На Балканите Европа залита
от криза в криза
Какви цели и интереси преследваше балканската политика на най-влиятелните европейски държави през последните 10 години? Демонтажа на Югославия? Появата на неопределен брой нови държави? Провеждането на една кратка и една по-продължителна въздушна война? Превръщането на Босна и Косово в протекторати на НАТО? Осигуряването на трайно военно присъствие на Алианса на Балканите? Да отслаби Сърбия? Да засили влиянието на Албания? Да разклати вътрешната стабилност на Македония? Да доведе Черна гора до ръба на държавна независимост? Да покаже на Русия колко е безпомощна и да демонстрира този факт пред целия свят?

Идеята, че всичко това е залегнало в някаква предварителна програма или дори че всичко е било инсценирано със стратегическа далновидност, може да хрумне само на човек, убеден в абсолютната програмируемост и производимост на историята. След като обаче реалните резултати действително са такива, каквито са, възниква сериозен политически проблем. В такъв случай се налага основно да бъдат преразгледани стратегическите цели, приложените средства, тяхното разпределение, а не на последно място и подбирането на съюзници в региона.
Срещу този подход могат да бъдат повдигнати две сериозни възражения. Първо, че се започва от обратния край. Неправилно било да се тръгва от политико-стратегическите аспекти, погрешно било да им се придава първостепенна важност, докато същевременно се омаловажава политико-идеалната, за да не кажем политическо-идеологическата гледна точка. Вярно било точно обратното: на първо място идвали ценностите, а едва след тях - интересите. Ако беше така, първият въпрос наистина би трябвало да гласи иначе, а именно, какви обвързващи идеали декларираха най-влиятелните западноевропейски държави като залегнали в балканската им политика? Преценката обаче, доколко дадена политика се е придържала към декларираните обвързващи идеали, можем да извлечем единствено от нейните резултати. Това неизбежно ни отвежда обратно към реалните резултати, изброени по-горе.
Второто възражение, което често чуваме, стане ли дума за изброения списък от негативни резултати, гласи: да, вярно е, че в много случаи едно се искало, а друго се получило, ала какво да се прави, като дотук се простирали границите на възможното. Има нещо вярно и в това възражение. И в този случай обаче главният въпрос, който би трябвало на първо място да ни занимава, не се свежда до трудностите, а до способностите за тяхното превъзмогване. Големите западноевропейски държави все пак и през 90-те години не бяха някакви статисти в дъното на европейската политическа сцена. Те бяха и продължават да са вторият по важност актьор на тази сцена, който след водещия съюзник има втори по важност дял в сценария и сценографията. Иначе казано, европейските сили в никакъв случай не бяха някакви обекти, а ръководни субекти на европейските събития. Съответно голяма е и отговорността им за станалото.
---
Не е тайна, че съюзниците в Първата световна война продължително време се противопоставяха на демонтирането на Австро-Унгария. През 1914 г., станело ли е дума за правата на националностите в тази многонационална държава, на никой от тях и през ум не му е минавало да заговори за "право на самоопределение". Едва в хода на 1918 г. те са сметнали за необходимо да променят становището си по въпроса. Пренасочването на европейските сили към принципа за национално самоопределение обаче не е станало изцяло по самоопределителни мотиви. Националното самоопределение като лозунг е застрашавало да се превърне в идейно оръжие на болшевиките, които веднага след Октомврийската революция са започнали да оперират с него. За да се противопоставят на въздействието на този лозунг, европейските сили също го подемат, ала първоначално с извънредна предпазливост и редица презастраховки. Във всеки случай, на всяка от въпросните сили отнапред е ясно, че на първо място трябва да си постави два основни въпроса: какво ще става в региона, щом Австро-Унгария повече не съществува, и кои структури най-добре биха осигурили стабилитета?
25 години по-късно пак се наложи установяването на нов европейски ред. Този път изходното положение бе по-обозримо и по същество новият ред се ограничи до реконструкция на източноевропейския държавен ландшафт. В Югоизточна Европа дори почти всичко бе сведено до възстановяване на статуквото отпреди войната. Основните въпроси бяха същите като след Първата световна война и само бяха адаптирани към променените условия: Какво ще става в региона след гибелта на Третия райх? Кои структури най-добре ще осигурят стабилитета?
---
Когато Югославия неудържимо се устреми към своята гибел, водещите западноевропейски държавници въз основа на дотогавашния си опит можеха и дори бяха длъжни да се концентрират върху същите основни въпроси: Какво ще дойде след Югославия? Кои структури най-добре биха осигурили сигурност и стабилност в региона? Какви вътрешни ръкохватки на стабилизацията са необходими? Какви външни? Тези основни въпроси обаче през 90-те години очевидно не бяха дори правилно зададени, а камо ли да са ангажирали особено западните държавници. Митеран, който в сравнение с останалите най-сериозно се замисли върху тях, явно също се спря пред прага на разрешаването им. През 1991 г. той наистина споменава няколко пъти за проблема с границите, предупреждавайки, че трябва да се пристъпи към международно уреждане на кризата и призовавайки към общи западноевропейски действия, ала по решаващите в стратегическо отношение въпроси загадъчно замълча. "Нищо не можем да направим" - казва Митеран през есента на 1991 г. няколко пъти по адрес на Югославия. Маастрихт и ЕС имаха абсолютен приоритет за Митеран, разногласията му с Кол и Геншер по югославския въпрос в никакъв случай не биваше да изложат на риск главното му дело. Основния мотив на Митеран узнаваме от думите на външния му министър Ролан Дюма: "Рухването на Югославия е драма, ала рухването на ЕС би било катастрофа." Оттук нататък Митеран ще се упражнява единствено в опити за ограничаване на щетите. Накрая безпомощен ще се изправи пред някогашните си любимци от гилдията на интелектуалците, искащи безусловна капитулация на стратегическата мисъл пред т. нар. "хуманитарен интервенционизъм". Тревожната несигурност обаче не го напуска съвсем. "Те - ще каже по-късно Митеран - грижливо избягват да назоват понятието за алтернатива на международните преговори. Какво е обаче това понятие, ако не войната?"
---
Другаде същият проблем ще предизвика словоохотливо мълчание или по-оптимистични преценки. Геншер, който в мемоарите си посвещава все пак 41 страници на югославския конфликт, по всички стратегически въпроси просто си мълчи. Хелмут Кол поне взема на сериозно опасенията на Митеран, за да си постави като важна задача успокояването му. Кол съвсем целенасочено разказва на френските си събеседници как бил скастрил Туджман, когато последният му разтворил една карта с очертанията на бленуваната от него Велика Хърватия. Ала колкото и чувствителен да е канцлерът към тревогите на френския си съсед, той очевидно не ги споделя. Хелмут Кол във всеки случай иначе възприема конфликтите, а в най-важните си спорове с Митеран по югославската политика през втората половина на 1991 г. я аргументира от съвсем други позиции. Докато френският президент говори за неясни граници, канцлерът говори за право на самоопределение. А когато Митеран се произнася за евентуалните последици от признаването на Словения и Хърватия, Кол отговаря с препратка към растящия натиск, който упражнявала върху него германската общественост.
Постоянен белег през цялото десетилетие във всеки случай си остава махалото между реалнополитически възгледи и мисионерски визии. Накрая май няма почти нищо друго освен махалото: ту споразумения с Белград и изпращането на международни наблюдатели, ту заплахи с безпощадни мерки, ту едното и другото, после ново движение на махалото за независимост на Косово, след него половин движение обратно, последвано от една необявена война, наречена набързо хуманитарна акция. След това махалото тръгва към независимост за Косово, че и за Черна гора, визирана на първо време като трамплин за промени в Сърбия, после отново спирачка и хайде малко назад, за да може някъде в началото на октомври 2000 г. всички изненадващо да открият централното стратегическо значение на Сърбия за целия регион.
---
Каквато политиката, такъв и изборът на партньорите. В Косово Западът най-напред никого си нямаше, после се появи Ругова, след него пък Тачи, след това имахме по-малко Тачи, после повече Ругова. Джуканович ту беше маяк на демокрацията, ту мини-кръстник на черногорската мафия. Шефът на АОК Тачи най-напред бе просто терорист, после стана борец за свобода, мутира в някакъв почти държавник, след което махалото взе да се връща обратно. Туджман първо бе демократ, след това - символ на правото на национално самоопределение, впоследствие като на патриот му простиха масовото прокуждане на крайнските сърби, след което обаче мутира в националист, защото не взе на сериозно федерацията с мюсюлманския си съюзник в Босна. И в това отношение обаче ненадминат остана пак Милошевич, който беше ту Хитлер, ту "гарант на мира". Тук бе надскочена дори фантазията на Стивънсън: придобихме Джекил и Хайд в едно явление, и то без никаква тинктура.
Два важни аспекта обаче останаха непроменени: едностранчивият и най-малкото подвеждащ прочит на конфликтите, както и опитът за идеологическа компенсация на липсващата стратегия. Едното и другото бяха стимулатори за етническите изкушения. Войните бяха интепретирани или като сръбска агресия срещу легитимни "ентитети", или като граждански войни на базата на традиционни етнически конфликти. Нерядко ни се предлагаше някаква сплитка от двете аргументационни линии, като името на Милошевич осигуряваше в публичното представяне необходимата доза опростителство. Този прочит на конфликтите "изчистваше" всичките им останали аспекти, като преди всичко игнорираше най-важните структурни дадености, подготвили почвата за колабирането на Югославия и ескалацията на насилието. Става дума за стопанската разруха и дезинтеграцията на правителствения авторитет, включващи в себе си и колабирането на политическия и гражданския ред. Впоследствие целият прочит кулминира в комбинация от етнически и етични аспекти, чието всемогъщество все повече деполитизира целия дебат. Ето защо при липсата на някаква видима стратегия за компенсация все повече се изпилваше идеологическата компонента, която обаче от своя страна започна да проявява все по-подчертани етнизиращи тенденции. Първо ставаше дума за конфликт между въжделения за автономия и (сръбски) централизъм, после за сблъсък между (хърватска и словенска) демокрация и (сръбска) диктатура, след това за борба между "национално самоопределение" (което обаче не всекиму бе отредено) и накрая за акция в защита на човешките права (под които обаче се разбираха само правата на определени етнически групи). По този начин повечето западни държави възприеха в дефиницията си за причините за конфликта гледната точка на някои от замесените страни и от тази база предприеха намесата си. Те обаче не успяха да поставят върху развоя на конфликта идеологическия печат, който донесоха в багажа си, а и нямаше как да успеят. Причината бе просто тази, че колкото и подкрепяните от Запада комбатанти да повтаряха познатите възвишени фрази на покровителите си, тези фрази "пренасяха" съвсем друго съдържание. Естествено, че конфликтът бе не за превъзнасяните принципи, а за господство и власт върху дадена територия. Съответно и комбатантите интерпретираха оказваната им подкрепа не в езика на закрилниците си, а в координантната система на своите действия и следователно като подкрепа за своята кауза.
---
В структурно отношение последиците във всеки случай са катастрофални. Югоизточна Европа е почти пределно фрагментаризирана, а същевременно се редят парадокс след парадокс. От една страна - политика на големите претенции и понятия, пропагандираща универсалното мислене, глобализация на действията и мултиетническо съжителство, от друга страна - една действителност, очертаваща точно обратната тенденция. Етнополитическите разделения се задълбочиха, силите на етнификацията заздравиха позициите си, национализмите непрекъснато се угояват за сметка на обществата. Региони със столетна мултиетническа традиция, като Крайна, Босна и Косово, очевидно са вече трайно етнически хомогенизирани. Държавната структура на бившето югославско пространство наподобява дюкян за всичко: един протекторат на НАТО (Босна и Херцеговина), представляващ държава на хартия, обединяваща две държавоподобия (Мюсюлмано-хърватската федерация и Република Сръбска); втори протекторат на НАТО (Косово), представляващ ентитет, който де юре принадлежи към Сърбия и Югославия, но чието население в огромното си мнозинство иска независимост; торсото от една федерация (Югославия), от която не само Косово иска да излезе, но и политическото ръководство на Черна гора със значителна част от черногорците; две държави (Албания и Хърватия), отделящи специално внимание на сънародниците си отвъд границата; една държава (Македония), която в резултат на почти пълното разделение между славянски и албански македонци все още няма гарантирано бъдеще.
Да речем, че всички тези обрати и отклонения от декларираните идеали действително се дължат на непохватности и погрешни калкулации. Какво да правим обаче, ако тези отклонения, били те и неволни, са неизбежният резултат от един идейно-политически принцип, който тъкмо през последните години все повече взе да доминира? Реално съществуващият "хуманитарен интервенционизъм", за който става дума, може би действително се нуждае от перманентна променливост и игривост на констелациите, може би по необходимост трябва да е принципно непостоянен в дефинирането на партньори, противници и цели. Подмяната на противници и съюзници в тази война във всеки случай не е лишена от известна логика. Само дето тя не води далеч. Оформяш си едни, предимно нетрайни съюзничества, спечелваш си други, предимно трайни противничества. Известен процент от неблагоприятните последици ще компенсираш с идеологически патос, ала и той не отвежда далеч. Както и да ти изглеждат нещата в измеренията на родния двор, оттатък оградата се ширят големи съмнения в моралното превъзходство на "хуманитарния интервенционизъм". Строго погледнато, той никак справедливо не изсипва благата си. На едно място се възмущава от етническите чистки и прокуждания, наказва, война води, на друго място с оглушително мълчание регистрира същите престъпления. Мисионерското самочувствие да представляваш висшето завоевание на човешката цивилизация също не се възприема навсякъде еднакво. Във всеки случай, досега нищо не сигнализира, че мнозинството от хората в Югоизточна Европа са възприели всички изявления на официални лица и интелектуалци по време на войната срещу Югославия като въплъщение на някаква висша политическа култура или като израз на възвишеното "гражданско общество".
---
Какво ще дойде след десетилетието войни в хода на разпадането на Югославия? Какви констелации се очертават, кои структури са най-подходящи за осигуряването на сигурност и стабилност в Югоизточна Европа? Какви вътрешни ръкохватки на стабилизацията са необходими? Какви външни?
Реорганизирането на централната част от бивша Югославия си остава главната политико-стратегическа задача. С оглед на наличните държавни структури в региона за разрешението на тази задача особена роля е отредена на шест въпроса. Какъвто и отговор да намери всеки от тях, той ще повлече след себе си значителни последици за голяма част от региона:

Хърватският въпрос: Централно място в него заема отношението на Хърватия към Босна и Херцеговина, по-точно към херцеговинските хървати и следователно към Мюсюлмано-хърватската федерация. На второ място въпросът засяга и останалите още в Хърватия сърби, обитаващи предимно Славония, както и сърбите, избягали или прокудени от Крайна през 1995 г. Етнически погледнато, въпросът непосредствено засяга босненските мюсюлмани и сърбите, а в държавно отношение - Босна и Сърбия.

Босненският въпрос: По същество той надхвърля въпроса дали реално, а не само на хартия съществува Босна и Херцеговина като суверенна държава. Безусловен интерес от съществуването на тази държава е налице само сред мюсюлманите, докато босненските хървати и босненските сърби декларират за себе си специални отношения със съответната титулярна държава и реално поддържат такива отношения. Ето защо хървати и сърби, както и републиките Хърватия и Сърбия, също са непосредствено въвлечени в разрешаването на въпроса.

Сръбският въпрос: Исторически погледнато, той се свежда до възможностите разпръснатите сръбски поселения да бъдат обвързани или обединени в една държава. От сръбска страна към разрешението на този въпрос многократно бе подходено без зачитане на интересите на другите народности и държави, което съответно предизвика подозрението и съпротивата им. Още Титовата конструкция на втората Югославия целенасочено неутрализираше тази тенденция, а през 90-те години войните доведоха до съществена промяна на дотогавашните етно-структурни предпоставки. Броят на сърбите и на населените от сърби региони извън Сърбия значително намаля, докато в самата Сърбия са регистрирани около 600 000 сръбски бежанци и прокудени сърби от Хърватия, Босна и Косово. По този начин един въпрос, смятан за етнополитически, се превърна за необозримо време в предимно социален въпрос за сръбската република. Въпреки това обаче въпросът е и от структурно естество за региона поради проблема със завръщането на бежанците. Която и тенденция да надмогне в сръбския въпрос, тя ще има непосредствени последици за редица народи, държави (Хърватия, Босна, Македония и Албания) и разнородни ентитети в днешната Югославия (Черна гора, Косово, Санджака с Нови пазар, Войводина).

Черногорският въпрос: Споровете около държавната независимост на Черна гора на първо място засягат отношенията на днешната съюзна република със сърбите и Сърбия. Освен това обаче в този въпрос са въвлечени още две етнически групи в Черна гора: албанците (6,6 % от населението в 1991 г.) и мюсюлманите (14,6 % от населението през 1991 г.), обитаващи предимно Санджака, поделен между Сърбия и Черна гора. Ето защо този въпрос непосредствено засяга ентитети в границите на Сърбия (Косово, Санджака), Сърбия като цяло и Албания, а косвено засяга и Македония.

Македонският въпрос: И тук през 90-те години се стигна до радикални промени. В новата история македонският регион бе обект на съпернически претенции от страна на Сърбия, България и Гърция. Както обаче пролича след 1991 г., когато Република Македония придоби държавна независимост, не външни, а предимно вътрешни фактори застрашават нейния стабилитет. На първо място интегритетът на републиката е поставен на тежко изпитание от напреженията между славянското и албанското население, съставляващо между 25 и 30 %. Тенденцията към разделение на републиката по етническа линия получи мощен тласък от развитието в Косово. По този начин македонският въпрос сега е тясно обвързан с албанския. Освен това той има непосредствено отражение върху констелацията в Сърбия, а косвено - върху България и Гърция.

Албанският въпрос: Подобно на случая със Сърбия, голям брой албанци живеят извън границите на титулярната държава. За разлика от сърбите обаче поселенията на албанците не са разпръснати, а концентрирани в непосредственото съседство на националната държава Албания. По-големите групи обитават Косово и два граничещи с Косово и Македония южносръбски региона, Западна и Северозападна Македония, Южна Черна гора, а според албански данни и Северозападна Гърция. Сред представителите на етническите албанци в региона съществува пълно единодушие по въпроса, че установените през 1913 г. и валидни до днес граници на Албания, потвърдени от Великите сили и след двете световни войни, били във висша степен несправедливи. Във всеки случай, наличните структури и доминиращите тенденции в международната политика през последното десетилетие доведоха до значително интензифициране на отношенията между Албания и албанците с техните организации извън границите на националната държава. Ясно е кои съседи са непосредствено засегнати от по-нататъшното развитие: на първо място Сърбия и Черна гора, а освен това и Македония.
---
Какво най-съществено ни казва този списък? Това, че никой от големите въпроси не може да намери разрешение, което в еднаква степен да задоволява всички участници. Всяко цялостно разрешение на един от въпросите в полза на една страна неминуемо ще доведе до значителни щети и неприятности за няколко съседи. Иначе казано, изобщо не бива да става дума за разрешение на въпросите, а за тяхното усмиряване и обуздаване, както и за обвързването им в един корпоративен подход към регионално сътрудничество. При това е видно, че отделните въпроси се различават по своята тежест и значимост. Два ключови проблема са от особено значение за бившето югославско пространство и следователно за целия регион: отношенията между Сърбия и Хърватия в северната част на региона и в центъра му; отношенията между Сърбия и Албания в южната му част.
Какви структури действително биха имали смисъл, какви ръкохватки са необходими? В основни линии се очертават три възможни направления:
- Разрешение, ориентирано предимно към вътрешните силови линии. Опорен стълб на това разрешение би бил един силен вътрешен съюз на балканските държави с взаимно обвързващ интегративен инструментариум, нещо като Балкански съюз;
- Разрешение, ориентирано предимно към изработването на "външна скоба" на стабилитета. Фундаментът за това разрешение трябва да бъде Европейският съюз, а неговата устойчивост ще зависи от пълната интеграция на целия регион в съюза;
- Съчетание от външни и вътрешни скоби и ръкохватки на стабилизирането.
Първите два подхода, трезво погледнато, ще трябва на първо време да отпаднат или поне да почакат. В обозримо бъдеще няма сериозни шансове за осъществяването им. В краткосрочна перспектива остава реална само третата възможност. Това обаче не означава, че с отпадането на двете засега нереализуеми алтернативи отпадат и всичките им елементи. Напротив, някои от тях трябва да влязат в употреба, ако искаме да гарантираме успеха на третия възможен вариант. Това се отнася до елементи на междудържавните вътрешнобалкански връзки и отношения, както и до цялостното предложение на Европейския съюз към държавите от региона. За целта е необходимо изработването и приемането на пакет обвързващи закони, към който и двете страни - както Европейският съюз, така и балканските държави - стриктно да се придържат.
Второто по важност условие за реализирането на този подход е изработването на пакет от всеобхватни договорености, дългосрочно обвързващи всички участници. След двете световна война мирните договори предлагаха някаква обща структура, очертаваща конкретните рамкови условия на взаимоотношенията. След 1990 г. нямаше нищо подобно. Тази липса сега спешно трябва да бъде запълнена. Необходима е система от взаимно свързани двустранни и многостранни принципни договори както между балканските държави, така и между тях и Европейския съюз. С други думи - крайно време е за балканска конференция от рода на конференцията и договора от Локарно 1925 г.! При това за балканското Локарно на Европейския съюз е отредена ролята на сила-гарант, ала не само в класическия смисъл на този термин. Тази сила-гарант в случая ще трябва да гарантира и интегрирането на балканските държави независимо под каква форма.
Най-важната предпоставка за всичко това е политическата воля на Запада и по-специално на Европейския съюз. Тази политическа воля е от решаващо значение за въпроса, дали подобно начинание ще има минимален шанс да устои на изпитанията. Досегашният опит за съжаление не вдъхновява за особено оптимистични прогнози. Освен това на пръв поглед се натрапва впечатлението, че подобно предложение възлага големи, извънредно големи надежди и очаквания на Европейския съюз. Може действително да е така, особено ако "Европа" се мисли и възприема в ограничените категории на интересите и краткосрочните перспективи. В определен момент обаче Европейският съюз неминуемо ще трябва да реши, какво всъщност иска. Клуб на по-богатата и могъща част от Европа ли иска да стане, чиято главна цел е да съхрани богатството си и чиято балканска политика ще продължава да залита от криза в криза и от един кризисен мениджмънт в друг, или ще се залови за "европейския проект" като за действителната си цел? Краткосрочно погледнато, първият вариант изглежда примамлив, дългосрочно повече ще се изплати само вторият.

Мъгърдич Хачикян
Превел от немски Жерминал Чивиков

Мъгърдич Хачикян, историк и германист, е роден през 1951 година в София, от 1960 година живее във Федералната република, работи като научен експерт на фондацията "Конрад Аденауер" по въпросите на Източна и Югоизточна Европа и преподава история на Югоизточна Европа в Института за източноевропейска история към университета в Кьолн.

Статията на Мъгърдич Хачикян препечатваме със съгласието на автора от в. Франкфуртер Рундшау, 13 февруари 2001 г.