Аз знам много любовни истории,
но тая ме впечатли


С тази фраза завършва своя разказ за съдбата на една влюбена двойка жената, която се появява в началото на представлението. И аз като нея бих казала, че съм гледала разни истории за "Ромео и Жулиета" на сцената и в киното, но "тая ме впечатли". Това твърдение положително звучи подозрително, защото с какво ли би могла да впечатли отново най-известната любовна история в европейската драма, представена на сцената при това във вече познатия експресивно-пластичен стил на режисьорката Лилия Абаджиева? Накратко: с чувствеността и чувствителността, с която е четена, и с чистата красиво-иронична форма, в която е показана.
Всички знаят историята за "Ромео и Жулиета", защото, както твърди Шекспировата трагедия: "светът не знай любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета". Но сред знаещите малцина са я чели, сред днешната публика почти никой. Представлението не драматизира този факт, не се стреми да го коментира или поправя. То го заявява и започва да се оформя, мотивирано от търсене на раз-лични отговори на един личен въпрос: "Защо този сюжет има неизчезваща аура?"
И тук, както в "Хамлет", режисурата не представя цялостния Шекспиров текст, а го показва и разиграва чрез различни разкази на известната история. В началото я чуваме в дамски разказ, като случайна случка, сякаш прочетена на последната страница на "Труд" или чута от приятелка на кафе, като "битова драма" с изненадващ край. Сетне този впечатлил дамата край е разигран като кухненска семейна свада, в която "стъкленичката" и отровата са само заплахи, оръжия в разпрата на някогашната двойка "Ромео и Жулиета", наред с множество заместители - ножица, чаша, нож, цвете etс. Шекспировата трагедия също е разказана като сценична история в сантиментални пози и церемониали от театъра на ХVIII в. И още, и още... - все добри актьорски разкази.
Всеки един от натрупващите се разкази има свой исторически стил, но и един и същ пародийно-екпресивен сценичен изказ. Всеки исторически разказ е пародиран без ярост и затова не го обезсмисля, а само го отмества, отчуждава.
Това непрекъснато отчуждаване - чрез ироничния жест, чрез уличната интонация, чрез музика от различно време, чрез вметната банална случка, чрез днешния жаргон, чрез костюма, чрез мъжете, играещи отново женските роли, etc.- на показаната история отваря непрекъснато празни полета. И така, чрез това, почти по Брехт, отчуждаване, режисьорката не цели очертаване на зони за свой коментар. Чрез него тя сякаш непрекъснато посочва празни полета и нагнетява усещането за някаква изключително съществена за днешния човек липса. Липсата на силни чувства. Тази липса не може да бъде описана и изговорена, нито драматизирана, а само посочвана, оплаквана чрез разбягващи се разкази и отново изпълвана - с нови лични разкази. Затова и спектакълът завършва с дълъг (красив) безсловесен епизод: с безмълвно, почти танцово вкопчване в падналата Жулиета, в жеста на полагането на цветя. За да покаже как думите отново се "изплъзват" и "изтичат" - под леещия се сценичен дъжд. По този начин "историята" в спектакъла захапва отново опашката на началото си, показвайки го: "и таз любов, отвела ги до гроба" и макар да е парадоксално, връща Шекспировата "Ромео и Жулиета" на "високото" й място.
Спектакълът показва необходимостта от подобни й чувства, конфронтирана от съзнанието за тяхното разтваряне в неизбежната баналност и рутинност на ежедневието ни и дава възможност на зрителя да я съпреживее като винаги отново необходима му. Така "Ромео и Жулиета" Лилия Абаджиева ни показва като разбягващи се разкази, отварящи нейното отсъствие от живота ни, което може и да не е трагично, но е осезаемо и в крайна сметка по този начин опазва "високия" й статут, обяснява защо сред многото любовни истории тази продължава и днес да впечатлява публиката - а не само онази дама и мен.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Ромео и Жулиета от Шекспир. Постановка и музикално оформление - Лилия Абаджиева, сценография - Васил Абаджиев. Участват Владимир Карамазов, Силвестър Силвестров, Васил Ряхов, Юлиян Вергов, Захари Бахаров, Александър Николов.