протестиращите, и с непротестиращите, та да бъде всичко премерено и справедливо. Логиката е, меко казано, странна. Остава да се надяваме, че на въпрос за върлуващата понастоящем престъпност не би дал същия отговор.
Тук, подчертавам отново, няма уязвено самолюбие, а желание за анализ. Ако горните два инцидента изразяват система, тя е свързана или (1) с конкретен страх, или (2) с конструирана позиция, която би могла да гласи примерно така: дефектът по етажите на властта не е дефект на покрива й. Или: Костов и Първанов може да са политиката, но Стоянов символизира България, която е над политиката. Или още: действителността ни може да е мръсна, но символите ни от Левски насам са супер, а точно те са важните. Тази позиция, сама по себе си, не е лишена от благородство, защото тъй или иначе ратува за ценности, но грешката й е, че се държи удавнически за формата, дори когато последната е изпразнена от съдържание или крие дефектите му. Така се описва само едно тъжно движение от ядка до шушулка. От смисъл до символ. От Левски до "Левски". При липса на съдържание символиката рухва в обикновен спорт.
Има и още по-неприятни следствия от една такава позиция. Тя не доглежда обстоятелството, че дори да си противоречат, етажите и покривът не се изключват взаимно, защото принадлежат към една и съща сграда. Тя, обратно, допуска качеството на покрива да легитимира боклуците по етажите и да култивира безкритична нагласа към тях. Доведена до краен предел, тя би могла, да речем, да пришпори народа да лее кръв в Македония, вместо да му съсредоточи вниманието в икономиката, бедността и управниците. Във външната вместо във вътрешната политика. Неотдавнашният гаф на Стоянов около инцидентите на границата между Македония и Косово е предупреждение за подобна опасност.
Премиер и президент у нас описват уж самостоятелни кръгове и затова на ниво институции лесно може да се създаде впечатление, че двамата изразяват различни позиции. Позициите им обаче биха могли чудесно да се допълват в дихотомия, аналогична на "грешник и свещеник", "блуден син и баща", "човек и Христос", "реалност и символ", "вътрешна и външна политика" (това последното конкретно за България), където единият елемент сърцераздирателно изкупва другия. Допълнително затормозяващ фактор е и самото естество на президентската ни институция, чиято специалност са символите. Затова, ако Петър Стоянов, не дай боже, ни вкара в някоя лесна война за крайно досадната според мен македонска кауза, той дори няма да е виновен. Винаги може да каже, че всъщност си е вършил съвестно работата. Друг е въпросът, че други ще плащат. И още по-други ще носят отговорността. Примерно медиите. Бездейните опоненти на опонента.

Владимир Трендафилов


Д-р Владимир Трендафилов (1955) е главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", на стихосбирките "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника", както и на преводи на англоезична лирика.





































































1 Ивайло Знеполски (1997) Новата преса и преходът. София: Д-во "Гражданин": 13.















































































2 Пак там: 10-11.









3 Пак там: 10.


















































































































4 Marshall McLuhan (1989) "Violence of the Media", in M. McLuhan: The Man and His Message. Golden, CO: 23. Вж. като пръв източник на идеята M. McLuhan (1964) Understanding Media: The Extensions of Man. New York: McGraw-Hill: 261.