Христоматии и антологии
(извадки от бележника)

Искам да споделя как, поне за мен, изглеждат нелепо завчерашни, но и вчерашни, неща, дето се възприемат като "нов път".
Препрочетох стихотворение от "Метафизика на метафизиките" от йордан ефтимов (той се подписва така!). Книгата, "направена, за да се гледа и гали", беше издадена от "Свободно поетическо общество" (1993) и посветена "на митко", с мото: "Там нейде, в долината, крава мучи..." (Многозначително е!)
Многозначително звучи и самото стихотворение:
"Суча от куче./ Смуча от буцата сирене./ Не мляскам./ Жени с пране на реката./ Свивам крава на кравай/ и я опичам./ Бутилка бирена мятам/ от влака и тя се чупи/ в морския пясък/ далече навътре/ във нея."
Има някаква фиксация към кравите; тя се среща и при други, при които пък има и фиксация към мухата. Литературната изследователка Милена Кирова ("Култура", 2 март 2001) публикува рецензия за Бойко Пенчев (от четворката, която преди 6 години шеговито се идентифицираше с кръга около "Мисъл"). Според нея книгата пародира есхатологическата идея (от "Йосиф" на Томас Ман) и в същото време носи нещо от нейното иронично-увлекателно, гробовно-увеселително настроение. (...) "Много от поетическите похвати станаха емблематични за новата българска поезия на 90-те и може би малко се поизтъркаха докъм края на десетилетието." (...) "Интелектуализмът, пародията, шаржираната поетичност на лирическото преживяване, играта с класиката, остроумието на неочакваните гротескови ситуации, развързаното общуване с други текстове през каноническите ограничения са пленили въображението на българския (най-вече по-млад) читател, преситен (понякога погнусен) от дамяновсконедялковската сантиментална сладникавост..." (...) "Може би даже възпита едно поколение в подходящ (за себе си) начин на четене..." - и скобките в цитирания текст са на Кирова.
Объркват ме подобни твърдения. Кой "преподава" и в каква естетика възпитава? Освен онези, дето се опитват да пишат, други четат ли поезия? И само "дамяновсконедялковска" поезия ли има досега?
А цинизмът на преуспяващите и общата апатия на оголялото общество не предизвиква ли появата на самозвани месии? В това грубо време ни е необходима и лирична, и драматична поезия. Разбира се, не плачливо-сантиментална. Нима трябва да остане само тази шаржова и претенциозно-интелектуална, прозаична или напращяла от рими?
В късното си развитие ние все още сме слабо свързани със световната поезия, а често с детска безцеремонност комично имитираме "ладовете". Но и в западните, и в източните поезии (имам предвид например корейската и тайванската) никой не стига до безсмислие и безчувственост. А наричащите се постмодернисти у нас като че ли се стараят да превърнат в безсмислие самото течение.
Всеки читател - и млад, и стар - трябва да има неограничена свобода да избира "свои" поети и от миналото, и от настоящето. Нищо да не му се внушава. Никой да не натрапва това и онова... Търсещият човек с литературни интереси може да се върне към Библията, към Ренесанса, да избира откъдето поиска... Не е нередно да си остане и само с българска поезия, ако го оставим да се умилява и над Ботев, да чете Славейков, Яворов, Дебелянов и десетки още български поети от следващите няколко поколения. (Нима трябва да се осмива и вкуса на читателите на Далчев, на Багряна, Дора Габе, Разцветников, Фурнаджиев или на тези на Валери Петров, Геров, Добри Жотев, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Иван Радоев, Константин Павлов, Екатерина Йосифова... още поне десет съвременни поети.)
Прелиствам "Българска христоматия" от 1995. В нея авторите-съставители (обособени тогава в четворка!) много са се забавлявали, та дори издевателствали над христоматията на Константин Величков и Иван Вазов отпреди повече от 100 години, предназначена за онези още полуграмотни, селски и провинциални техни дядовци...
И в следващата я "Българска антология" те са тясно свързани във взаимна защита - "един за всички, всички за един". (Колективът е между основните дефанз-механизми, докато отделната личност намери самочувствие...)
Май има и графомания, има и маниакалност. Но има и иронични демонстрации на саморазграничаване. В раздел "Красноречие" в поемката "Последните трима" в някакви комично-макабърни ситуации авторът Пламен Дойнов се е натъкмил в компанията на Рембо и Едгар По... (последните, толкова неуместно съчетани помежду си, дрънкат глупости), а той, с присъщото си увлечение във версификацията, обобщава: "Това не съм аз, това е Рембо./ Той и смъртта са вонливо кълбо./ Капе от тях бляскава слуз -/ песен на фалос в сянка на бюст...". Докато на финала вече съобщава уверено кой е: "Български гарван в български вълк -/ аз съм наследникът - честен и зъл./ Само от тук да изляза жив -/ целия свят ще превърна в молив!"
В раздел "Биографии" Йордан Ефтимов, дето "суче от куче", в "Неумолимост като неумелост" пародира "Парадокс" на Константин Павлов, за да го докара до безсмислие.
А в "Българска антология" още по-безцеремонно подхваща "Парадокс", този път за да го пародира в... "Мимоза". Някакъв луд мерак да се гаврят с поезията на Константин Павлов.
По този доста непочтен начин се развалят текстове със стойност. В същото време обясняват, че "Парапародирането" било "пародия на идеята за пародията на руския формализъм" (?!). Иначе при отделни случаи в "Българска антология" се проявява известна благосклонност към други поети от предшестващите поколения и в подбора "шегите" с тях са смекчени.
Но в своите "Висящите градини на България", една от многото му самостоятелни книги, общуващият с Рембо и Едгар По проспериращ Дойнов, продължава подигравките с Багряна, Далчев, Фурнаджиев, Пенчо Славейков, Яворов, Ботев... А миналата година в стихосбирката "Истински истории" ни убеждава, че можел да е и: "...Славейков син със баща,/ Петко, Пейо и Доктора и на Фурнаджиев хляба/ ...Мога да бъда и Вазов с една Сливница и бастун./ Да имам очите на Мина и Гео Милев,/ и Кирил Христов да бъда - с пенсне и клюн,/ а Ботев у мен да тътне: О, майко мила!.../ Мога да пея Йовков, да пия Елин Пелин,/ през Далчевия прозорец да видя Геров в таверна, /да бъда конник на Смирненски, у сем. Белчеви - скрин,/ мога да съм Вапцаров - с тая пролет бяла и верна!..."
Сигурно всички от бившия "колектив" са талантливи, умни, с чувство за хумор. Но като "палавници" правят каквото им хрумне, присвояват си права, започват да раздават и правосъдие... Дали защото в цялото ни културно развитие няма нормални процеси?
Най-късно преглеждах антологията за смъртта в българската поезия, озаглавена "Българският Танатос", издадена от "Литературен вестник" през 1999 г. (В основното звено на вестника-издател са трима от бившата четворка. Не отговарят ли колективно за тази антология, която е "наредил" разградският поет Иван Дойнов.) Синът му Пламен Дойнов, един от издателите, пише странния предговор, съобщавайки отначало кой е д-р Вилхелм Щекел и как бил въвел термина "Танатос" в психоанализата, надявайки се с него да увеличи "смисловия обем с множество символични пространства и синонимни редове." Щекел си бил "позволил" да претълкува и пренаписва публикувани от колегите-психоаналитици тълкувания на съновидения на техни пациенти. (Като че ли това не е законна научна практика!) И... "тъй като му липсва задължителния за психоанализата пряк жив контакт със сънуващия, Щекел е повече писател, отколкото лекар. Танатос е повече метафора, символ, литературен герой, отколкото научен термин" - заключава Пламен Дойнов. (Гледай го ти, какъв шмекер бил този д-р Щекел с девет тома най-сериозни психоаналитически изследвания!)
Изумителният предговор продължава и подозирам, че поне в първата си част текстът е компилативен, чак докато Пламен Дойнов не зададе въпроса: "Кога и как Танатос става българин?" Нататък бърза да увери, че "осмислянето на българската смърт е допустимо само в разговорите на отделните исторически дискурси за нея..." (?!).
Съвсем очевидно, цялата работа е в неговите, а не в бащините ръце. Хрумва му да смени не само шрифта, а и да поолекоти "философията". Започва и абсурдният подбор, в който хронологически (нали непременно иска да събуди смях!) вмъква Станка Никулица Спасо-Еленина между Петко Славейков и Ботев. И... тук вече има всичко - и народни песни, и класици, и подкласици, постмодернисти - как да не се радваш, че именно те поставят на конеца венец.
(Намери се обаче Константин Павлов, който с голямо достойнство поиска да осъди издателството. Този път не е пародиран, както в "Българска христоматия" и "Българска антология", а "само" включен без негово съгласие.)
Пак си мисля за психоаналитика д-р Вилхелм Щекел. Едва ли някой по-добре от него е изследвал и обяснил психосексуалния инфантилизъм като често срещана психическа особеност при поетите. Те не остават деца, но инфантилизмът се пренася и в поезията и се изразява не само в римуване или детско дрънкане, а в отношенията, морала, цялостното поведение. Според д-р Щекел психосексуалният инфантилизъм преминава и в ексхибиционизъм, и в клептомания, и в ревност, и в спиране на определено стъпало на развитие, дори в регресия... Колкото за ексхибиционизма, дано у нас някои поети го манифестират пред читателите само ей-така, за джумбуш.
Би било несправедливо, ако бележките ми бъдат оценени като "заяждане", защото храня добро чувство към всички опитващи перото, а и към самия "Литературен вестник", който поддържа литературното експериментаторство, дори ако е напълно безполезно за развитието.
Сигурно ще се роди нещо ново, и ще бъде в съответствие с епохата. Всъщност, модерно значи просто съвременно. Ако ли този типично нашенски "постмодернизъм" говори някому нещо, нека продължава, докато издържи!

Невена Стефанова

P.S. Редакцията на "Култура" е убедена, че антологията "Танатос" е дело само на разградското семейство поети, а издателството, въпреки очевидното разпадане на четворката, "volens - nolens" е въвлечено. Според мен това обаче не му пречи то да носи юридическа и морална отговорност.


Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988. Дебютира с поемата "Без име" през 1945. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опит за автобиография".