Пролетно преброяване
на писателската мисъл

Извадки от писателския текст

На 10 март 2001 г. в София бе проведено Общо събрание на Сдружението на българските писатели. Форумът бе предизвикан от злополучните обвързаности на формацията с радио-офертата "Иван Бориславов" и още по-злополучните опити за взимане на отношение пост-фактум. Протече злополучно.

История на въпроса

През месец февруари, след един неуспешен опит да определи генерален директор на БНР, НСРТ смени регламента за кандидатстване и даде възможност на обществени организации да номинират претенденти за поста. Като най-силни предложения се очертаха Райна Константинова, предложена от Българска медийна коалиция, и Поля Станчева, подобаващо подкрепена както политически, така и в средите на самото радио. Предпочитанията на НСРТ изненадващо (но не за всички, както стана ясно по-късно) се насочиха към Иван Бориславов - поет, преводач и стар кадър на "Христо Ботев", лансиран от Съюза на преводачите и Сдружението на българските писатели. Изборът се оказа наистина болшевишки - не само защото беше направен от недостатъчно вещото по медийните въпроси болшинство от НСРТ, но и защото предизвика структурен разпад с непредвидими последици във всички публични организми, които засегна (като начало разбирай БНР, НСРТ, Сдружението на българските писатели).
Скоро след като шефството на Бориславов стана факт и стотици журналисти от БНР се обявиха срещу неадекватността на НСРТ и Закона за радио и телевизия, председателят на Сдружението на българските писатели Михаил Неделчев си посипа главата с пепел и съобщи, че в действителност трима от петчленния управителен съвет на Сдружението съвсем не са участвали в номинацията на Бориславов. А той самият не е вярвал, че тя е сериозна, затова е оставил заместника си Анго Боянов да я задвижи като своего рода рекламна кампания за писателското съсловие. Оттам започна едно кресливо, изморително и доста грозно наглед замерване с истини, квалификации и оправдания.

Дискусия без решения

Такава по предписание трябваше да бъде срещата на сдружените писатели, по устав. Закъсняло желание за законосъобразност ги доведе до смешно алинейно-параграфно препъване в кръг: отново по устав Общото събрание не може да взима решения по въпроси, невписани в предварително обявения дневен ред; в дневния ред на това събрание нямаше нищо относно освобождаването и избора на членове на ръководните и контролни органи, което явно вълнуваше повечето от присъстващите. Та времето мина преобладаващо в процедурни уточнения, при кафкианска бумажна неяснота за смисъла на цялото.
Заявената в началото резонна идея събранието да изясни обстоятелствата около случилото се с уж-номинацията на Бориславов, без да повтаря вече казаното в медиите, и да доведе до оповестяването на общо становище пред общество, медии и прочее човешки фактори, някак се спаружи още в първите минути от първото изказване и съвсем бе забравена до края. Това, което се получи, всъщност беше едно тричасово повтаряне на вече казаното в медиите (дори с артистично изчитане на цели пасажи), съчетано с опити за (само)личностно портретиране в различни стилове и отказ за оповестяване на общо становище пред общество, медии и пр.

В началото бе словото му

Председателят на Сдружението Михаил Неделчев започна със сърцато изложение: "За тези от вас, които не знаят - болен съм от хепатит и би трябвало да лежа. И то от тежък хепатит." (Ужасен женски глас: "Той ще ни зарази!") Последва демонстрация на документа, направил възможна номинацията на Иван Бориславов - един документ със скромно съдържание: освен подписа на зам. председателя на организацията Анго Боянов, в текста няма нито позоваване на устава на сдружението, нито приложена съдебната му регистрация, нито извлечение от протокол с решение от заседание на Управителния съвет... "Нито един нормален канцеларист не би приел подобен документ", заяви Михаил Неделчев и с това обясни всичко.
Според него писателският форум трябваше да обсъди няколко проблема: каква процедура трябвало да предложи и осъществи инициаторът на номинацията, заместник-председателят Анго Боянов; какво представлява няколкоходовата пропагандна кампания, предприета от отделни групи членове на Сдружението и първоначално ангажираща цялостно Сдружението в защита на Бориславов и срещу журналистите... (и, в последна сметка, срещу Михаил Неделчев и Управителния му съвет).
Председателят разпръсна изложението си още върху:
- формата на осъществяване на подписката на 300 интелектуалци в подкрепа на избраника на НСРТ, от които 40 души са членове на Сдружението;
- оплюването на председателя Неделчев и двата варианта на исканата от него оставка: "за погазване на писателското достойнство" и "за накърнения авторитет на организацията с безпринципност";
- моделирането на образа на самозабравилия се Журналист;
- демонстративните напускания на Сдружението;
- акцията на представителите на "Българска сбирка" начело с Марин Георгиев, Георги Мишев и Марко Ганчев, отишли при председателя на Народното събрание с искането за "закрила интересите на принципала в БНР".
("По-неевропейско действие отдавна не бях виждал в българското културно пространство: да говориш от името на принципала срещу маса от журналисти - това веднага означава черна точка в Брюксел", заяви потресен. "А бе трябваше да ги уволнят тях", ревизионистки вметна сърдит старчески глас отзад).
След организационните въпроси Неделчевото красноречие преля спонтанно към лични откровения: пропагандната кампания на Бориславовите защитници го произвела във враг... а "по законите на комунистическото мислене врагът няма достойнство - то предварително е отнето, не съществува... всеки ден на мен ми се обажда по телефона един човек, изглежда е платен, със сатанински глас, който ме плаши, който ме ругае... със специално изработен сатанински глас".
По някое време дойде и часът за преглед на пресата. Михаил Неделчев цитира изумяващи групирания от сорта на: "въпреки хора като Бисеров, Бакърджиев, Цонев, Неделчев, Желев, Негово Величество, Доган... истината, разказана от Едвин Сугарев..." (в. "Дневник") и заклейми "хунвейбинските статии" в "Демокрация" (на Любен Лачански и Евгени Кузманов) и в отговор на скудоумните, крайно манипулативни техни обвинения се защити с епикризи и изявления като "работя на 4-5 места - по цял ден търча като алтав" ("Ами защото си...", "етично" се намеси някой от присъстващите.)
Доста след началото на срещата, но все още в рамките на предварителното изложение Михаил Неделчев справедливо определи като най-човешка реакция спрямо кризата в писателското сдружение публикуваното в "Литературен вестник" писмо на Ганчо Савов. Той обвини инициаторите на подписката, че са я направили по телефона (при това този на Сдружението), без да поискат съгласието на УС, без да дообясняват кой точно организира акцията и прочее.
Жегната, вдъхновителката на подписката Рада Александрова се вдигна от място: "Моля-моля, да не се манипулира отново! Това е лична подписка в защита на наш колега".
С което предизвика просторно обяснение на Михаил Неделчев относно практиката му в Постоянната парламентарна комисия за радио и телевизия, поради която именно е компетентен по въпроса за назначаването на Иван Бориславов. След вик от публиката "Мишо, това няма нищо общо!" и безсилни опити на водещия събранието Йордан Попов да овладее ситуацията, Михаил Неделчев рипна: "Идете изпийте традиционните си 2-3 водки и се успокойте!". В настъпилата шумотевица се дочуха гласове: "Мишо, ти ни плашиш с Европа!..", Йордан Попов подаде към Неделчев: "Защитаваш се, все едно че си на съд", Неделчев към Попов: "Естествено, че съм на съд... Срещу мен се изсипаха помии, имам цяла папка с ваши изказвания. Аз съм засегнато лице - по комунистически маниер съм произведен във враг". Провикване на политически правилен глас: "Ще ни разплачеш..."
А кой идентифицира каузата на Иван Бориславов с каузата на СДС? - запита сетне Михаил Неделчев. Защото, според него, ситуацията е неизгодна за управляващата партия и на сините депутати им е възложена задачата да се справят с кризата, последвала номинацията и избора на Бориславов. Анонимен глас на посткомунистическата параноя: "Аааа, и на протестиращите в радиото е дадена задача" (Бел. ред. Очевидно от тайните служби.) "И в Чехия беше избран законно генералният директор..." При споменаването на Чехия ропот и мексикански вълни заливат залата.
"Излезнах от болница, след като подписката вече беше в ход, след като вече беше започнало противопоставянето между журналисти и поети, след като това беше добило нечуван размер...", каза Неделчев. "В предаването на Волгин "Без контрол" след изписването ми застанах на позицията и с аргументите на Анго Боянов, тъй като още не знаех, че Анго Боянов не е осигурил съгласието на останалите членове на УС... разбира се, опитвайки се да потуша нарастващия скандал, да примиря двете крайни позиции, отправяйки призиви за туширане на противоречието между журналисти и писатели - оказа се невъзможно. На следващия ден дадох интервю по "Свободна Европа", в което вече разказах цялата ситуация и тогава беше направена декларацията на УС, защото се оказа, че Анго Боянов не е осигурил съгласието на останалите членове. (...) Аз съм в няколкогодишен конфликт с Иван Бориславов, още от първия момент казах на Анго Боянов: "Този човек не става за директор на Радиото". Ако предполагах, че има и 1 процент вероятност да бъде избран, нямаше да упълномощя Анго Боянов да действа." За завършек Михаил Неделчев обърна внимание на факта, че прословутият документ с невярно съдържание е изготвен и подписан на 12 януари, а не на 17-18, както твърди Анго Боянов в своята "подробна хроника", публикувана в "Литературен форум". Той прецени конфликта в сдружението като сблъсък на манталитети, проява на "масовоидна психика" и "комунистическа груповщина".
"В тази ситуация всички сме виновни и всички сме изкаляни". Залата отвърна с гласове: "А, не-не."

Когато един председател каже...

Що да стори "подчиненият в йерархията?", се запита реторично и на всеослушание Анго Боянов, включвайки се във войната на защитите и самосъжаленията. За да не остане по-назад от Михаил Неделчев, той също прочете вече публикувани свои съчинения, зададе вече зададени въпроси (жалко все пак, че не получи сериозни отговори на питанията защо реакцията на насила ангажираните в това не особено етично разиграване на авторитети толкова се забави), оплака се от сполетели го несправедливости ("заставам пред вас като човек, публично обвинен в много неща - от неспазване на устава на Сдружението до упражняване на натиск върху УС, превръщане на една кауза в лична...", "бях наричан с какви ли не имена - от рекетьор до Махатма Ганди") и, естествено, отправи нападките, които всички очакваха. Забележителното - освен неговото патетично красноречие, толкова по-очевидно искрено, колкото по-третосортно ("Хората се замислиха дали писателите могат да бъдат духовните пастири на нацията...", смях на младоците в залата...; "разклати се доверието към занаята, посивя енергията на словото, опротивяха думите поет, преводач, публицист, принизи се думата журналист") - бе мъчителното му старание да докаже, че не е бил сам в това, което е свършил. Човекът, самолично подписал от името на двеста други обвързващ документ (за разлика от останалите, само Боянов го квалифицира като "препоръка", не като "номинация"), се стараеше да демонстрира не политическа независимост, не убеденост в качествата на избраника си, не дори твърде вероятното простодушие на собствените си п(р)остъпки, а факта, че носи споделена отговорност. "Шефът нареди," бе неговият превод на Неделчевото "Дадох му карт бланш". Толкова пъти повтори "Не съм действал еднолично!", че настойчивостта му прозвуча конфузно виновно. Личното обяснение на Анго Боянов за скандала бе предполагаемата завист у по-несполучилите на общественото поприще писатели: "Забележете, скандалът започна заради успеха на наш член... от тези, които би трябвало най-много да се радват, членовете на УС!", а виждането му за морален изход от ситуацията бе наистина гордиевско: "Апелирам към много добър прочит на устава, който устав, когато направихме събранието на 4 ноември 2000 г. и бяхме избрани, никой не го знаеше. Аз водих събранието точно по време на избора: до ден днешен аз не съм получил протокола да го подпиша като председател на събранието. Без този протокол не може да се говори за никаква регистрация. Оттук-нататък, дали самото събрание е легитимно, ще се изкажат юристи." (сиреч: нямам вина, защото съм подпредседател на несъществуваща от законова гледна точка формация). Тепърва други щяха да раздиплят по сценарий тази многозначителна реплика.

Сводници по неволя

Както услужливо отбеляза Марин Георгиев: "Господин Неделчев има едно много голямо качество, че отвреме-навреме си изпуска нервите и тогава е много искрен...": след Анго Боянов, обзет от свещен гняв, Михаил Неделчев гороломно изкрещя, че поне не се представя за свръхетичен и поема своята вина. И че има още нещо... По размера и важността си нещото превиши многократно всичко случило се до момента, тежко цопна в плитките води на дребните философствания и вдигна като мътна вълна убедеността, че този път наистина някъде някой лъже. "Една седмица преди втората процедура нашият приятел Иван Кръстев е имал работен обяд с Надежда Михайлова и там е било казано: "Новият директор на БНР ще се казва Иван Бориславов"... Когато на мен ми се обади Анго Боянов, той ми каза: "Той има своите шансове, той е уредил своите неща, той е направил своите разговори". Това ми каза Анго Боянов! Тоест - в случая за какво става въпрос? Става въпрос, че ние сме сводникът, на нас ни е предписана политическа роля да извършим една номинация за човек, който вече е избран. Оттука целият дискурс на Анго Боянов се променя, защото става въпрос за една предварително одобрена и предварително посочена кандидатура, от която сега същите тези, които на най-високо равнище са я избрали, сега я трапаносват единствено на нашия колега, за да си я чука на главата, който е изпълнил също политическата поръчка - Александър Томов, сега всички, които са я измислили тогава, се отказват от това, че са я направили... има доказателства... В случая ние сме изиграли една роля и да не ми се пишат някои за чиста вода ненапита." Политическите ефекти на Неделчевата откровеност се оказаха под прага на писателската чувствителност.

Марин Георгиев в съдебна тога

Подмятането на Анго Боянов беше подготвило отместването на погледа към легитимността на УС на Сдружението и тогава на истеричното бойно поле се появи дежурната синя артилерия в лицето на Марин Георгиев:
"Това събрание е най-добре организираното досега, първото свикано с писмо с предварителен дневен ред... това не е случайно.(...) Г-н Неделчев донесе във вестника ("Литературен форум", бел. ред.) това прословуто номиниране и направи един монолог, който, ако иска да има морален престиж в моите очи, да го произнесе отново... защото има свидетели. Там той разви тезата за двете естетики; за младите, които щели да напуснат; че те са приятели с Центъра "Сорос", щели да получат пари; и в сдружението щели да останат старите, водени, така се изрази той, от баба Розалия Ликова."
По-нататък Марин Георгиев прочете следното писмо, адресирано до Управителния съвет на сдружението:
Уважаеми сдруженци, 1. Сегашният Управителен съвет (УС) е нелегитимен, защото е избран от незаконно Общо събрание на 4 ноември 2000 г.; същото е свикано в нарушение на чл. 9, т. 4 от Устава на Сдружение на български писатели, а именно: "Дневният ред на събранието се обявява задължително в поканата за свикването му. Поканата се изпраща с препоръчано писмо до всички членове най-малко една седмица преди датата на провеждането му.
2. Управителният съвет, който свиква днешното събрание, е незаконен, защото до вчера - 9 март 2001 - не е заявен за вписване в Софийски градски съд, а днес - 10 март 2001 - това не може да стане, тъй като е почивен ден.
3. Очевидно Управителният съвет съзнава незаконността на Общото събрание от 4 ноември 2000 г., защото повече от четири месеца не го е заявил за вписване, а твърдението на Михаил Неделчев, че същото е процедура, само потвърждава моралния му портрет.
4. От казаното дотук произтича, че не може нещо, което е незаконно, да породи нещо, което е законно. Тоест незаконен УС прави незаконно сегашното събрание, защото не е в правото си да го свика.
5. Сегашното събрание е незаконно и поради още едно обстоятелство: то не е свикано съгласно чл. 26, ал. 3 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел ("Държавен вестник", бр. 81 от 6 октомври 2000), в сила от 1 януари 2001, а именно: "Поканата се обнародва в "Държавен вестник" и се поставя на мястото за обявления в сградата, в която се намира управлението на сдружението, най-малко един месец преди насрочения ден.
6. Легитимен е оня УС на сдружението, който е вписан последен в Софийски градски съд, а именно с решението от 13 ноември 1998. УС трябва да свика общо събрание за избор на ново ръководство и да се съобрази с параграф 1, ал. 1 от новия Закон за юридическите лица с нестопанска цел (ДВ, бр. 81 от 6 октомври 2000.).
7. Съгласно решението на СГС от 13 ноември 1998 и приложения там списък на членовете на сдружението 165 на брой минус 5-ма починали, УС следва да уточни действителния членски състав.

Така, според изготвилия справката Марин Георгиев, а и според правилата на играта, в настоящия момент за председател на Сдружение на български писатели следва да смятаме бившия председател Иван Теофилов, в чийто екип влизаха като заместник-председател Михаил Неделчев и членове Георги Величков, Марин Георгиев и Амелия Личева.
Със същия обвинителски апломб Георги Цанков хвърли в лицата на сдружените писатели, че "който и да беше на мястото на Иван Бориславов - пак щяхме да се разделим на две или на три, и пак щяхме започнем да го оплюваме този писател, който е бил направен нещо. (...) Председателят на сдружението откровено мрази половината или по-малко от хората и се обръща към тях с всякакви думи..."
Във връзка със споменатото име на външната министърка Надежда Михайлова Цанков въздъхна: "Ако си представяме, че по този начин стават нещата в България, много е тъжно."
"Ами по кой друг?", контрира го тутакси Неделчев.
"Така го въведохте вие, когато смятахте, че България е ваша и СДС е ваше и всичко е ваше. Но, тъй като Неделчев е политически деец, а ние не сме членове на партии, аз не смятам, че преди избори политически деец може да ръководи Сдружението", продължи преданият Цанков.
Опълчването срещу номинацията на Иван Бориславов обясни със следното: "Това значи, че една друга партия, създаваща се, обясняваща ни какво, защо и как, казва на СДС: "Видите ли, защитете се". Освен това непрекъснато се спекулира с някакво чешко положение - вие добре знаете, че в Чехия площадът почерня от хора. Хайде Михаил Неделчев да изведе на площада хората, които ще искат да задържат Петър Волгин да ни прави на изроди всеки възможен ден по радиото. Тук се говори срещу писателската мисъл... Тук председателят на Сдружението открито ни казва: вие сте идиоти, вие сте некадърници, както журналистите от радиото ни казват: вие сте полуинтелигенти. Това мнение се създава непрекъснато, утвърждава се, говори се за една изключителна, видите ли, литература на постмодернизма и купища от идиоти, които се опитвали нещо по старому да пишат. Извинявайте, но това не е Сдружение, това не е начин на действие... Отиваме към едно конфронтиране, в което ние, писателите, казваме: ние сме идиотите!"
А ние бихме откликнали - ами недейте!

Оставки и декларации

С добро присъствие на духа Георги Спасов взе думата и опита да изкара разговора от тупик, укорявайки преждеговорившите заради "махленския стил" на "речено-казано", който налагат вместо аргументирани предложения. Не успя.
Емилия Дворянова заяви, че между четиримата членове на Управителния съвет на сдружението (Неделчев, Дворянова, Кънчев и Дойнов) конфликт не съществува, научила от медиите, че "номинирала човек, когото лично не познава". Така че няма да си подаде оставката, докато това не стори Анго Боянов, защото се чувства напълно употребена (председателстващият събранието Йордан Попов се опита да я утеши, че е частично употребена) и не иска никой да я смята за виновна.
Анго Боянов пък се врече, че няма да видят оставка от него, ако Михаил Неделчев не си я подаде (по съображения за нееднолична вина, вж. по-горе).
Николай Кънчев гордо викна, че си я подава, но препоръчва, докато минели изборите, Сдружението да си запазело статуквото.
Пламен Дойнов викна други работи - "Ние сме насила въвлечени в един дебат, в който никой не ни е попитал искаме ли да участваме. Този дебат ни е натрапен, това решение ни е натрапено и трябва да се справяме със ситуация, в която всеки преследва собствени интереси" - и забрави за оставката. Настоя, че "УС" не е същото като "ръководство" (председател и подпредседател), с каквото е подписана номинацията, и потвърди, че е научил за предлагането на Бориславов от пресата. Според Дойнов "изключително колебливата позиция" на Михаил Неделчев по скандалния случай го товарела с огромна отговорност, достойна за оставка.
Според Михаил Неделчев обаче, в никакъв случай нямало защо да си подава оставката - не желаел да се изживява като враг и възнамерявал още да разяснява (наистина ще се наложи).
Щом се изчерпаха членовете на УС, завикаха редовите писатели.
"Циганин свири, кюрд играе, такава дандания не бях виждал", обобщи Атанас Славов на турски и между другото направи две от най-точните и трезвомислещи изказвания по въпроса "Сдружение и БНР" от седмици насам: от високите ешелони на властта искат "безкрайно неподходящия" Иван Бориславов, но не всички..." и "Михаил Неделчев прояви недостатъчна отговорност, но не можем да го обвиняваме, защото си призна грешката и навреме се помъчи да я поправи... не чух Анго Боянов да си е признал нещо да е сбъркал". В търсене на точните думи Любен Лачански нарече Михаил Неделчев "обигран трибунен манипулатор", а Екатерина Йосифова косвено му се противопостави с почти библейското "държа на своето право да правя грешки и уважавам това право у другите"...
Паралелно - под настояванията на Йордан Попов, който кой знае защо очакваше, че ще се говори по същество и с предложения - валяха мнения относно съдържанието на евентуалната декларация, с която Сдружението да умие срама от челото. Едни казаха, че трябва да е нещо като искане на извинение. Други се възмутиха, че нямат вина - следователно няма да искат извинение. Трети възроптаха, че не може да се иска извинение за това, че техен колега е спечелил важен пост. Някои въобще не вярваха, че се налага да се излиза с декларация от името на цялото сдружение. Имаше такива, които предложиха декларацията да е поименна. Или да се изработи от специална представителна комисия. Да е срещу Бориславов. Да е за Бориславов. Да е против поведението на Михаил Неделчев. Да заклеймява самоуправството на Анго Боянов. Междувременно хората се поразотидоха, някой предложи да се гласува да има ли въобще декларация, четирима вдигнаха ръце "за" и въпросът отпадна.
Тогава всички зашепнаха - кой по-високо, кой по-ниско - според възпитанието и ценза: "Защо тогава се събирахме?"

Обречени на вечно блуждаене

Другите паметни събития от същия ден могат да се преразкажат в броени изречения: подкрепящият Анго Боянов критик Луко Захариев възкликна, че "нашето сдружение бе употреблено от най-ретроградните сили в държавата", Михаил Неделчев отвърна със "Защото тръгна срещу журналистите, срещу свободата на словото, защото направихте мракобесна подписка, затова направих скандала"... Луко Захариев прочете писъмце от доайена на Сдружението Жана Гълъбова, 93-годишна, което мобилизирано съобщаваше: "Михаил Неделчев няма морална устойчивост за подобен пост".
Прехвърчаха обиди на "комунист", а Йордан Попов мърмореше: "Какво започнахте "комунисти", "комунисти", сякаш няма други обидни думи?" (Питаме се, ей така, за куриоз - в подобни случаи на "демократ" ли се ругаят в добрия стар СБП? - бел.ред.)
Депутатът от СДС Васил Станилов, главен редактор на в. "Анти", нахално се обади от позицията на "данъкоплатец, който може да има претенции как да изглежда радиото": "Михаил Неделчев допусна неморалност и двоен стандарт... трябва да работим не в политическа, а в обща морална насока."
Изобщо, ако си позволим леко да перефразираме определението на Николай Кънчев: на тази среща сдружението де факто го имаше, де юре - не (състояние, описано като "обреченост на вечно блуждаене" от други). С уточнение, че и де факто не беше кой знае колко сдружено.
"Дълго време се считаше, че от нас няма никаква полза, но никой не знаеше, че от нас може да има вреда", беше започнал бодро в началото Йордан Попов. Наложи му се да завършва с "ние ли сме майсторите на перото, та не можем да се изразим така, че хората да ни разберат?... Остана ли един-единствен мотив някой да ни уважава?" За настъпилите, по неговите думи, "анархия, дезорганизация и липса на взаимно уважение в Сдружението" всички си дадоха сметка.
Затова няколко въпроса към творците от сдружението не ни дават мира. Та, като присъстващи на събранието (единият - член на организацията, другият - наблюдател), обожатели на писаното слово и почитатели на родната литература и, в крайна сметка, любознателни хора с желание за обратна връзка, няма да им ги спестим.
- Кой от членовете на Сдружението изпитва респект към всички останали? Ако не изпитва респект, как съчетава уставната добронамереност и чиста съвест с възраженията си по същите параметри към един или повече свои колеги?
- Има ли някой от сдруженците, който да вярва, че формация от този тип може да остане вън от политиката? А има ли някой, който да е убеден, че трябва? Не означава ли дърпането от обществения живот едно безплодно капсулиране в абстрактни естетически ценности?
- Какви са моралните измерения, към които се стремят обединените писатели? Не предполага ли занятието им тъкмо те да вземат отношение по всякакви публични въпроси? Може ли да са хем морални, хем аполитични, хем заедно, хем със собствено мнение?
- Какъв е смисълът да се сдружават при положение, че нямат желание да се събират (позитивите за Сдружението бяха натрупвани главно от настоящия, нелегитимен УС, който намери сили да заседава редовно, да предлага инициативи и пр.); като се събират - нямат желание да се изслушват; като се изслушват нямат - желание да се разбират?
- Кои са признаците, по които всички видове писателски организации приемат членове (брой публикувани страници, пазарен успех, отзиви у критиката, талант, обща култура, сродство)?
- Колко точно са сдружените, съюзените, сбрани и пр. български пишещи? Защото ни мъчи чувството, че по брой леко надвишават българските четящи?

Предчувствия

Какви са последствията от нелепото Общо събрание на Сдружението на български писатели?
Формацията преживява жестока криза на идентичността си. Вътре в нея се конкурират два несъвместими типа гражданско и творческо поведение. А диалогът между тях е изцяло абсурден.
Тоталното разцепление на сдружението най-после трябва да се състои. Резигнацията на писателите, обвинявани под сурдинка от основателите на сдружението, че са млади, че са свързани с университетската култура, че защитават неправилни политически позиции, е достатъчна демонстрация за неизбежността на този процес.
Повечето от тях не си затулват очите пред факта, че рамката на това злочесто Общо събрание е далеч по-голяма. Управляващата партия решително не може да се справи с предизвиканата от самата нея криза в медийната среда. Безспорната политическа поръчка, изпълнена от писателското сдружение с номинацията на Иван Бориславов за шеф на БНР, ускори процесите на разпад в писателските среди. Приближените на партията и правителството търсят изход: фокусът върху нееднозначното поведение на Михаил Неделчев беше изместван много последователно и внимателно (чрез изказванията на Анго Боянов, Марин Георгиев, Георги Цанков и др.) върху проблема с легитимността на настоящото ръководство. Така дебатите се изнасят в друго поле, а вините и отговорностите за простъпките в публичното пространство се разсейват и замазват.
Общото събрание на сдружението ни задръсти с човешката нищета на много български автори, с моралното им самодоволство и гражданската им безпринципност. С неразчленимата смесица от мърлящина и законова коректност. Предстоящото към края на март ново Общо събрание най-вероятно ще изгони демонизирания от приближенците на властта Михаил Неделчев, за да избере друго, "по-правилно" в политически аспект, ръководство на сдружението. Дали следваща стъпка няма да бъде и едно "по-правилно" писане?
Всеки народ, предполагаме, заслужава собствените си писатели.
По време на събранието младите автори мълчаха и единственото им участие се изрази в едно процедурно предложение: да бъдат преустановени пренията.
Накрая, докато някои слизаха надолу с асансьора, други - пешком по стъпалата, чувството беше общо: на частична или пълна употреба.

Нева Мичева
Марин Бодаков