Емир Кустурица бе в София, за да представи филма си "Черна котка, бял котарак" в Дома на киното и да влезе в малко позната за българската публика роля - на басист в "No Smoking Band". Гостуването му бе предшествано от многократно излъчван клип на бенда в черно-бяло с музика и визия, предвещаваща неочакваности, абракадабри и неразбория. Режисьорът се появи на официалното откриване на фестивала "София Филм Фест 2000" само за секунди на сцената. Премина като сянка и бързо изчезна зад кулисите, без да дочака тържественото подреждане на екипа от организатори и почетни гости. Остави впечатление за човек своенравен и твърде зает със себе си, за да отделя дори минути за куртоазия и поклони.
Мрачният вид на Кустурица ден по-късно на пресконференцията, предшестваща концерта на бенда му, с нищо не предвещаваше разговорливост, още по-малко - откровения. Режисьорът неведнъж е заявявал, че няма нищо по-глупаво от това творецът да говори за собствения си живот, че неговата суперорганизираност по време на снимки се редува с дълги периоди на меланхолия. Оказа се обаче, че този "анархо-либерал" в музиката умее да бъде толерантен събеседник, който внимателно изслушва всякакви въпроси - от онези, които се опитват да надничат в биографичните подробности до въпросите, които очакват отговор - обобщение. Взираше се в очите на журналистите, сякаш да долови доколко всъщност онова, за което питат, действително ги интересува и доколко си струва да навлиза в дълбочина. Без да кокетничи и да хвърля димки от загадъчност, всяка негова реплика бе саморазкриване - на епизод от биографията, на възглед, на поставени вече проекции в бъдещето. Почти нямаше конкретност, която да остане необобщена или непроблематизирана.
След края на пресконференцията остана търпеливо да раздава автографи.
А малко преди това запали любимата си дебела пура, тъкмо когато ставаше дума за "Забраньено пушенье". Сякаш да напомни още веднъж, че за артиста сцената си е сцена, а животът - нещо съвсем друго...