Рапсодия във форсмажор

Не нещата тревожат човека, а преценката за нещата, казват. Преди изборите настъпи голяма суматоха и се нароиха едни преценки... В Македония се стреля, от България си тръгват натирени руски шпиони, НАТО се кани да ни почете с базите си, стават чудовищни убийства (забелязахте ли вампирската радост на неадекватната опозиция и нейните глашатаи?) и - кой знае защо - на всичко се придава изключителност, раздува се до безумие и насила се обвързва с предполагаемата неефикасност на правителството, докато уместните съмнения във връзка със сегашното ни управление отиват на заден план (организирана престъпност, приватизационни нередности, законови несъвършенства и т.н.).
Настървените за случки и движени от съответните парични течения печатни медии лансираха някакви виждания за нещата, които бяха усвоени от радиата (може би само телевизионните информационни екипи се въздържаха донякъде) и охотно ретранслирани. Волю-неволю видяхме мненията си вприщени в предварително конфигурирани опозиции: ако си против битовото насилие (ами как да не си), си за оставка на правителството (защо си мисля, че само дядо Боже носи отговорност за психичните нарушения например?), следиш с възхита Слави Трифонов (много моля, бъркате ме с някого!) и пътуваш с такси. Или: ако си за протеста в БНР, значи харесваш Волгин като водещ (не го, нито като начин на разсъждение го), "Труд" като коментатор (той е поне 3, 4, 6, 15 и 16 по шестнайсетобалната система за качествен контрол на "Култура"), против сегашните управници си (тръпна от ужас да не ни сполетят пак предишните), отричаш "духовността" в електронните медии (ха бре!) и пееш фалшиво.
Какво всъщност става? Предизборно задъхване и увличане в удобната "истерия на една ескалираща колективна безпомощност", за да се изразя с думите на Огнян Минчев, ето какво. Характерни за форсмажорните рапсодии от този сорт са липсата на поле за импровизация и наличието на множество, но добре съгласувани диригенти. Проблемът обаче е, че техните "трябва" и "не бива" никак не стават за аргументи, а само за начало на аргументация... Нали претендираме да сме гражданско общество.
Ако не си част от решението, си част от проблема, казват. С произвеждането на Иван Бориславов в шеф на БНР се зароди професионален проблем (защо ли Международната Федерация на журналистите го окачестви като "ясна политическа намеса"?), който се разви като такъв, заобикаляйки къде случайно, къде преднамерено всяко решение (разбирай - съпоставяне на становища, сиреч - разговор)... Мотиви от прословутата Бориславова концепция като "[развитие на] култура на радиообщуването, значимост на темите, стимулиране на производството на българска наука и образование, издигане нивото на българския език в БНР" и "превръщането на радиото от регистратор на събития в генератор на обществени идеи" бяха осъществени скрупульозно в отсъствието на директора от разните му и.д.: на 19 март активният журналистически елемент бе изгребан с размах от "Хоризонт" и "Христо-Ботевата" безобидна обща културност преля нататък, в образувалия се вакуум.
Повече от седмица БНР е и.д. БНР: с ръкопашни схватки и полицаи по коридорите, с объркани хора зад микрофоните, с подмолно избърборени несъгласия (на разни непредвидими слушатели, още необезглавени парламентарни репортери, спортни коментатори и други случайни посетители в ефира), с Румен Янев в предаването на Лили Маринкова (от събеседника му Николай Боцев, дошъл от Франция, разбрахме, че в "нормалните държави" подобни работи не стават... такива "детински реакции на глезени храненици"), с нови запрети и нови закани. И какво? Е, да, неразбирателството доби синдикални размери... появи се чак миротворческа група, която да предразположи страните за непроведения до момента разговор... стачкуващите от радиото отстъпиха от изискването си за оставка на НСРТ... Величко Конакчиев мина на позиции "не знам", "предполагам" и "не съм уволнявал аз"... Иван Бориславов отиде на почивка във Варна... може би дори Петър Стоянов ще снизходи от висинето, за да чуе спорещите, както обеща преди повече от месец (нима неоправданият гняв на частните таксиметрови шофьори е по-важен за властта от смислените възражения на държавните радиожурналисти?) и всички ще бъдат донейде удовлетворени.
Но е толкова тъжно, че изобщо се стигна дотук и че културтрегери станаха фигуранти във форсмажорни какофонии, разработени от професионалисти по скалъпване на обвинения, групово видиотяване и оформяне на подчинена психика.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато