Институционални дебри
От скандала в БНР разбрахме, че каквото и да стане по-нататък, самочувствието на българския журналист нараства. Нараства и достойнството му. Парадоксално, но същият лакмус откроява шанс за аналогично развитие - макар засега да е по-слабо изразено, все още почти зачатъчно - у българския писател.
Повод да смятам така е фактът, че в Сдружението на българските писатели около ситуацията се конструира алтернативен скандал. Той е по-слабо драматичен и медиен, защото не е свързан със съкращения и стачки върху професионалните територии на членовете, но пък крие структурна и манталитетна перспектива. Грешка би било да го окачествяваме като ехо от по-големия. По-големият не му е нищо повече от трамплин. Връзката между двата обаче, на ниво подмолен синтаксис, е пряка и ще е важно да я очертаем поне отгоре-отгоре.
Тече, значи, процедура по назначаването на шеф на националното радио. Тя се осъществява от държавния контролен орган НСРТ, който приема кандидатури, излъчени от различни културни институции, и след това избира, от негова гледна точка, най-подходящата: всичко е точно, ясно и вертикално като в най-добрия феодализъм или социализъм. Една от тези кандидатури, на пръв поглед най-невидимата, е на Иван Бориславов, но пък иде едновременно от двете места, където членува - Сдружението на българските писатели (СдБП) и Съюза на преводачите в България (СПБ). Поради серия причини тя е обречена на успех. Уговорката за успеха се е състояла, както на няколко степени се разбра, най-напред на висше партийно и държавно ниво (външната ни министърка), откъдето тръгват сонди към НСРТ и СдБП. С НСРТ проблем няма (държавната връзка и високите заплати изключват шанса да има такъв), със СПБ още по-малко (там членува самата външна министърка), а в СдБП импулсът тече през една солидна синя агитка и галванизира публични действия най-вече у заместник-председателя Анго Боянов. Съмнения за евентуален отпор поражда само председателят Михаил Неделчев, който е имал на времето професионално спречкване с Бориславов, но пък в момента е в болница и едва ли би искал да си трупа излишни проблеми на главата. В крайна сметка Неделчев дава устно съгласие, убеден, че по този начин се измъква галантно от ситуацията - не си разваля отношенията с никого и същевременно правдата възтържествува, тъй като на Бориславов със сигурност ще му отрежат главата по-нагоре. Много скоро обаче узнава, че електрическата верига е била вече готова и само го е чакала да я затвори с "да-то" си.
Всичко това става за броени дни, ударно, с темпото на камикадзе-атака и с неуважението, което е свикнал да проявява българският политик към електората и гарантирания му вот. Кандидатурата на Бориславов за шеф на радиото въобще не се поставя на обсъждане пред тези, които всъщност би трябвало да са го излъчили за кандидат - членовете на Сдружението. Те научават за нея от скандала във вестниците. Това обаче дори не е най-големият куриоз. Вестниците се оказват първи осведомители и за останалите членове на Управителния съвет на СдБП, освен Боянов и Неделчев: Емилия Дворянова, Николай Кънчев, Пламен Дойнов. И всичко това извън поредицата от чисто документни нередовности. Абсолютен хит. Изведнъж се озоваваме в джунгла, където няма друг регламент, освен вътрешноплеменната спойка и позиционното дебнене между отделните племена. Нормата на съвместното колегиално битие се оказва така леко прегазена, едва ли не с чувство за хумор, че възниква основателният въпрос, за какво "сдружение" въобще говорим в случая - и в институционалния, и в буквалния смисъл на думата? Има ли го? Ситуацията е неприятна, но естествена. Странното е, че изборът на Бориславов по някакъв начин симптоматизира двойнствения характер на самото СдБП: публична невидимост и някаква скрито функционална органика. То няма никакъв медиен имидж. В същото време негови членове са в състава на НСРТ, други са президентски съветници, трети са посланици и културни аташета в чужбина. Невидимостта му отчасти се дължи на липсата на инициатива в политиката на досегашните ръководства, това е ясно. Но съществува и тълкуванието в плана на "лъвът се готви за скок", което изхожда от "Раковски" 134: сега е времето на неофициалната черна работа по изпълнението на политическите поръчки и заявяването на партийните лоялности, но като помогнем на нашите да укрепят властта си, положените от нас усилия ще изплуват на повърхността във вид на награди и назначения. Труд и отплата, какво лошо има?
СдБП е интересна форма на институционално съществувание, едновременно плод и жертва на свръхполитизацията в българската култура през първата половина на 90-те години, когато двуполюсният разпад тече кажи-речи през цялото общество и институциите му. Основават го бивши членове на гигантския, стар и набеден за комунистическо гнездо писателски съюз (СБП), отчасти отцепени, отчасти самоотцепили се. Независимо от мотивите за скока им в новата принадлежност, обаче, те някак не успяват да започнат нещата на чисто. Сдружението се възприема от тях общо взето като нелюбима рожба, плод на неизбежността, а не на желанието, и им служи по-скоро за трамплин към други идентитетни форми: литературно-носталгична (стария съюз) и актуално-политическа (СДС в различните му идейни, емоционални, но и кариерно-бюрократични въплъщения). Слаби пунктове на идентитета са им съответно политико-носталгичния (по някогашното членство в БКП, да речем) и, за особено съжаление, актуално-литературния. Така в общата манталитетна нагласа в Сдружението, както и в резултантните практики, най-невъзможно се оказва да се осъществят две неща: (1) да се подновят официалните контакти със стария съюз; (2) да се излезе изпод партийната шапка.
Партийната шапка наистина се оказва дълбоко захлупена, ако не и направо зашита за яката. За това допринася, разбира се, манталитетното наследство от социализма, когато животът под партийна шапка означава просто живот в България и не пречи на личния идентитет с националната територия. Затова мнозина измежду писателите приемат дори днес за съвсем редно да функционират в подчинително наклонение спрямо политиката и отказват да забележат, че шапката не покрива вече територията. Че партийната принадлежност е само партийна.
Тук текат и други нагласи. В новия период, както споменах, част от членовете на СдБП са сред дейните активисти и бюрократи на СДС. Друга част, по-младият набор, буквално прави авторския си прощъпулник на "Раковски" 134: във и около редакцията на "Литературен вестник", който в първите години от съществуването си е издание на в. "Демокрация". От гледна точка на СДС-политиците - така увлечени във вътрешнопартийните и междупартийните си борби, така хронично лишени от възможността да обърнат внимание на културната си политика и така силно разчитащи на амбициите, които подклаждат у подведомствените си писатели, - литературата явно е сигурна територия, изцяло и окончателно завоювана, абсолютно гарантирана като сфера на влияние, изчистена и годна за инструментална употреба. Писателят в техните представи не е свободен граждански глас, а низша брънка в политическия синтаксис. И както гледам, не са си дали сметка само за едно: че писателят в даден момент може и да се обиди. Че поне част от писателите дори в дълбоко подведомствената на управляващите организация притежават писателски етос, който е може би разтеглив, но не липсва. Тоест, че същите имат ниво, под което все пак не биха паднали.
В тази връзка искам да разкажа и нещо друго, по-лично. През годините Сдружението беше периодично попълвано с нови членски вълни, в руслото на една от които се озовах вътре и аз - мисля, през 1995 г. Приеха ме преди първа авторска книга - дотогава ми бяха излизали преводни книги (главно поезия), както и поредица статии в литературния печат. Беше ми лесно да мотивирам за пред себе си своето влизане като съвсем редно: приятел (Ани Илков) ми предложи да подам молба, бях готов да водя частни и публични диспути в подкрепа на тезата, че преводът (особено пък на поезия) е не по-малко творчески труд от, да го наречем, оригинално-авторския, имах все пак доста публикувана продукция, макар и главно в специализирани списания и вестници, и в крайна сметка вече чаках да ми излезе първата книга, какво тук значат някакви си месеци!
Сега мисля, че това не беше редно. Първо, защото чрез влизането си (говоря само за своята страна от нещата) разтеглях регламента, метафоризирах го. А метафората не укрепва регламентите. Напротив, създава пробойни в тях, отваря интерпретативни ниши. По-късно видях, че вълните от постъпления в Сдружението, поне отчасти, минаваха именно през такива пробойни, осигурявайки потенциално солиден електоратен гръб на този или онзи вътрешен групов лидер. Второ, авторският и преводаческият труд все пак не са равни, дори да реализират еднакъв творчески потенциал. Не става дума за това дали единият е по-висш от другия - аз не вярвам в класации от този род; а за органично различие, за несъвпадение във фундамента. Авторът носи отговорност за самото съдържание на литературния продукт, върху който работи, докато преводачът отговаря само за качеството на преноса му от една езикова среда в друга. За идеите вътре вторият не отговаря.
Разбира се, масовата литературна практика у нас, с помощта на цензурата или автоцензурата, постоянно изравнява по безобидност отговорността на автора до тази на преводача. Съвестта на много писатели, включително и на най-добрите през последните десетилетия, е чиста поради системна неупотреба. Гастролите в мита, фолкпритчата или епизодичното политическо хвалебствие са били може би неизбежни за оцеляването на един или друг писател, но компромисите в огромната част от случаите така старателно и отдалеч избикалят линията на потенциалното страдалческо съприкосновение с идеологическата конюнктура, че лично аз дори това не знам дали са били чак толкова неизбежни. Нямам натрупани индикации. Ами ако някой беше рискувал още малко? Ако бяха повече? Не знам. Животът е висша ценност, това ми е ясно, но статистическата липса на големи рискове в литературното ни поле издава, според мен, статистически ниска вяра във възможната стойност на собствения продукт, а и в силата на писменото слово въобще.
В резултат на тези практики част от стандартните български автори са развили през последните десетилетия едва ли не нещо като преводачески синдром. Този синдром е разпространен и в най-новия период. Няма значение какво казваш, а как си го казал. Писателството е чисто умение, вид сръчност, можеш да го употребяваш дори в политическа или колегиална възхвала - важното е да го направиш хубаво. То е вид технически професионализъм, който зачита само себе си или своите аналози другаде. Естествен аквариум са му били например писателското кафене на "Ангел Кънчев" 5 или бургаският кръг около Христо Фотев, където се посреща с мълчаливо неодобрение всяка подхвърлена за разискване идея, но пък с удоволствие и големи подробности се обсъжда с каква стръв най-добре се лови кефал. Идеите, един вид, са за простаците, там е опасно, стрелят, ние сме земни хора, когато не сме възвишени, но и в двата случая летим центробежно навън от идеите, в първия сме "под", във втория "над". Този системен акцент върху форматирането и автоформатирането (вместо върху веществото) превръща българския автор не в идеолог, а в битоописател, не в инициатор, а в техничар, не в източник, а в проводник - в своего рода преводач, редактор, разказвач на неща, измислени другаде и от други.
Тук работата е фактически по-сложна, защото се получава наслагване на парадигми от различни епохи. С думата "литература" са се обозначавали доста различни неща. Допреди романтизма тя се е отнасяла към определен тип жанрово и метрическо майсторство, а през последните, грубо казано, два века - към определен тип (национално-)езиков продукт и съответно към определен тип авторско реноме. Българският автор е някак си палимпсестно явление. Поради липсата на дълга приемственост назад, в плана на идентитета му са се насложили отведнъж разнородни манталитетни нагласи: романтическият подиумен солипсизъм върху стария придворно-салонен пиетет към чистото умение и към резултантното естетическо чиракуване на политическата власт. Така той съчетава в себе си едновременно чиновника и бунтаря, при това без особени вътрешни конфликти. Нали примерите ги има назад в историята. Какво от това, че същите тези примери ги делят големи отстояния по времевата ос.
Но да се върна към темата, с която започнах. Целият този скандал беше дискутиран на 10 март т. г., когато се състоя поредното събрание на Сдружението. Казаха се много неща, имаше и истини, имаше и хитрости, но за късмет първите ограничиха мащаба и въздействието на вторите. Очертаха се два лагера писатели, които, въпреки острите пререкания, ми се струва, че ще се откъснат един от друг кротко, естествено и без злоба. Събранието бе отразено пространно на страница 2 във в. "24 часа" (бр. 70 от 11 март), което - при цялата повърхностност на описанието и патриархалната центровка все около Михаил Неделчев - е тъй или иначе медиен рекорд за СдБП.
Най-интересно ми беше да се опитам да разбера каква мая споява поотделно двата лагера и каква бразда ги разделя. Най-грубо казано, те повтаряха за сетен път архетипната опозиция "стари-млади", макар и със системни прескачания по периферията: това, да речем, беше рецидив. Но имаше и една завишена зрялост, която не позволи на тази опозиция да прерасне в морални или естетически конструкции от типа на "добри-лоши", "светци-грешници", "таланти-бездарници" или "демократи-комунисти" (това последното с инцидентни изключения).
Органичното разслоение, според мен, протече малко по-другаде, при това не като вече налична реалност, а като желание за практика оттук нататък: между, условно казано, "колективисти" и "индивидуалисти" или (може би парадоксално) "елитаристи" и "комуникатори". Или с други думи казано, между авторите, които визират писателството като афиширано елитарно занимание, но по необходимост битуващо под политическа шапка, и тези, които търсят повече реален и по-малко ритуален смисъл в писането.
Но за това ще продължа в следващия брой. Искам да вметна само, че ако това разслоение се съхрани и не се размие поради някакви прагматични съображения с къс хоризонт, аз лично ще предложа членството си за реактуализация поради настоящата му, според мен, не особено крепка валидност. Ясно е при кои.

Владимир Трендафилов