Честито!

Човек на духа
Ще започна с един спомен. Преди пет или шест години пак бяхме тук, в Пловдив, за да честваме 65-годишнината на Иван Теофилов. Междувременно бяха ме поканили от вестник "Култура" да напиша юбилейна бележка за Иван. Разбира се, аз се съгласих и стана така, че честването съвпадна с излизането именно на този брой на вестника, където се мъдреше и моята бележка. Каква беше изненадата на всички гости обаче, когато се разбра, че му честитя не 65-годишнината, а неговата 60-годишнина. В текста буквално стоеше следното: "Казват, че Иван Теофилов вече навършил 60 години. Чак сега ли?... Ами прозорливата зрялост на стихосбирката "Амфитеатър" (още от 60-те години); ами книгата "Споделено битие" с нейната любов към Вазовия език и старите български планини?... Е, добре, Иване, щом така си решил, бъди си на 60 години. И на 160 бъди (дай Боже!), ние все така ще те обичаме и ценим."
В тази неволна хронологическа грешка и в последвалите извинения и оправдания аз все съм търсил да намеря някакъв израз, някаква форма, някакъв смисъл, който макар и чрез случайното объркване да е казал повече.
Всъщност грешката, както изразът постановява, е вярна.
Нефизическият и некалендарният човек, който живее в Иван Теофилов, е някак си винаги по-млад - по-млад от себе си и по-млад от времената, които обитава. Това е човекът на духа. Само в духа всички времена се сливат и стават безкрайно настоящи.
Преди много години, когато ето такива като мен бяха млади и търсеха своя проход към поезията, Иван Теофилов бе редакторът и приятелят, който през страниците на списание "Пламък" изгради профила на това младо тогава поколение. Днес, пак Иван Теофилов, като създател и главен редактор на списание "Сезон", се грижи да открива, публикува и напътства днешните млади хора. И става така, че ние покрай него остаряваме, а той само се променя. Остаряваме, защото навярно се уморяваме, отчайваме се, отпускаме се и губим себе си, не издържаме. Но Иван Теофилов устоява. Около него винаги трепти незримо просветлената аура на надеждата, винаги е на зазоряване: "и сякаш невещественият цвят на друго измерение в загадъчно пулсиране едва задрезгавява с усещането за неразрешима скръб." Духът знае за скръбта или по-точно е да се каже, духът знае скръбта, но отказва и винаги е отказвал песимистичната прогноза. Така модната днес песимистична прогноза.
И както странните ангели на Сведенборг могат да разпънат шатъра на своя труд навсякъде, дори и в Ада, тъй и Иван сякаш е дошъл при нас и само ни гостува, а иначе е пътешественик. Не пътник, защото пътникът има цел, а пътешественик - този, който има целта си в самото пътуване. Затова преди години бях написал в рецензия за Иванова книга следното: "Като истински пътешественик (...) Иван е открил и описал онези символични точки, където реката на времето е оставила своята следа: скалистите плата на Стара планина, светилището в Делфи, призрачния Пловдив, Вазовия език... Макар по-често да борави сред руини, поетът отказва песимистичната прогноза и дори напротив - вижда живите и мъртвите светове шумно, радостно, красиво смесени в едно безкрайно настояще. Тази средиземноморска (антична) темпорална топлота е основният смислов метрум в поезията на Иван, в нея сетивността и разумът са прибрани вътре в човешката надежда за някаква тукашна вечност, за някаква всеисторичност и природност, която може би не съществува другаде освен в езика, в поезията?..." Ето това бях писал преди години, но днес бих усилил въпроса: нима само в езика, нима само в поезията?... Нима за нас вече няма друга надежда? Господи, ами как ще живеем, как ще издържим, Господи?... Обаче в топло изрязания човешки профил на поета Иван Теофилов, който се опитах тук набързо да очертая, се разгадава и едно тъй непопулярно в скромния ни ад наставление - наставлението към доброта. Духът е доброта - това е най-интимната му тайна. Словото е доброта, за да бъде дело.
На територията на своя дух - в деятелната съзерцателност на своето творчество и в евтините разпилявания на ежедневието, Иван Теофилов винаги ме е оставял с впечатлението за човек, който знае за някаква по-висша справедливост, която е оживотворяващо благо и последно спасение за нещата, хората и света. И от нея той черпи своята доброта, своя нравствен кураж, своята етика на устояването.
Пътешественикът, който вярва, пътешественикът, който се надява, който устоява - това е Иван Теофилов. Започнах своето слово с усукването около една грешка, една неловкост. Нека да завърша с една чужда грешка, с грешка около упоменаването на името Филипопол, едно от имената на това място, където сме; името на мястото, чийто син е Иван - сам сътворител на много слова, много имена за този Пловдив, това място. В "Житие и страдания" Софроний в един момент, когато, разказвайки за патимиите на разни овчари, трябва да каже, че те са отишли към Филипопол, се обърква и казва вместо Филипопол - Филипи, "Филипинская страна", казва той. И тук грешката е вярна: във Филипи е гостувал апостол Павел, борил се е с невярващи, покръствал е търсещите вяра, оставил е дори едно послание до тамошната християнска община. Сигурно за това и ръката на Софроний се подхлъзва и когато ще разкаже за черните часове на терзаеща мъка и тежки съмнения, че светът си струва цената, самата ръка изписва вместо достоверното историческо място, символичното място на битката за нова вяра и нова надежда - място на кръста и покръстването. Виждам у Иван същия стремеж - онова присъствие на духа, което покръства всеки час и всяко място.
През годините Иван Теофилов изгради мащабна духовна биография. Впрочем пътувалият по невидими, несъществуващи води безспорно е роден моряк и нека неговият опит бъде близо до нас, за да не ни плашат житейските бури и канонадите на глупостта. Пътят на поезията не е всеобщ, защото е рискован, но самата поезия, опитът й, е за всички.

Ани Илков

Бел. ред. Словото на Ани Илков беше произнесено на 24 март т.г. в Пловдив на тържеството по случай 70-годишнината на поета и драматурга Иван Теофилов. Празникът беше организиран от Божана Апостолова и издателство "Жанет-45", току-що отпечатало споменната книга на Теофилов "Монолози".
Предишният ден в Балабановата къща поетът получи званието Почетен гражданин на Пловдив. Тогава се състоя и премиерата на "Амфитеатър. Град върху градове", събираща в един том двете класически стихотворни книги на чествания поет, както и на изданието "За Иван Теофилов", включващо статии за него, интервюта и библиография на автора. И двете книги са на пазара благодарение на издателство "Страница".
Честито!