Разделителна линия -
професионализъм


В предаването "В десетката" на bTV уволненият радиожурналист Петър Волгин говори за отношенията между България и Русия; също уволнената Лили Маринкова заедно с по-отрано уволнените Виза Недялкова, Светослава Тадаръкова, Маргарита Михнева водят по "Канал 3" собствени предавания; пак уволнената Елена Йончева рекламира новия продукт на "Данон"... Примери, примери, примери (които могат да продължат и изпълнят цяла вестникарска страница), всички те с един и същ подтекст - този, който нещо е сторил в професията, който е съумял да вдъхне живот на иначе кухите съсловни думички "репортер", "журналист", "водещ", има своето признание и от аудио/визиоторията, и от колегията; и то не може да му бъде отнето, въпреки всички уволнения и прогонвания. Всъщност ето я огромната, дебела като хипопотам разделителна линия на медийните конфликти, на които сме свидетели в последно време: тя е лимес между професионализъм и непрофесионализъм, кадърност и некадърност, между, в крайна сметка, способността да упражняваш професията "журналист" и съответно да си съотговорен на нея - морално и свободолюбиво, от една страна; от друга е съмнението във и дори - което е по-отчайващ случай - осъзнаването на собствената професионална несъстоятелност, отгдето после идат компромисите, навежданията, съобразяването със силните на деня и дори предателствата. Разпрата в радиото демонстрира в най-чист вид тази диференциация: стига му на човек да се заслуша в Програма "Хоризонт" такава, каквато е днес, за да разбере какво значи да се прави компетентна радиожурналистика и какво представлява некомпетентната. В телевизията е същото: ако например Елена Йончева беше там, досега със сигурност да сме видели филм от събитията в Македония, който не е просто наснаден от познати телевизионни кадри, както показаният по bTV, а е обгръщащ различните гледни точки, включително и тази на така наречените "терористи"; защото, знаем, истината никога не е едностранчива. Изсушаването на електронните медии от талантливи и с хъс работещи личности изсушава самите тях и те се превръщат в скучни трансмисии на официални сводки - нещо като Информбюро, но в "демократичен" или поне в посткомунистически вариант. Което удря и тях, а и властта, която си въобразяват, че слушат/ги слуша.
Цялото това разцепление обаче не е само по себе си, а отглас от разцеплението, което - в по-голяма или по-малка степен - върви и в българското общество. Неговата разграничителна линия е между желанието човек със своите собствени възможности и способности да стори каквото може за себе си, а така и за социума - една чисто индивидуалистична и дори капиталистическа позиция, доколкото при нея се влагат всички капитали - били те лични качества или парични средства, за да се постигне успех, тоест печалба; другото възмогване разчита не толкова на себе си, колкото на своите приближености и услужливостти към властта, за да му се отблагодари тя след туй с лихвите. С други думи, различието е между талант и клиентелизъм, между разчитането и осланянето на собствени сили и способности и разчитане и осланяне на силите и способностите на партията и държавата. В крайна сметка чертата е между тези, които искат да живеят без опека, и другите, които - бидейки своеобразни посткомунистически носталгици, тъгуват за онова време, когато не трябваше да се мисли, а само да се изпълнява. С "юрването в държавата", по сполучливия израз на Михаил Неделчев, рефлексите на служенето се засилиха, събудиха, възбудиха; и всичко, което се случва днес в медиите, е част от това съживяване. А от изхода на спора там до голяма степен ще може да се предвиди и изхода на този спор в цялото общество: дали най-накрая страната ще тръгне по пътя на справедливата оценка за професионализма и компетентността, или отново по стар маниер ще заложи на послушковците, подлизурковците и мижитурките.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин