Солун 2001: Образи от XXI век
Когато през пролетта на 1999 организаторите на най-новия световен фестивал на документални филми в Солун осъществиха първото му издание и му дадоха името "Образи от XXI век", те съзнаваха, че покрай елегантното и ефектно название се нагърбват с изключително амбициозна задача - да осветят още един фестивален екран, който да представя в своята програма не случайни филми, а безспорни постижения на актуалната световна документалистика - тогава на прага на новия век, а днес като част от текущото всекидневие. Винаги е трудно и рисковано в преситения световен фестивален календар да се намери място за още един амбициозен форум, той да се наложи и утвърди сред професионалистите. Само три издания са недостатъчни за категорични оценки, но изключително добре селекционираните досега програми са най-обективният критерий за жизнеспособността и енергията на този нов фестивал. Умението и, разбира се, финансовите възможности за пресяване на годишната документална продукция (а тя е огромна) гарантират високото професионално равнище на програмата. От друга страна домакините с точен поглед поставят най-важните акценти в широкото разнообразие от филми, обособявайки красноречиво и артистично назовани категории: "Погледи към света", "Портрети", "Истории за разказване", "Битие", "Записи на паметта", "Музика през обектива", както и актуални ежегодни подборки, наложени от "горещи" събития - например "Югославия: анатомия на ужаса".
"Солун док 2001" отново извади "на светло" видимата част от огромния айсберг на световното документално кино, което по тематичен диапазон, проблемна енергия и кинематографична мощ не отстъпва на игралното, но, разбира се, остава в неговата сянка, а до широката публика стигат само отделни нашумели образци. Впрочем, световните телевизионни канали разчитат на това кино не само за запълване на ненаситното програмно време, а и като планомерно ангажиране на определени зрителски групи. Време е и нашите тв канали да подходят с нов, много по-активен и професионален принцип за обогатяване на своите "мъртви часове" в 24-часовата програма. В Солун обаче такива български купувачи нямаше, а редом със 100-те фестивални филма присъстваха още 250 заглавия на паралелния документален пазар! И това изобилие само на 300 км от София...
Изключително любопитно е например да се види днешният наш свят през очите на изтъкнати световни интелектуалци, присъстващи в подборката "Портрети". Едва ли някой би могъл само за броени дни да общува чрез екрана едновременно с 92-годишния бразилец Оскар Нимайер - легендата на модерната архитектура, с кинорежисьорите Тео Ангелопулос, Абас Киаростами, Райнер Вернер Фасбиндер ("Жените на Фасбиндер", реж. Роза фон Праунхайм), с японския писател Тошио Шимао ("Шимао", реж. Ал. Сокуров). Или да пътува през паралелите на времето и меридианите на събитията навсякъде по света чрез филмите - "записи на паметта". "Задочни спомени" (Кипър, реж. Атина Ксениду) е разказ за драмата на следвоенното поколение в разделената страна, симетрична като ситуацията в Германия, Южна Африка, Северна Ирландия, Средния Изток. "Борци" (Чехия, Италия, Словения, реж. Амир Бар-Лев) е пък увлекателен разказ за одисеята на двама чешки антифашисти - някога бегълци от концлагер, а днес (не)приятели с противополюсни оценки за миналото и екзистенцията на живота. "Лабиринти на истината" (Швеция, реж. Ница Какосеос) прави постреволюционен анализ на гражданския конфликт в Никарагуа чрез драмата на едно идеологически разделено семейство. Но филмът е жив и любопитен днес, 15 години след събитията, защото докосва вечната тема за общата кръв и различната психо/идеология в житейския избор на брат и сестра.
Към богатството от теми, видяни през документалния обектив, отчетливо се открои югославската панорама за преживения ужас през неугасващата вече десетгодишна война и особено бомбардировките от пролетта на 1999. Горан Маркович ("Белградски лудости"), Иван Марков ("Войната свърши"), Янко Баляк ("Анатомия на болката") се представят не само и не толкова като кинематографисти, а повече като говорители на обществената съвест, която се опитва да проумее безсмислието на насилието и унищожението в края на XX век. Защото когато сред "образите от XXI век" пропълзяват стъписващи рецидиви на антихуманно средновековие, документалната камера няма право да ги подмине. С цялата си тазгодишна селекция солунският докфест доказа, че умее да следи и отбира най-важните знаци на световното документално кино.

Божидар Манов