Филми, без които не можем
Хълмът на боровинките на Александър Морфов

герой А: На теб не ти ли е идвало ей така да се метнеш от балкона?
герой Б: Идвало ми е, ама като изпия 3-4 ракии ми минава.
герой А: И аз съм така, ама като изпия 5-6 пак ми се връща желанието да се изметна... така.

Аз лично не мога без този филм - казано метафорично. И съм горда, че го има и е български - казано разговорно - по ред причини, които по-долу ще изброя.
Природно и постприродно се съпротивлявам на местни критерии и географски снизхождения към явления, които се наричат художествени - тоест, когато нещо нарича себе си филм, спектакъл, роман, това само/идентифициране го изстрелва автоматически в друга орбита, в надпарцелирана вселена - тази на изкуството - там властва йерархия, а на границите й има контролно-пропускателен пункт. Негови служители са нито критиците, нито публиката. Нито времето. Пропускат го или не сред себе си намиращите се вътре творци и явления.
Тази зона на Художеството съществува у всяко човешко същество - латентна или изразена, преброждана и култивирана или дива и неподозирана за съдържащия я. Дали ще допусна в моята зона това или онова, отдавна не зависи от волята ми - решават преминалите всевъзможните ирационални и рационални пропускателни механизми картини, звуци и значения. Те имат думата и през ум не ми минава да влизам в битка с тях. Затова, ако наричам "Нощта" на Антониони филм, не мога да нарека филм "Писмо до Америка"; и ако наричам "Пансион за кучета" пиеса, не мога да го нарека филм. В моята зона не могат да са музиканти и Ерик Клептън, и Дони. Не може и Ани Илков, и Матей Шопкин да са поети. Инак навън, в "Кратки страници" или при Гала, всеки е това, което се нарече. Та защо филмът "Хълмът на боровинките" влиза в два концентрични кръга от моята "зона" - този на родните откровения и този на всички?
За разлика от повечето български филми през последното десетилетие, а и по назад, този филм:
- не страда от национални комплекси: не се унижава, за да се хареса на чужбински избирачи, нито сервилничи на собствената си действителност;
- не е говорилня;
- не носи послание;
- не демонизира, нито обожествява;
- не вири "гражданска позиция" (що за оксиморон, между впрочем);
- не бъбри, а рисува;
- не литературничи, а бесува;
- не размахва пръст, а разказва;
- не съди и не помилва, а описва;
- не се разплисква, а струи;
- не оскучава, а завихря.
Основно обвинение сред кулоарите на премиерата бе, че Морфов епигонства, имитира, плагиатства Кустурица. Дълбоко съм несъгласна с подобно заключение. Обектът, който вълнува и двамата режисьори - най-грубо казано, балканецът и животът му - може би е общ. Може би краските, с които го наслагват, също са от една гама. Аз, обаче, намирам зависимостта на Морфов от Кустурица само в един определен пункт - Кустурица сякаш го еманципира, дава му зелена улица, самочувствие, право и той да погледне "народа" ни през гуляя, пиянството, махмурлука. Пиянството като безпътица зад простотията. Кустурица очевидно го възторгва, както и Сачмо, и Фелини - и бих казала, дай боже всекиму такава зависимост.
Защо този филм възторгва мен? Заради прекрасните си/ни актьори (с изключение на някои сцени на Койна Русева, които размива; на някаква обстоятелственост у Велизар Бинев; на някаква равност на Рени Врангова): Христо Гърбов винаги безкрайно смешен, но тук и зловещ; Санчо Финци - уж безстрастен, уж наблюдаващ, уж "немец", а по лицето му минават светове; великата разпищолена Златина Тодева, безбожно органичната Мария Статулова, небеснокрасивата Саня Армутлиева, Пламен Пеев, Зуека, Руси Чанев, Николай Урумов, Кръстьо Лафазанов, Сава Хашъмов, Вальо Танев и всички други - всеки бродира своето парче от рогозката. Заради канавата й, изтъкана от Кольо Карамфилов, Мира Каланова и Елена Иванова, сякаш излъчваща целия възможен регистър от миризми - през кебапчета, шаяк, немито, начервено, шльоковица, конски тор, пикоч и чай от рози, лавандула и Моцарт - в епизода "При горската фея". Заради въздуха му (майстор - оператор Димитър Гочев) - зверска натурност, когато описва, и вермееровска изящност, когато мечтае - при Феята. Дали в резултат на монтажно мислене (монтаж Деян Русев), на богат избор от епизоди и дубли или на пращящи от зрелищност сцени - аз не знам - но факт е, че филмът притежава завиден за родната ни изказност темпоритъм. При целия риск динамиката да се удави в многотията на тази фасетъчна структура, разказът стига до другия бряг доста невредим.
От един лош навик на българското, а и на друго кино, "Хълмът на боровинките" не се опазва. Разбира се, от моя гледна точка. Липсата на финал. Или наличието на няколко финала. Или ненавременен в смислово и емоционално отношение финал. За мен филмът свършва със сцената при Феята. Вместването на цялата история в протритата дреха на съня (или лудницата, фикцията и т.н.) намирам за драматургически израз на художествена страхливост. Освен че е обидно банално като решение, то е и ненужно алиби на фантазността на изригнатия свят. В съня може да се вкара всичко - там царстват алогичността и абсурдът, откъслечността и хаосът. (Да не говорим, че и той, като всяка лудост, има своите правила - например не сънуваш случки, в които не участваш. И ако приложим строгостта на съня - в кошмара на Франк не може да присъства цялата "влакова" линия след неговото напускане.) Но плътната художествена достоверност на тази история няма нужда от омаловажаващите я "кавички". Поставянето им може би носи и някаква "мъжкост" на самия Морфов - опасението му, че може да бъде припознат в ученическа сантименталност и старовремски романтизъм. Сигурно и други, най-различни трески за дялане, има това кинематографично произведение. Зоркото око на специалистите едва ли ще ги пропусне.
Сред основанията ми за зрителски възторг трепти едно, което ме накара да ги споделя. Филмът "Хълмът на боровинките" ме принуди да усетя, почувствам и повярвам, че Александър Морфов ме занимава с нещо, което го е обсебило, тече през вените му, руши съня му и бъбне в сънищата му. Тази пресечка между етическо и естетическо, тази тъждественост между художествена искреност и човешка автентичност все по-рядко срещам в общуването си с изкуството и може би затова все по-силно я ценя. Естетическата честност сякаш леко и неусетно изблъсква останалите гардове на моята порта - отговорници по фатки, иширети и професионализъм - и заема ролята на началник охрана.
Преди години на тъп семинар направих още по-тъпо изказване (пресно бясна от 100-часовата първа версия на "На дъното") - а именно, че Сашо Морфов е дребнобуржоазен режисьор. Оттеглям го не защото е обидно, а защото е невярно и голо ексцентрично. Това е режисьор, който не готви по рецепти, не угажда на никого, освен на собствения си компас, и изразява себе си на собствен език. И е ярко талантлив. Време е кинаджийте да влязат в театъра ни. Дано някой поеме риска да разпространи този филм по кината - мисля, че има шанс да спечели зрители и пари. Пък ако бъркам, по-после пак ще се извиня (шега).

Аве Иванова

Бел. ред. Филмът на Александър Морфов събуди достатъчно противоречиви и взаимоизключващи се оценки, затова редакцията е готова да публикува и други мнения. (В следващия брой очаквайте мнението на кинонаблюдателя ни Геновева Димитрова.)