Красив, радикален, безнадежден до делириум
"Москва" на Александър Зелдович е създаден 73 години след немия филм със същото заглавие на Михаил Кауфман и Иля Копалин, а помежду им има поне 10 руски заглавия със столичното име ("Москва през октомври" на Борис Барнет, "Аз крача по Москва" на Георгий Данелия, "Москва, любов моя" на Александър Мита, "Москва не вярва на сълзи" на Владимир Меншов, "Москва-Касиопея" на Ричард Викторов, "Вечери в Подмосковието"/"Катя Измайлова" на Валерий Тодоровски и др.) Той бе сред най-очакваните филми на Московския кинофестивал м.г., но още не беше готов. За първи път е показан във Венеция през септември. Премиерата му е през ноември'2000, от януари'2001 е на екран. В момента е най-обсъжданият филм в Москва - не само заради мощната му PR-кампания, разбира се. Той е неустоимо красив и невъздържано скверен филм - етично и естетично предизвикателство от ранга на "За изродите и хората" на Алексей Балабанов.
"Москва" се появява на екран 100 години след като Чехов написва "Три сестри". Филмът настоява да разказва за тях, век по-късно след финалния монолог на Ирина: "Ще дойде ден и всички ще узнаят защо е било всичко това, защо са били тия страдания, и няма да има никакви тайни, а засега трябва да се живее. Трябва да се работи, да се работи, да се работи". Сестрите отдавна са се върнали в Москва; Ирина е майка на Маша и Олга; барон Тузенбах се е изродил в мутра-балетоман, който е любовник на Ирина, но се жени за Маша; а на финала контрабандистът Лев се жени за двете сестри.
"Москва" е първият филм по сценарий на скандалния писател Владимир Сорокин, чийто роман пък "Сърцата на четиримата" ("Факел", 1995, превод на български език Иван Тотоманов) носи заглавието на руска комедия от 1941. За разлика от литературните му произведения, в "Москва" героите са по-важни от думите, колкото и хипертрофирани да изглеждат - въпреки че блудстват и словоблудстват в екстаз, те не само не псуват, но и са далеч от обичайните му мерзавци или редови соцпримитиви. Разбира се, щом става дума за Сорокин, неговата постсъветска рецепция за Чеховите герои е нормалност само на пръв поглед - както и в романите му, героите на филма драпат из лабиринтите на своята неудовлетвореност, дърдорят в несвяст, а страховете им играят ролята на афродизиак. "Щом говоря за Сорокин, не мога да не спомена Чехов (пише Дмитрий Пригов, "Факел", 1995, превод от руски София Бранц). Именно в неговото творчество цялата тази ципица от мили, деликатни и трогателни отношения се опитва да покрие, да затвори ужасния подкожен хаос, който се мъчи да изскочи навън и да издуха, да срине с дивия си дъх тънката усмирителна ципица на културата. Трябва да кажем, че и Чехов, културен човек, човек на културата, който я брани и милее за нея - самият той с напрегнат периферен сладострастен поглед (сякаш женска пола се е заметнала и се мярка крайчецът на чорапа) следи открехнатия край на тази ципа, предчувства го, стреми се към него, но в последния момент започна трескаво да я дърпа, да закрива, колкото му стигат силите и замахът на ръката. Самият той почти с патос, с хиперусилия ("у човека всичко трябва да бъде прекрасно...") се чувства изцяло в тази ципа на културата. А в пиесите му, където хаосът напира от всички страни, изпълва всичко и души героите, дългите страстно-дидактични тиради на загиващите са проява на същото хиперусилие. Което щеше да е прекрасно, ако не беше така безпомощно ("трябва да се работи, работи, работи!", "в Москва, в Москва"!). Явният интерес напоследък към Чеховата драматургия говори за безспорна прилика, определено съвпадение на неговата проблематика с нашата. Същата, ако не и по-голяма, е отликата. Затова тук говорим за Чехов и все пак не точно за Чехов, а за Сорокин, но по този неупоменаващ начин... Противоположното на тази картина (и чеховска, и сорокинска) е понятието за наслоеност на света, но това е вече в сферата на езотеричното съзнание". Между другото, в момента се снимат още два филма по сценарий на Сорокин: "Копейката" на Иван Диховични и "Четири" на Иля Хржановски.
"Москва" е поредният руски филм, който представя столицата си като действащо лице, редом с екзистенциалните страдания на героите - след ироничните задявки в "Настя" на Георгий Данелия, копнежните носталгизми в "Любов" на Валерий Тодоровски, перверзните екстремности в следващия му филм "Страната на глухите" или мафиотските скиталчества в "Брат 2" на Алексей Балабанов... Неузнаваем за невиждалия го от години, имперският мегаполис изглежда истински плац за строевата подготовка на двойствената руска днешност - огромна до световъртеж и задръстена до клаустрофобия; лъскава до умопомрачение и сива до студ; кипежна до сърцебиене и апатична до самоубийство, просмукана от култура и абсолютно безкултурна... Но такава психоаналитична Москва, каквато е показана в "Москва", с всичките й важни топоси и пулсации; звуци и мълчания; древност, сталинизъм и настояще, дори жителите й не са сънували да видят.
"Москва" е вторият (след "Залез" по Исак Бабел) филм на 42-годишния Александър Зелдович, който е ученик на Глеб Панфилов и Александър Мита във Висшите режисьорски курсове, а преди това е завършил психология в Московския университет. Между дебюта му и "Москва" зеят десет години - времето, през което той е подготвял филма.
"Москва" е филм за човешките бездни в Москва в края на века. Квазиемоционален, концептуално сардоничен, в него властва зловещият промискуитет, който странно препраща към Олтмановите "Три жени" от 70-те и няма дори политнало перце към шеметните московски пулсации от 60-те в "Заставата на Илич" или "Юлски дъжд" на Марлен Хуциев.

"Москва" започва със синьо небе и гора, заснета отгоре. Камерата приближава земята, а ние чуваме задкадров диалог за норките. Узнаваме, че са два вида: американски и европейски. Тяхната среща е трагична за европейската норка - след полов акт тя загива. На екрана - норки в клетки, после - статуя на норка, а на нейния фон чуваме женски реплики от сорта на "Защо не може и при хората да е така - да се чукат до смърт", "Лично аз предпочитам одраните норки", "Оленка, ти не си ли харесваш палтото". Ето ги трите, заедно с психиатъра Марк (Виктор Гвоздицки), в полумрачния и празен бар на Ирина (Наталия Коляканова). След кратък спор какво да пият - водка или текила, поръчват и двете, а за Олга (Татяна Друбич) - кола и спрайт. Ирина въздъхва: "Според мен водката всичко измива", докторът я поглежда изпод очилата си: "Ирочка, сигурна ли си, че водката е истинска?". Чуваме: "Да пием за младоженеца и булката", появява се акордеонист, мълчаливата Олга застава пред огледало, явява се и цигулар, ето и пианист, Олга отива на сцената и пее "...ушли далеко корабли". Докторът я гледа в захлас, а ние разбираме, че нейното пеене е вид терапия - тя е аутист.
Разноцветни светлини се гушкат като топки сладолед - вървят титри.
Олга пее.
Светлините се стичат по стъкло като стопени топки сладолед - титрите продължават. Олга пее "и сердце забило спокойно... под солнцем любимой земли". След две гигантски бутафорни сърца пристигат Майк (Александър Балуев) и Льова (Станислав Павлов). Майк целува Ирина и Маша (Ингеборга Дапкунайте). Приканва компанията да се изнесе, за да празнуват годежа му с Маша.
Всички се втурват навън. С норките. Тъма.
На стълба Майк говори по мобилен телефон. След малко се обръща към годеницата си: "Маша, извинявай, много е важно, ще се върна след час. Нищо не се отменя." Огромната кола изфучава.
Кремъл на фона на "Широка страна моя родная" - инструментален вариант.
Майк крачи из коридори. Влиза в огромно светло помещение, където Льова, дезигиран като ортодоксален евреин, свири на рояла "Широка...". Пият съветско шампанско. Целуват се три пъти - по руски. Марк свири "Сватбения марш" на Менделсон - "Обичам я". Льова го дразни, Майк бута капака на рояла.
Льова се гледа в огледалото, отвръща се: "А очите са тъжни-тъжни".
Влиза в стаята. До Майк - жълт лампион, отпреде му - куфар с долари, пачки с ластичета, наричат ги по американски "бакс". "Трябва да се броят". Не е доволен от Льова, онзи гузно му се подчинява. Майк издърпва парите от ръцете му, навира ги в бомбето му и му го тропва на главата. Излиза. Льова гледа.
Склад. Нападат Льова, Майк наблюдава и повтаря в транс: "Льова, не се държиш както трябва".
Излиза, продължава да крещи същото, вътре Льова го събуват и напомпват, той се оправдава. Навън в тъмното Майк си играе с вратовръзката, вътре Льова крещи. Навън Майк: "Не те чувам". Вътре се чуват крясъци: "Какво си донесъл". Към Льова. Майк повтаря "Не те чувам. Какво си донесъл?". Връща се в склада, ляга до Льова. Той най-сетне припада.
Утро. Майк си оправя връзката, оглежда се: "Що за страна е това".
Барът. Ирина смърка. Напевно обвинява Майк в гръб: "Чакахме те дълго, дълго". Поглежда към осветената в синьо бръсната глава на Льова. Интересува се какво му е. Майк, също в гръб и в дъното на кадъра, отговаря уклончиво. "Къде е Маша?" Ирина се дразни. Сменят си чашите. "Откъде си взел този ортодокс?", подхълцва Ирина. "Той е руснак и мой приятел". "Защо е облечен така, а?". "Заради митницата". Ирина избухва в смях. Наливат се.
Наоколо им - синьо, стопляно от червените абажури...
В тъмното Ирина отваря хладилника. Майк се приближава, мърмори нещо за хиляди долари, чуваме: "Излъгаха ме, унизително е", повтаря, опъва я, говори за проценти и продължава, "жал ли ти е за мен, да, наистина ли" - повтаря ли, повтаря.
Маша минава, чува и вижда, макар и само главата на майка си.
Тенискорт. Марк разказва на своя партньор за ирационалното и за млад американец, изкарал за година 2 млн. долара. Онзи му отвръща, че това са глупости, че той, Марк, изкарва добри пари, че е нужен на Русия и му заговаря за зъбите... Марк отвръща: "Аз не съм й нужен..., а зъбите не са най-важното в живота - главното са... покоят и свободата... Не съм й нужен на Русия аз".
Майк и Марк в кола, минават покрай храма "Св. Кръст", говорят си за вярата, за мръсотията, а пред погледа се шири Москва откъм Москва-река. Колата навлиза в нещо като зоната на "Сталкер", Майк говори за инвестиции, Марк разперва светлия си шлифер, а камерата ги следи отгоре...
Олга дъвче сандвич в бара. Влиза Льова, виждаме го през плота. Пита: "Интересно, тук има ли негазирана минерална вода", изважда бутилка, разгазирва я. Олга безучастно наблюдава. "Работиш ли тук?" "Пея." Влиза Марк. Олга е с възглавничка. Дръпват завеса. Марк се разхожда и нещо брои. Олга лежи върху своята възглавничка, синьо е, той дрънка, без очила - хипнотичен сеанс, тя лежи с отворени очи. Думите не се чуват - важна е Олга. За Марк - той й се обяснява в любов. Изгася лампата. Синьо.
Льова си подстригва еврейските бакенбарди пред огледалото, а през това време нарежда: "Първото нещо, което усещаш, като дойдеш тук от Берлин, Париж, Ню Йорк, е вонята на лош бензин. Не се грижите за здравето си." В бара. Познатите герои се движат като на модно ревю под съответната музика.
Парк, осветен. Фигури се лутат.
Барът. Машиното лице в профил. Льова я наблюдава през чашата си и нарежда на Майк: " Ако човек е абсолютно лайно, можеш и да го смачкаш. Господ няма да те осъди. ... Но ако е просто лайно, може и да те осъди. Но ако е абсолютно лайно, няма да те осъди - едно и също, размазано... Ирина се доближава до Маша - и двете са размазани от стъклото на чашата на Льова, а той: "Що за бар е това, след като няма нормална минерална вода?". Москва нощем. Фойерверки. Камерата се приближава към парка. Ирина разказва за мъжа си, който я изоставил на 19 години с две дъщери и заминал за Америка. "Какъв беше той", "Кинорежисьор", "Тогава всички бяха кинорежисьори" "Той беше много красив. Абсолютен "Кемъл"-мен - и обувките му бяха "Кемъл", и цигари "Кемъл" пушеше... Винаги в джоба си носеше мексикански нож..." Бели топки светлина. Льова и Маша се гледат.

Нощна Москва. Ирина продължава своя монолог за бившия мъж, а зад кадър Маша пита Льова: "Как ти се струва Москва? В нея практически има всичко". Виждаме ги в едър план - в бара. Тя е в полупрофил, той я пие с поглед: "Не всичко." "Какво няма?" "Няма евтин кокаин". Маша е облечена в марлборовочервена рокля. Олга с бяла дълга рокля пее: "Куда ж теперь идти солдату...?" Маша и Льова беседват на бара. Дим. Пият на екс. Олга пее, те пият и се гледат. Танцуват. Льова връзва алено шалче на Машината шия. Хвърлят стрелички в картата на Европа на стената (завой към "Вуйчо Ваньо"). Маша остава с шалчето. Льова се връща с два чаши пламтящо питие - нарича го "американски бомбардировач", за успокоение. Едър план на Маша, която се дави. Синьо. Свалят картата. Льова дере бели завеси. Правят любов през отворите на опустошената карта. Маша е скрита отдолу, виждаме само лицето на Льова. Той я обладава, след като изрязва парченца, а централното е с червена звезда - Москва. Тя мълчаливо се гъне отдолу, в кадър е неговото съсредоточено лице. Льова върху картата - обладава не само Маша, а и Европа.
Маша се връща в огромния апартамент. Ирина се налива сама - лимоново резенче стърчи от чашата. Маша й се кара: "Четири часа е вече". Ирина е безпаметно пияна. Олга е във ваната. Маша уринира, заяжда се със сестра си. Плиска се вода. Маша: "Оля, защо напоследък си толковна скучна?". Олга мълчи в едър план. Чешмян кран.
Червената рокля на Маша вече има компания - червена ръкавица. Лицето й. Маша: "Кажи "дойде си Маша". Олга в едър план повтаря. "Маша е пияна", Олга повтаря със затворени очи. "Маша я опънаха през картата". Олга повтаря като тъжно ехо. Маша: "Погледни ме най-сетне!" Олга се подчинява. "Очите ти са лоши". "Оля, Оля, защо не ме обичаш?" "Когато си пияна, очите ти са лоши." "Знаеш ли какво е лошо?" "Лошо е, когато е лошо" "А добро?" Напада я. Сборичкват се. Омраза. Маша разказва приказка за захарното момиче и черния калъф, Олга си сваля жълтите гумени ръкавици. Лицата им напрегнато се редуват в грос. Олга счупва огледалото. Ирина се появява на вратата в жълт халат. Маша към Олга: "За болницата ли се затъжи?" Ирина я прогонва. Вайка се с чаша в ръка: "Ох, кога ли ще свърши всичко това. Една здрава вещ в този дом не остана".
В хола Ирина се нахвърля върху Маша заради нейната резигнираност: "Ти си чудовище! Дебелокожа си като слон". Олга наблюдава. Маша: "Аз съм била пошла. А да се наливаш сама не е пошло, така ли?" Ирина, свлечена на пода: "Ти си паразит". Трите обикалят около масата, Ирина нарежда: "Нищо не умееш. От теб се излъчва някаква студена воня". Маша отива до прозореца: "Всичко профука. Стотинка не остави за нас". Сяда. Ирина взема възглавница и се гушва до нея. Маша: "А може би ми завиждаш?" "За какво да ти завиждам?" Олгиното лице - лека усмивка, която се стопява в поредната тъжна гримаса. Маша: "Ако веднъж седмично продължаваш да съжаляваш Майк, няма да се отнасям по-зле към теб". Олга си гледа пантофите-кучета. Ирина посяга на Маша с възглавницата. Ридае възнак на дивана. Маша е права пред прозореца с наведена глава. Целият епизод е на фона на нежно пиано.
В спалнята. Олга се прави, че спи. Маша й разказва за миналото си с Льова. Пантофите-кучета.
Ден. Градина. Маса с бяла покривка. Наоколо зелени дървета. В далечината отзад - заводски комини. Пред Майк и Маша, облечени в черно и бяло, с вдигнати яки - много чаши, той върти две, звънят. Виждаме ги фронтално, като на сцена. Той й разказва за майка си: била медицинска сестра, работела и частно, ръцете й миришели на спирт, мъжът й казвал: "А, ето и моята пеперуда пристигна", по фамилия била Бабочкина, постъпила в болницата за операция, заразили я с хепатит, след година починала, а него изпратили в интернат. "Когато за първи път гледах "Лебедово езеро", нещо в сърцето ми се преобърна. Оттогава не мога да живея без балета." През цялото време Маша кима. Келнери носят блюда. Пристигат и другите - също в черно. Ирина върви и нарежда: "Къде ли мога да се дяна? Към това място съм прикована като вуйчо Ваньо... Ех, да имаше вишни..." Сама си се смее. Марк единствен е с белия си шлифер. Ирина е доволна, че отново е взела заем: "Трябва да се работи, работи, работи". Маша иска с Майк да заминат в Африка. Камерата обхожда лицата. Задкадрово виолончело. Есенни листа. Майк споделя, че не е бил в Италия. Маша се изумява. Марк: "Маша, не може да се презира човек заради това, че не е бил в Италия!". Льова се намесва с пълни уста: "По музеи, по музеи, по музеи." Майк: "Ти нещо много бързо оздравя". Маша се смее. Целува Майк по главата. Щурат се наоколо като в съвременна "Незавършена пиеса за механично пиано". Майк обяснява бекграунда на Льова - бил добър челист, емигрирал с жена си в Германия, после - в Израел... Майк се разхожда сам. Пристига кола. Възрастен мъж с мустаци и бръсната глава застрашително се доближава до Майк, мълчаливо го гледа, пуши и се връща обратно. Колата отпрашва. Край на идилията.
В склад за хранителни стоки Майк разказва, че всичките си пари хвърля в балета, че мечтае да открие балетна школа. На преден план - лицето на Льова. Докаран гигант с опашка иронизира Майк. Той става с вилица в ръка, раздира кашон, изважда бутилка водка, налива догоре пластмасова чаша и принуждава онзи да я изпие. Льова е отзад, при кашоните. Майк пребива нахалника - онзи лежи бездиханен под килограми майонеза, кечуп, моркови и всякакви консервни пъстроти.
Ирина и Марк в леглото. Тя е на преден план, по презрамки. Разсъблечени са, но не съвсем. Припомнят си "златната младеж на 70-те". Тя реди мъниста на леглото. Говори за пари. А после споделя идеята си за токшоу по телевизията. Марк: "Как ще си върнеш дълговете? Ти си способна само да ги трупаш". Ирина: "Защо ме дърпаш в леглото, след като не ме искаш?" "Искам те". Хилят се. Уморено се прегръщат. Марк посяга към бутилка вода. Ирина крещи: "Оля, донеси отварячката!". Олга влиза бавно. Ирина я мята на леглото при Марк. Хили се. Марк е без очила. Конфуз. Марк се изсулва от леглото. Ирина се хили като луда.
Марк в клиника. Налива си водка. Хирург играе ролята на психоаналитик за психиатъра. Марк: "Чувствам се възрастен човек, заобиколен единствено от деца, деца, деца". Хирургът: "А как беше преди?" "Кога преди?" "Преди 20 години" "Тогава имаше страх, но здрава клинична картина. Сега страхът изчезна. Обществото ми прилича на недоварени пелмени. Преди пелмените бяха замразени. И се справяхме с тях значително по-лесно. Сигурен съм, че всички нас ни чака невероятно бъдеще..." В този момент водят гиганта - устната му е в найлонова торбичка. На скелето на бъдещ театър Майк обявява: "Днес е незабравим ден за руския балет...". В гръб, осветен от два прожектора като кръстосани мечове, той вдъхновено ораторства, заснет в долен ракурс. Пред нас - общ план на посетители и балерини в пачки. "Догодина този театър ще бъде открит с премиерата на "Жар-птица" от Игор Стравински." Развълнувано говори Майк за балерините, "тези земни пеперуди, които искат да се надигнат от мръсния свят, но не могат". Усмихва се. Гръмва музика. Фойерверки. На преден план - Маша с черни очила и синя кърпа на главата. Движи се заедно с Льова. Майк дава интервюта. Валс. Олга пие от две кутии. Маша към Льова: "Кога ти хареса повече - вчера или преди шест години?". "Преди шест години... сега теб те няма". Никой никого не гледа. Марк се взира в Олга. Маша в едър план, чуваме Льова: "Живееш по чужда воля". Тя се върти мълчаливо. Льова е изящен. Маша също - в гръб.
Олга в бара. Звук на лед. Олга на Льова: "Мразя леда. Той е страшен". "Не е страшен. Да вървим." "Къде?" "Да се поразходим из Москва".
Олга и Льова в параход. Бавно пред тях и нас се стеле Москва. Водата. Той влиза в ролята на гид. След като минават покрай къде ли не, стигат и в метрото. Сами са. Сваля й чорапите. Следва бавно и машинално чукане. Олга е облечена в стоманеносива рокля. Виждаме гърбове. Лицето на Олга - апатично.
Марк узнава, че Олга е спала с Льова. Втурва се в дома си. Навсякъде - снимки на Олга. Заедно с книги ги напъхва в куфар. Излиза. Отива при трамплина, който тя току-що е споменала, и се плъзва по него върху куфара. Съдържанието на куфара се пръсва, както и животът на Марк.
В офиса на Майк връхлитат недоволни "колеги". Изпотрошават го. Той се взира в статуетката на балерина върху бюрото. Онзи възрастен мафиот отново го стреля с поглед.
"Лебедово езеро" в Болшой театър. Маша е облечена в сватбена рокля - като балерина. Трескаво се озърта. Хуква нанякъде. Намира Майк. За първи и единствен път се целуват страстно. Майк се отправя към сцената да поднесе букет на Одета. Превръща се в мишена. Застрелват го в гръб. Бялата балерина поаленява от кръвта му. Маша хълца в едър план.
В гражданското Льова се жени за Маша и Олга. Облечени са спортно. Ирина държи букетите. На Льовиния пръст надяват две халки. Отиват при паметника на незнайния войн. Вечният огън пламти. Льова: "Тези, които ги е нямало, може би имат повече право на паметник от тези, които ги е имало". Олга пее: "Здравствуй, наша столица родная, здравствуй, сердце российской земли...".
Камерата бавно полита нагоре, през горите, към небето.

Екранът се разпъва от свиреп пароксизъм, адекватен на руската днешност - с безотрадната нищета на духа и долнопробната мощ на незаконните "бакс". Действието подскача в странен психоделичен синкоп, напомнящ не само халюцинациите в прозата на самия Сорокин, но и онези в "Generation П" на Виктор Пелевин, които лично аз предпочитам.
"Москва" се гледа като в делириум. Въздейства хипнотично. Обсебва жестоко. Тормози. Красив е като болка. Болезнен е като любов. Всъщност е и мизантропски. Не, с целия си вулканичен сардонизъм "Москва" е отчаян филм. Когато думите секват, изхабени от безсмислие, на вахта застава визията - тя е хладнокръвният и неуморен поет на днешната руска горчивина и несъстоятелност в "Москва" (оператор Александър Илховски, художник Юрий Хариков).
Клиповата контрастност на кадъра излъчва концептуализирана печал. В хладната - до огледалност - визия кънти празнотата на не едно и две погубени поколения, наследили "Три сестри". Сред лица, крака, гърбове или техните отражения ехтят безмълвните стенания на нищото, което не може да бъде излекувано дори с любов. Героите предпочитат да гледат в огледалата (себе си и другите), отколкото право в очите. Интериорите, просторни и стерилни, кънтят от луксозна пустота - сякаш са навървени десетки лъскави реклами. Хората бълбукат от демонични трепети и вече нямат потребност от ласка дори. Москва е красива до омая, но и отровна до печал - по-страшна е дори от свирепата, застинала и безчовечна Москва в "Страната на глухите" на Валерий Тодоровски. Музиката на Леонид Десятников - от сюитата му "Москва", през обработките на трите съветски песни, та до "Лебедово езеро" - е мощен лирично-ироничен контрапункт на бесовете в семейството и в обществото. Нежна, тревожна и дръзка, тази музика атакува право подсъзнанието, залива го с носталгични трели. Оказва се, че този талантлив композитор, роден през 1955, е автор на музиката в едни от най-популярните руски филми напоследък: от "Катя Измайлова" през "Кавказки пленник" на Сергей Бодров до "Дневникът на неговата жена" на Алексей Учител.
Някои в Русия обвиняват режисьора на "Москва", че се е "размил" през сценария, визията, музиката и актьорите. Този филм е измислен групово - това е режисьорската концепция. Пък и какви актьори! Изключителна Друбич - невероятно изглежда за своите 41 години. Сякаш пред нас е облагородено едновремешното момиче на Сергей Соловьов от "Сто дни след детството"(1974), "Спасител" (1981), "Наследница по пряка линия" (1982), "Асса" (1988) или "Черната роза е емблема на мъката, червената - емблема на любовта" (1989)... Очите й са все така кръгли и тръпни, но лицето й не е вече по детски топчесто, фигурата й е крехка - изобщо цялото й безсловесно, леко инфантилно и (единствено) безалкохолно присъствие излъчва налудна изтънченост и решителна асоциалност. А точно тя е единствената от трите, която нещо прави - поне пее. Ингеборга Дапкунайте като Маша смътно напомня хрисимата - до безличност - героиня в "Изпепелени от слънцето", но е някак по-безплътно-еротична, апокалиптично безчувствена. Героинята й е антипод на Чеховата Маша - с бандита Майк я свързва по-скоро каишката на безболезнения лукс, отколкото опустошителната страст към болезнения пришелец Вершинин, но той пък, на свой ред, я издига до пиедестала на изповедница и така се превръща както за Маша, така и за зрителя, в романтична мутра с тъги и пристрастия. Майк играе Александър Балуев - този светлокос мъжага с диво син поглед и самочувствие на "нов руснак" е онзи кротък, ням и чуден Герасим от "Му-му" на Юрий Гримов (екранизация по разказа на Тургенев), от чието брадато лице се виждаха едните очи. Невероятен актьор. Станислав Павлов като Льова е прекрасен дебютант - лекар в живота, на екрана той е колкото дистанциран и циничен, толкова и нежен, и уязвим...
С клиповата си изразност и безспирното лутане из нищетата на чувствата и луксозната клаустрофобия на интериорите "Москва" напомня "Стъклени топчета" на Иван Черкелов, но в българския филм все пак има някаква утеха, била тя и илюзорна - в спомените, в корените. При Зелдович и Сорокин вулгарността на времето избива в единия апатичен хедонизъм, който, ако не стигне до смъртта, избива в абсурда на полигамията.
Съзнавам, че в момента затъвам в поредната абсурдна критическа ситуация - гледаш, заразяваш се, споделяш, а в крайна сметка цялото това занимание, колкото и да е благородно, е по някакъв начин ексхибиционистично. Обречено да бъде напразно усилие. Защото подозирам, че в България "Москва" ще дойде..., колкото дойде "За изродите и хората" ("Страната на глухите" поне бе показан на "Любовта е лудост" '99). А филмът е толкова радикален, че дори да ви отврати, пак си струва да бъде видян. При това не само веднъж.

Геновева Димитрова



Филмът Москва като частно преживяване


Москва, 1999, режисьор - Александър Зелдович,
сценарий: Владимир Сорокин, Александър Зелдович,
оператор - Александър Илховски,
композитор - Леонид Десятников, художник - Юрий Хариков.
В ролите: Ингеборга Дапкунайте, Татяна Друбич, Наталия Коляканова, Александър Балуев, Виктор Гвоздицки, Станислав Павлов.
Студия "Телекино".