То за театъра смърт няма
Никола Вандов: Леоне, ти - бунтарят, вечно изпреварващият времето си, човекът, който заразяваше колегите си режисьори и актьори с търсенията си, човекът, когото признаваха за свой учител редица режисьори, след като само допреди няколко месеца никога не си преподавал в НАТФИЗ или където и да било другаде, през 90-те те виждаме мъдър, някак класицистичен, сякаш по-успокоен, доброволно отказал се от амбицията да казваш "новата дума" в нашия театър... Творчески уморен ли си? Или някак загърбваш експериментирането, вървенето по неизвървяни и от теб до днес пътеки в името на това да успееш да огласиш посланията си на новата публика?
Леон Даниел: Ще се опитам в началото да се хвана за основното ядро на въпроса ти: "Творчески уморен ли си?" - и ще му отговоря с простото: "Аз съм житейски уморен." Творчеството е горе-долу плъзгава работа, но животът е къде-къде по! Той ти се изплъзва неумолимо и закономерно и на колкото повече години ставаш (а аз съм вече на 74), толкова повече те изпълва самодоволната радост: аз съм все още тука, още му гледам сеира на изплъзващия се живот. Нищо, че ми трябват за тая цел очила, а скоро сигурно ще ми липсват и бастун, и слухов апарат, и кой знае какво още...
Но да се върнем към началото. "Бунтар" съм се усещал само преди 9 септември, когато бях 15-17-годишен ремсист и се увличах от политика. От 1947 година насам се занимавам само с театър - и то в профила режисура, никого не съм се старал да изпреварвам, опитвал съм се да заразявам само актьорите си и публиката, не бях много обичан и признаван, но за сметка на това двете трети от всичко, което съм правил, е било мой собствен избор (другата трета е била откупът, който съм плащал, за да правя все пак каквото искам). Животът ми мина сред малък кръг приятели и огромно море от скептично настроени сеирджии ("ха да видим как тоя път ще се катурне"). Имаше и направо "зложелатели" - но и те бяха не много по-голям кръг от приятелите...
Да не мислиш, че сега ми е много по-различно?
Сеирджии - колкото щеш! Те са вечни...
Не знам защо думата "експеримент" е загубила за професионалните изкуствоведи простото си съдържание - "експеримент" значи опит. Също като "есе". Всяка следваща пиеса, пред която съм заставал (и заставам), е била за мене повод за опит. Опит да направя нещо, което не съм правил. Опитите по-често са излизали полууспешни и даже неуспешни. Затова всяка постановка е започвала за мене със страх. И досега е така. Но понякога - когато опитът излиза според мене добър, радостта, щастието, вътрешното ликуване е толкова голямо... Толкова голямо... Колкото нищо друго на света. Разбира се, това щастие се крие от всички - то си е лично мое. И си е щастие независимо от публичния успех или неуспех на произведеното. Много често (не винаги, разбира се) всеобщо признатите от критиката мои неуспехи, след десетина - петнадесет години се превръщат в христоматийни успехи на театри, актьори, художници, и даже на режисьора. Но и другите, тия, които потъват в забравата на времето без всякакво признание - такива спектакли като "Дулсинея Тобоска", "Три сестри", "Дванайсета нощ", "Колкото побере кашонът" и т. н. - и тия мои "опуси" аз ценя, обичам и с удоволствие си ги прехвърлям на ум, както всеки "класицистичен" старец прехвърля зърната на любимата си броеница.
Да, аз съм уморен. Мога да репетирам само един път на ден, само четири часа, само сутрин... За повече не ми стига въздух. Мога да "водя" най-много три-четири актьора в една сцена, за повече не ми стига глас... Бих предпочел да пиша за театъра, който съм гледал и правил през последния половин век - но за това (за писане) никой не плаща, а въпреки очакванията на моята младост, пенсията ми не е като на Луи дьо Фюнес (ако въобще е имал нужда от пенсия)... А за постановка - все още плащат. И въпреки това - никога не се хващам с произведение, за което предварително ми е ясно как се прави. По извървени пътеки ми е скучно да вървя.
Никола Вандов: Особен проблем са връщанията на един режисьор към текстове, които вече е правил. През 90-те ти често го правеше. Защо?
Леон Даниел: Защо, аз и преди 90-те... "Езоп" на Гилерме Фигейреду съм поставял четири пъти, "Дванайсета нощ" и "Както ви харесва" - по два пъти, "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" на Брехт, "Одисей пътува за Итака" на Константин Илиев - също по два пъти... Рекорд държи "Великденско вино" на Константин Илиев - цели пет пъти, последните три - с един и същи актьор. Имам и други чифтове и тройки - "Пейка" на Александър Гелман, "Соло-дует" на Том Кемпински, "Поглед от моста" на Артър Милър... Бих се върнал и към други, вече поставяни от мен пиеси - например към "Хамлет", към "Вишнева градина"... но това са напразни мечти - нямам тореадорската енергия, необходима за тях. Но "Нирвана" на Константин Илиев, например, бих поставил пак. Връщам се към пиеси, за които имам чувството, че не съм се доизказал, че имам нещо ново, нещо допълнително да прибавя, нещо, което ми е останало мъгляво - да осветя по-ясно... Не, повторението невинаги е комерция, понякога е и потребност. За мен например. Някои приятели даже ми казват, че често повторенията ми са по-лоши от "първообраза" - например при "Пунтила". Аз категорично не съм съгласен с тях, въпреки че са ми приятели. Виж, последният вариант на "Езоп" беше по-слабичък от първия. Макар че беше далеч по-умен. И съвременен.
Никола Вандов: Какво според теб се случва в днешния български театър? Следиш ли постановките на други режисьори, включително на по-младите?
Леон Даниел: Първо - на по-лесната половина от въпроса ти - ходя ли на театър? Отговорът е: от шест години и два месеца - много рядко. За разлика от преди, когато гледах да не пропусна нищо важно - поне в София... Причината е физиологическа - трудно дишам в присъствието на много хора. Това е и причината да не познавам най-младите си колеги, а когато все пак се случва да видя нещо тяхно, да се чувствам стар, вехт и нищо не схващащ... Предполагам, че подобни чувства е изпитвал и Гочо Гочев, когато е гледал, например, моята постановка на Иван-Теофиловата "Поетът и планината". При всичката си добронамереност той трудно понасяше мисълта, че театърът продължава да върви нанякъде и след любимия му Горки... А моят Горки винаги му е харесвал - следователно - Леон се е подлъгал и е станал "модаджия"...
Сега - на по-трудната част от въпроса ти: какво се случва в българския театър? По изброените дотук причини не мога да съм нито съдия, нито дори "рефер", но... Но чувствата, свързани с думите "самотек", "сезонна разпродажба", "с пръдня боя...", "три за два лева" - да, неясните, объркани чувства, свързани с тия архаични думи - не ме напущат. Преди двайсет-трийсет години се хвърляха луди пари за множество театрални прищявки.
Например - в Смолян се строи театър, какъвто в цяла България няма, обаче смолянската публика не може да напълни салона повече от един и половина - два пъти. Или - за постановката на някаква пиеса на Венко Марковски в "Театъра на поезията и естрадата" (постановка, която се игра горе-долу три пъти) се хвърлят постановъчни разходи колкото два и половина годишни бюджети на театъра - парите, разбира се, се "спускат отгоре"... Две-три години преди да падне берлинската стена, заплатите в театрите тихомълком се увеличават неимоверно, а по телевизията всеки ден се говорят мъдри приказки за ниското заплащане на лекари и учители... То и сега лекарите и учителите не са цъфнали и вързали, но актьорите... режисьорите... художниците... Какво става с тях? Театърът беше излишно престижна професия, сега се превърна в нещо като... имаше такава дума - карагьозчилък, занятие за презрени парии. Ако същите тия парии успеят да се подредят с някакво редовно "шоу" по телевизията - за два месеца се превръщат в милионери (или почти милионери, зависи от статуса). Но за да получиш добри пари за добър театър, трябва да идеш в чужбина (или да се връщаш от чужбина... отвреме - навреме...).
Иначе талант за театър в България продължава да има много. И то за добър театър, многообразен, щедър, откровен... Пари за театър, обаче, няма.
Виолета Дечева: Известно е, че трудно избирате пиеси. През последните десет години поставихте предимно класически автори: Чехов, Брехт, Шоу и други. С какво може да ви спечели един драматургичен текст? Кое е най-важното условие, на което той трябва да отговаря?
Леон Даниел: Като поглеждам списъка в архива си (аз съм страстен архивар, събирам всичко написано за мен и от мен), виждам, че от 1990 година до днес съм поставил 22 спектакъла. Между авторите - освен класиците, за които споменавате, - са и Иван Радоев, Йожен Йонеско, Вацлав Хавел, Артър Милър, Ричард Неш, Реджиналд Роуз, Константин Илиев... И за последно - двама французи - Серж Валети и Ясмина Реза (която е французойка само донякъде - като Йонеско). Вярно, трудно, просто мъчително трудно избирам какво ще поставя напоследък. Преди винаги имах в "портфейла със запаси" поне пет-шест заглавия, а сега... И какъв е точно критерият - не зная. Но ще се опитам сега да си го изясня.
Най-простото в "критерия" беше сигурно първоначалната страст да поставя това, което преди тези десет години не бяха ми дали да пипвам - например, "Носорози" на Йонеско, "Чудо" на Иван Радоев, "Страх и мизерия на Третия райх" на Брехт... Дори такива неща като "Прозорецът" на Константин Илиев, "Дванадесет разгневени мъже" на Реджиналд Роуз и т. н. на други позволяваха, на мене - отказваха. Но това скоро мина. После бях решил да завърша отдавна мечтаната Шекспирова поредица - няколко комедии допълнително, "Юлий Цезар", "Макбет", "Крал Лир" и накрая повторен "Хамлет" - все в новите преводи на Валери Петров, но... Но болестите са нещо естествено, като минеш шейсет и пет. Разбрах, че трябва да се ограничавам до 8-9 артисти. Това се оказа вторият аргумент в "критерия" ми.
Мъча се да налучкам третия.
Да, добре! Има редица автори, които обичам и чета с огромен интерес - например Молиер, Островски (особено "Лес"), Яворов, Радичков, приказките на Валери Петров... И много други. Дори Йордан Йовков... Често съм се опитвал да започна "да ги мисля". И нищо не излиза... Изглежда нямам "инструменти" за тях. Може би аз падам повече часовникар, а те са по-бижутерийни материи... Много харесвам добрите постановки на Радичков, на приказките на Валери, за Йовков в "Сфумато" от сърце поздравих Иван и Маргарита... Дори им пожелах да се хванат с Яворов, защото ми се струва, че днес само те могат да му "хванат цаката"... Има неща, за които си казвам: не ги можеш, не мъчи материала! Дори, да речем, Голдони... Така че това е сигурно третият аргумент в "критерия" ми.
И още един, може би, най-важният през последните ми години - да е нещо, което не знам как се прави, но да е на "моята вълна". А моята вълна е скептичният оптимизъм, откраднат от двамата сатирични кандидат-президенти: Ще се оправим! Може да е и след моето поколение, но... ще се оправим! Страшното са не лошите хора, а лошият живот. Целият свят - не само ние - живее в един лош живот... Но ще се оправим! Просто преживяваме в един сенчест сегмент на спиралата... Но ще има и други сегменти... Годо може и да не дойде, дори е сигурно, че няма да дойде, но седемте луди крави ще пукнат и ще дойде редът на седемте дойни крави... Така бил казал (или почти така) и библейският Йосиф, който имал единадесет братя. Техните наследници са все още живи и някои от тях повтарят мъдростите на Йосиф...
Виолета Дечева: 90-те са вече минало. Как бихте определил основните им характеристики в нашия театър?
Леон Даниел: Основната им характеристика? Ами... продължение (и задълбочаване) на кризата от 80-те години. Впрочем, аз още в края на 70-те години писах, че започва криза. Тогава театрите бяха пълни, публика нямаше само за най-лошите - и най-добрите - спектакли, градовете миришеха на кебапчета и скумрия на скара... Оттогава - и досега - се мъчим да се отървем от тъпото и евтино бедняшко изобилие... И сегашното състояние е, надявам се, някъде близо към края на тоя период - изобилието изчезна, останаха купищата варакосана бедняшка евтиния: екшъни, чалги, порно, футболи и политики със своите агитки... И това е в целия свят, не само в бившия "соцлагер".
Но кризата невинаги е смърт, понякога е преддверие към ново начало. Особено пък за театъра - то за театъра смърт няма. И след страхотната европейска театрална еуфория на 50-те и 60-те години, която роди големите имена на моето поколение - всичките тия светила от Питър Брук, през Гротовски, та до Анатолий Ефрос - та, паралелно с техния величествен залез, който тук-таме още продължава, се раждат нови, млади, енергични и хитри демони, част от които полусъзнателно подготвят новия театрален бум. Както винаги, в преходите варакът и дрънкулките са много повече и сеирджийското око се спира преди всичко на тях, но истински демони има и резултатите на тяхното лудуване скоро ще проличат. Аз се радвам на тия демони. Докъде би стигнал Стоян Камбарев, до къде ще стигнат Александър Морфов, Стефан Москов, Здравко Митков и още пет - шестима, мене още не ми е съвсем ясно, но направеното вече от "Сфумато" ми говори, че уловът ще бъде богат и разнообразен. Скорозрейките ще изсъхнат и окапят, и най-яко ще се окаже, както винаги, ашладисаното, това, което си знае родителите.
Колкото по-стар ставам, толкова повече се убеждавам, че театралните процеси в България от втората половина на миналия век насам никак не са провинциални. Нивото на българските театрални майсторлъци е близко до най-напредналите европейски, и далеч по-високо от средноевропейските и американските. Така че - и сега ще се оправим!
Това е, горе-долу, отговорът и на въпроса ви, колежке Дечева, отнасящ се до промените във взаимоотношенията между театър и общество, театър и държава и т. н. А сега ще мина към най-трудното - към следващия ви въпрос. Виолета Дечева: Не сте поставял български пиеси, писани през последните десет години. Не се появи достатъчно значима пиеса или не ви интересуват като възможност за възникване на театър?
Леон Даниел: Не съм поставял - верно! Чел съм доста - сигурно значително повече от двайсет - някои от тях, след като ги четох, с успех влязоха в репертоара на различни театри, но... Но, по всяка вероятност, аз нямам антени за тоя тип драматургия. Не мога да бъда критерий коя от тях е значима и коя - еднодневка. Аз съм от хората на 1968 година и изглежда трудно ще се отдалеча от нея. Не схващам дори Пинтър - той не е "мой" автор, на Том Стопард харесах само последно четената пиеса ("Аркадия" - бел. Н. В.) - тя сега добре върви в Народния театър... Много рядко ми се случва да намеря сроден дух сред "следващите" драматурзи - например Ясмина Реза. Аз и стиховете на внучката си - Ида Даниел, усещам може би главно защото ми е внучка. Сериозно се подозирам в тая семейственост. С поколението на сина си - поколението на "Бийтълсите" - мисля, че се справям, но оттам нататък... Засега ми е трудно. Извинете ме, моля!
Никола Вандов: В самото начало на 90-те в "Култура" беше публикуван диалог между теб и Васил Стефанов (вж. брой 28 от 13 юли 1990 г.). Беше наречен "Театърът, който очовечава". Не мога да се сдържа да не цитирам някои твои мисли, защото днешният ти коментар върху същите теми, дава възможност под друг ъгъл да погледнеш на 90-те. Та, какво от тези мисли би преподписал и днес? какво смяташ, че беше утопия в тях? Какво времето и новият ти/ни опит отрекоха?
Ще ти припомня съждения от вашия разговор. По повод отлива на зрителите казваш, че процесът е започнал още в самото начало на 80-те. "Оттогава кризата е обществен факт, оттогава театърът съществува по законите на пира по време на чума." Но и по това време "винаги е имало два вида театър - добър и лош. Лошото е, че лошият театър може да се прави майсторски, толкова майсторски, че да заприлича на добър. Тогава той става лъжлив театър. Лъжливият театър - ето нещото, за което имаме да плащаме."
Леон Даниел: "Пирът по време на чума" продължава, струва ми се, сега сме в разгара на плащането за "лъжливия театър"... Лошото е, че голяма част от "плащанията" стават пак с лъжлив театър, при това немного изкусен (няма пари). Така че и в това отношение сме във "валутен борд".
Никола Вандов: Тогава казваше, може би най-важните ти думи, пряко свързани с посланието на театъра ти през 90-те: "Лично аз мисля (при това доста отдавна), че днешното призвание на театъра е да очовечава. Това той е правил не веднъж в неспокойни, "смутни" епохи - и в Шекспировата, и в Чеховата, и в Брехтовата, и в Бекетова... Не бих искал обаче в никакъв случай да свързвам този процес на "очовечаване" с едно следващо "единомислие" на театър и публика. Докато публиката ходи на театър само за да чуе потвърждение на собствените си мисли, ние няма да мръднем и на педя от тъй нареченото тоталитарно съзнание. Театърът е изкуство, което ражда "следващи", още неосъзнати мисли."
Леон Даниел: Не, не мога да се откажа от определението "очовечаване", колкото и архаично да звучи за някои... Трябва, крайно е необходимо, да има някакъв активен противовес на "екшъна", на "харда", на проповедта за "силните усещания" от борбата "кеч", от "свободния" бокс, от хвърлянето с ластик от перилата на мостове за една бира "Каменица"... Когато поставях Бекет, непрекъснато имах чувството, че с всеки следващ епизод той ме бута в гърба и ми шепне: "Милост, милост към тия хора, милост към всички хора, и без това никак не им е леко..." Все по-ясно става, че "тоталитарното съзнание" съвсем не е било привилегия само на "зрелия социализъм". "Стадното мислене", от което човек мъчително се отдалечава кой знае колко хилядолетия, изведнъж през XX век се превръща в епидемична масова болест - като чума, като СПИН, като Божие наказание. Не че не са се случвали взривове на тоя убийствен "симптом на единомислието" - случвали са се, но да бъдат толкова масови, да траят цял век, че и повече, мисля, че е било рядкост. Не напразно двама толкова сериозни интелектуалци като Брехт и Канети са посветили твърде голяма част от живота си: първият - на изследването на "масовата психоза", вторият - на създаването на "теория за масите". Каква е била първопричината - не аз мога да кажа, но струпването на такова количество нови осведомителни обстоятелства като световната преса, радио, телевизия и интервизия, и всичко следващо до "интернет"... всичко това твърде много смущава индивидуалното размишление. Кой ще се усамоти днес с чаша вино в кухнята, за да размени мисли с Мишел дьо Монтен?
Помня лозунгите за "хармонично развитата личност" и "живот по законите на красотата". Не зная, може и да са били искрени намерения на една или няколко личности, но тая работа не става с масови посещения под строй на изложби на Леонардо или Рьорих, не върви с детско дрънчене на камбани и завещания от рода на "Мислете за мене като за огън". Това са все прояви на "масова култура", на своеобразни ритуални "екстази". Те са разпространени най-вече в двете Америки и Азия. Хармонията в личността - главната потребност след края на XX век - може да бъде постигната единствено с личното усилие на много хора едновременно. И в това дело деен помощник би могъл да бъде - освен задължителното начално образование - и модерният театър. Театърът, наследил и усъвършенствал уменията на Брехт и Бекет.
Добре съм го мислил и на 64 години - "очовечаването" е достойно призвание поне за едно русло в съвременното сценично изкуство.
Никола Вандов: И още едни тревожни думи от същия разговор: "Театралната критика по всяка вероятност ще продължава да политиканства - това за мен е естествено продължение на отредената й доскоро цензурираща роля, - тъй че и на нея изкуството на театъра едва ли ще може в близко време да разчита." Нещо промени ли се в критиката ни за тези десет години оттогава?
Леон Даниел: Нещо се промени! Политиканстването, разбира се, си съществува, но има и нещо ново. Промени се езикът. Тъй като мястото за култура, отделяно в редовната преса, е нищожно, критиците се изпедепсаха да не правят анализи, а да издават присъди. Скоро ще стане като с киното - рецензия, съставена от звездички... Една звездичка - не струва; три звездички - макар и трудно, може да се гледа; пет звездички - добре е; шест - не го пропускайте, идете да го видите...
В няколкото вестника за култура чета и друг вид публикации за театър - те повече приличат на есета. Някои от тях ми харесват, но всички - и тия, които не ми харесват - са написани с нов за мене усложнен лексикон, и аз трудно се оправям в дебрите му. Предполагам, че новото поколение разбира защо трябва да се пише така - все пак тоя начин на изказване ги рекламира. Ползата за приобщаването на зрителя към проблемите на театъра, обаче, ми се струва нищожна.
Никола Вандов: Би трябвало да си щастлив човек, Леоне. Синът ти Андрей е изтъкнат художник и педагог. Внучката ти Ида е от най-интересните ни поетеси. Всички активно работите, имате обществено признание. Какво още би искал да ти се случи? За какво мечтаеш?
Леон Даниел: Щастлив съм, харесвам си семейството, обичам честите срещи на трите ни поколения (дано да траят по-дълго). За какво мечтая ли? Ами - за прозаични работи... Например, да ни стигнат парите до следващия месец... Да не бъдат много тежки болестите, които ни гонят непрекъснато... Да има работа...
Мисля, че в България девет десети от хората мечтаят за това.

4 март 2001 г.

Интервю с
Леон Даниел