Освобождението
на журналиста в писателя (1)
Един от красивите за мен моменти в писателското събрание, за което писах в предишния брой, беше оповестеното възмущение, че скритите действия около номинацията на новия радиошеф от страна на СдБП са предизвикали и опасност от ненужен конфликт между писатели и журналисти. Този момент особено много ме интересува. В него можем, разбира се, да прочетем инстинктивен страх да не би да се навлече омразата на силен враг. Но ми се иска той да подсказва и нещо друго: едно зараждащо се усещане за жанрова близост. Струва ми се, че засега българският писател е в много малка степен журналист и това не му е от полза.
Нямам предвид някаква идея писателите вкупом да хукнат по улиците с микрофони и тефтерчета в ръце, нито пък намеквам, че редакционните коментари на Тодор Токин и карикатурите за малкия Иванчо трябва да влязат в учебниците по литература между пети и единадесети клас - целият период между светата инквизиция и сталинизма показва колко е вредно колективното натирване в една и съща посока. Мисля само за границите на жанровете и теснолинейната специфика на традиционния литературо-институционален манталитет. И не за допълнителен контрол, а за освобождение. Въпреки че писателският занаят е по принцип строго индивидуален, у нас писателят робува на система от нагласи, която свива избора му на тема, реторика и дори система от социални ходове до един доста фиксиран набор от възможности. Сред тях, например, журнализмът отстои на огромно разстояние зад границата на валидните ценности.
Въпросът значи е, защо българският журналист не е писател? И съответно, защо нашата журналистика не може дори инцидентно да гастролира в "елитната" литература? Една автоматична контрареакция би могла да излъчи репликата "Ами какво ще кажеш за Ботев и фейлетоните му? Или за Алековите? Или за Георги Марков?", но тя не ни води надалеч. Защото тези фигури са станали литературни, след като са били реализирани като политически. При Ботев фейлетоните се залепват за амалгамата от революция плюс поезия, която съставлява ядрото на явлението, а в подварианта си "литература плюс саможертва" обхваща с известно редактиране и Алеко Константинов. А Георги Марков е незавършен политически сюжет във все още доста неясната история на нашата съвременност. Тази актуалност на отсъстващия край го превръща самия него в литература и галванизира дори преиздаването на белетристиката му.
Можем ли следователно да кажем, че българският писател е преди всичко политическо явление? В много груби очертания, да. Особено ако имаме предвид централизиращия фактор в политиката - държавата. Досега най-вече държавната политика е била в състояние да издърпа до литературност литературата, а тя на свой ред да повлече на буксир другите писмени жанрове. В този план на нещата имаме и крайности. След като се е състояла сплавта между революция и поезия при Ботев, журналистиката му също става еталон и влиза като такъв в образователната система. Честно казано, не знам по-голямо поражение да е било нанасяно на литературата ни - на писането ни - оттогава нататък, след канонизацията на тази полукачествена, силно афектна проза, чиито недостатъци могат лесно да се оправдаят, но не и да се заличат. Бедата е отгоре на всичко в това, че тя не си остава журналистика при издърпването й в класиката, а се превръща в еталонна есеистика, в елитна художествена проза, в образец за стилово подражание. За да влезе, тоест, в легитимното писмено пространство, журналистиката ни всеки път трябва да престане да бъде това, което е.
Това не е странно, защото с ориентировката си към оповестяването на информация, журналистиката е естествен враг на държавата, която форматира и литературата чрез контрола си върху образователната система. По този канал от отпечатания периодичен текст към официалния литературен канон е задължително да се извърши, както виждаме, едно двойно движение. Най-напред, журналистиката престава да бъде себе си. Същевременно обаче основни нейни параметри като афектната реторика се издърпват в еталонната система на високата литература и остават вътре под формата на манипулативни стратегии, обслужващи безсменното ценностно статукво. Афектната реторика е не само легитимна, но и препоръчителна дори днес. Преподавателка по българска литература в СУ формулира в личен разговор с колега англицист репликата "Нашата наука е емоционална, не е като вашата", с което на бърза ръка заличава разликата между фактология и апология, подминавайки и допълнителното обстоятелство, че афектът лесно може да се имитира. Учителка на дъщеря ми й намалява оценката на есе с мотивацията "Липсва чувство".
Всичко това се дължи на базисно разминаване в целите. Държавата държи да остане и затова пази ценностното статукво, а журналистиката търси данни и факти, с което ту потенциално, ту кинетично подкопава статуквото. Властта на първата е съсредоточена в административно-насилствения апарат, властта на втората е във важността на информацията и манипулативните стратегии на реториката. Държавата фактически абсорбира манипулацията, за да може да контролира информацията - по този начин тя поема практиката и отхвърля институцията на журналистиката. А към държавата и символите й, съответно, гравитира литературната институция: писателството и канонът.
След като се образува политическото ядро на българската (културна) идентичност, около него започва да се формира и литературната институция. Нейните основни опори - тъй да се каже, трите й костенурки, слона или кита - са историята (по-точно, митологичният сюжет, който тръгва от началото на народността и стига до началото на държавата), националният идеал (т.е. същият митологичен сюжет, впрегнат в прогнозиране на държавно-колективното бъдеще) и вътрешният литературен интертекст, който се обогатява с родни имена и заглавия, но черпи параметрите си от елитната европейска класика. Тези три наратива не се опровергават взаимно. Напротив, те текат в чудесна паралелност и многократно са се съчетавали в един и същи автор.
Опирането върху историята, например, се основава на модусното съждение "Това, което сме били, е това, което сме". Националният идеал има малко по-друга пропозиционна основа: "Трябва да сме това, което трябва да бъдем". Интертекстът разчита на още по-друга основа. Бих я формулирал в две разновидности: (1) по-старата "Чуждостта е нашата класичност", с подварианта "Класичността е вечното ни съвремие", и (2) по-младата "Литературата се самоизчерпва като родина".
Ще се спра по-специално на третата костенурка - на интертекстуалните модуси. Те се въплъщават през периода на новата ни традиция в конкретни инерции на писателския манталитет. Първият обявява европейската класика и европейската съвременна литература за единен еталон на българската литературна актуалност, вследствие на което Данте, Балзак и Гьоте се озовават в компанията веднъж на Пол Жералди или Албер Самен, друг път, да речем, на Мишел Фуко като безусловни литературо-стойностни еталони. В резултат, например, Чавдар Мутафов се оказва актуален писател не защото пише на актуални теми, а защото следва актуални еврообразци на писане, които постоянно се сменят, но рецепционният им статут при вноса у нас е винаги равно висок. Вторият модус се изразява в жажда за принадлежност към литературното братство. Най-елементарната му форма е прякото епигонство, което е ясно какво е и затова ще кажа няколко думи в повече за най-сложната - драматичната самоидентификация с литературата.
За илюстрация на тази последната ще си послужа накратко с поезията на двама днешни автори, Пламен Антов и Пламен Дойнов, които са ми симпатични като личности: Антов по-отдавна, заради естетическия му стоицизъм, който издава твърд писателски етос, а Дойнов, с който иначе съм имал остри разпри в печата - по-напоследък, заради отчетливия жест на възмущение, който направи след опита да бъде въвлечен в политическа употреба около номинацията на новия радиошеф. Искам да бъда докрай откровен и да споделя какво не ми харесва в принципната им литературна нагласа и оттам в поезията им. А то е идентификацията им не с литературата като процес, а с литературата като институция.
Какво имам предвид? Един дефект, който по някакъв начин тръгва от изходно достойнство. С каквато и постмодерна парадигма да се идентифицират - първият не чак толкова заявено, вторият очевидно - и Пламен Антов, и Пламен Дойнов имат страшна, класична, максимално консервативна идентификация с Литературата. Това е само по себе си благородно, няма съмнение. Имам понякога чувството, че тя е скритият им аз, блянът, който се дължи на първоосновна жажда. Те дишат параметрите й, дишат имената й, дишат символите й, дишат славата й. За да цениш поезията им, обаче, е наложително едно условие - трябва да споделяш текстовата им религия, трябва да те удовлетворява обстоятелството, че литературният детайл сочи не към света наоколо, към някаква мижава актуалност, а към друг литературен детайл и това е максималната му реализация. Антовата Венеция или Америка, Дойновата Дора Габе или Елисавета Багряна - това са все заявки за клубна принадлежност към високото в литературната игра-система-регламент. Независимо от вулгаризмите при първия или иронията при втория. Те са всъщност любовни вулгаризми и любовна ирония.
Проблемът обаче е, че литературата, колкото и да прилича понякога на клуб за избраници, е отворена референтна система. Иначе отдавна би изчезнала поради неприложимост. Тя, както и живописта, както впрочем и философската мисъл, винаги може да се направи на невежа и да започне от а-бе. Правила го е всъщност многократно. Прави го и днес. Именно това обстоятелство опровергава вътрешния литературен регламент, интертекста като необходимо условие за литературността.
Нещо повече. Литературата регистрира сред параметрите си преди всичко нарушенията на собствените й граници. Романтизмът идва като оварваряване на класицистичната реторика и дидактика, модернизмът идва като оварваряване на постромантическата литературност, днешното смъкване на някои идейни и стилови цензури идва също като реакция срещу един доскорошен салон за вътрешни хора. Всъщност литературата - истинската литература - се стреми и развива винаги към невидимия език, към отвъд границите си. Тя говори за неща, а не описва омагьосан кръг. Като всяка система, способна да окаменява във власт и канон, тя прилича поне в едно отношение на добрата полиция: истинският литератор, подобно на добрия полицай, се бори за унищожението на професията си, т.е. за литература без граници като за свят без престъпници.
Тези принципни неща, които очертават сферата на литературното търсене, влизат в резонанс с нещо съвършено ново, което в българската литература се усеща като революционен трус, а в евроамериканската, поради по-отдавнашната си постепенност - като еволюция. С една дума, цензурите падат. В евроамериканските литератури те се люспят една по една, докато в нашата, поради консервативното задържане на общия им пакет, се сринаха отведнъж наскоро и създадоха известно свръхвпечатление за край, пропаст, апокалипсис.
Позовавал съм се вече на това ново явление, като го нарекох веднъж "смяна в кода" 1. Факт е, че през 1989-90 г. литературният код много рязко се смени. Всъщност не дори точно литературният, защото промяната се извършва независимо от това дали писателите я усещат и резонират с нея. Става дума за трус в кода въобще на културата, на манталитета, на принципното светоусещане, което понякога се изразява и в текст. Адекватната нагласа към този трус ще определя в бъдеще дали даден писател ще може да разчита на реална публика или ще предпочете да го галванизират държавни дотации до момента на пенсионирането му от канона на литературното чиновничество.

Владимир Трендафилов


Д-р Владимир Трендафилов (1955) e главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на книгите "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника", както и на преводи на англоезична лирика.












































































































































































































































































1 Владимир Трендафилов (1999) През седмица в литературния аквариум. София: "Литературен форум" ("Българска сбирка"): 185.