Март: театрален и женски

В полунощ и четвърт всеки ден от седмицата, под името "евродрама" звучи радиотеатърът на "Христо Ботев" - кратки постановки, познати гласове, класици в драматургията, нови чужди заглавия, млади български автори... Тук ще оставя настрана недоумението си от късния час на излъчване на радиопредставленията (за кого са предвидени - за студенти в сесия, за таксиметрови шофьори нощна смяна, за жени-самотници или за мъже-алкохолици? Няма ли възможност за повторение в по-достъпни часове на тези най-успешни в образователния ефир форми на мястото на някое от протяжните предавания за култура или "хумор"?). Няма да коментирам и нелепото "евро-", прикачано към щяло и нещяло. В нощта на 11 срещу 12 март изслушах пиесата, наречена "За половия орган на жената като бойно поле по време на войната в Босна" и ми се прииска да кажа две думи за нея, от състоянието, в което ме запрати.
За 45 минути с гласовете само на две героини (Кейт, щатска психоложка в германска клиника, и Дора, наскоро изнасилена босненка) бе възможно да се изживее едно подробно и безжалостно няколкомесечно пътуване между манталитети, събития и места. Великолепието на акустичното внушение в нощните часове е незаменимо (така е, въпреки че свеждат аудиторията до минимум), а режисьорът се беше погрижил да не спести и нотка от омразата (изразена в ритъма на сърдечните пулсации), болката (в самотно болезнено мучене-напев, под прага на учленяването), щастието (в песен от някаква дочута Бразилия - "Момичето от Ипанема", почти подигравателно на заден фон).
Учудващо е как разказването успя не само да бъде красиво по аристотеловски - с ясно обособени начало, среда и край - но и да побере много повече от централната история (с цената на задъхано говорене, като онова пред телефонния секретар, когато за една мизерна минута трябва да си разкажеш душата в три действия): наблюдения на психоложката за "националистическото либидо", за "влечението към нещастие" и "националното чувство за изоставеност"; разказ за опиянчването на балканския мъж с все заканителните предъвквания на първа чаша ("Всичко е менте!", "Ние сме циганска нация, никога не сме били свободни!") и, часове след това, скимтящо търсене на оправдания в разтуреното легло на жената; портрет на балканския войник (грамотен, но огорчен, предаден от Запада, с "ампутирана Родина"); една страстна не-молитва "Отче наш" ("Да не бъде волята Ти, защото Твоята воля е кръв, огън и ужас"); разговор на бременната с насилника в утробата й ("То ме яде отвътре, чувам го как дъвче!"); изблик на веселие у двете жени, които за малко си позволяват да са несправедливи, само ей така - за кураж и разнообразие ("Ние тук, когато си пийнем, ставаме интернационалисти... обичаме всички, дори циганите... обаче все пак, те много крадат... Българите ли? Те са свестни - вижте киселото мляко, ами розите? Обаче все пак, те започнаха Междусъюзническата война... Сърбите са буйни, гуляйджии... Обаче все пак, непрекъснато прекаляват... Албанците?").
И всичко чуто някак се виждаше...
На 1 март, т. нар. V-day (Венери(ч)на метафорика? Анатомично въплъщение на независимостта? "Животът като смъртоносна болест, предавана по полов път"?) в Италия двадесет актриси изпълниха обявения за емблематичен за новата женственост спектакъл "Монолози на вагината", като сред тях се изяви дори една министърка от левицата. В САЩ редиците на изпълнителките се попълниха с Упи Голдбърг, Сюзън Сарандън, Глен Клоуз. У нас, на сцената на театър "199" "мръсно" поприказваха три чудесни актриси. Обаче все пак, странното за мен беше, че в цялото агресивно надвикване с табута напоследък, не друг, а тъкмо един мъж, авторът на чутата по радиото "За половия орган на жената..." Матей Висняк, ме накара да се замисля за това, че по всяко време и навсякъде по-добрата Сила е спокойна, уютна и раждаща.
P.S. 19 март 2001. Чудно как вместо един V-ден в България се отдадохме на цял H-месец... (виж "hystera", "утроба" на гръцки). По някакъв странен "Хоризонт", от днес вече прочистен от инакомислещи елементи, говорят странно спокойно за "хистеризирането на обществото", без да удостоят със споменаване дори в новините напъдените колеги-стачници. Тревожно си мисля: възможно ли е в началото на новия век едно съгласно БНР да заглуши аргументите на едно несъгласно БНР и да транслира сурогатната си истина толкова безочливо насилнически? Къде са евро-диалогът, евро-свободата, евро-политическата отговорност и другите евро-радости, в които повярвахме преди четири години?

Нева Мичева








От въздуха
подхванато