Освобождението
на журналиста в писателя (2)
Една неотдавнашна бележка на последна страница във в. "24 часа" (бр. 82 от 23 март) ни известява по следния начин за състояла се премиера на романа "Демонът на Максуел" от Любен Дилов: "Почете го цветът на съвременната българска литература и така се доказа, че между журналисти и интелектуалци няма драма - напук на сегашните началници на БНР."
Хапливата реплика към началниците, да речем, ми харесва. Но останалото са привични нагласи. "Цветът" - кой е точно цветът на нашата литература, там ли е бил целият в уречения час, всичко ли отвън е било междувременно обезцветено? Освен това от формулировката, колкото и миролюбива да е, разбирам следното: Писателите са интелектуалци. Журналистите не са интелектуалци. Следователно журналистите не са писатели.
Това е лош начин един журналист да се обърне към професията си, макар и несъзнателно, но е рецидив в българското мислене. За това вече писах накратко в една от предишните си статии. Територията на нашата култура, поради късата ни и наситена с автоеротика държавност, предлага завишен статут на символиката и занижен такъв на факта. Поради което не журналистът доминира в територията чрез оповестените си факти, коментари, идеи - доминира интелектуалецът чрез наложените от него структури (образователни програми, например) и ценности (критерии за добро и лошо, ниско и високо в културата). Писателят, като междинна категория между двамата, се откъсва практично от първия и не по-малко практично гравитира към втория. И сега важното за днешната тема: именно това откъсване го дефинира в днешно време, дори в собственото му съзнание, като професионалист.
Тук става дума, разбира се, не за литература, а за литературната институция. У нас думата "писател" се е откъснала доста от буквалното си значение на "човек, който пише". Тя е в общо гнездо с една пъстра и противоречива гама от семантични ядра: "поет" (най-вече), "гений", "романтик", "патриарх", "бард", "непризнат", "неразбран от тълпата", "прославен", "понятен за всички", "борец" (най-напоследък това значи друго), "революционер", "народен певец", "млад", "стар", "рано загинал", "столетен дъб". Сред тях байронът и омирът - "поетът винаги умира млад и неразбран" и "поетът е прославен патриарх, хранилище на народната памет" - са функционални синоними. Те, заедно с останалите по-частни смислови форми, са всъщност колекция от маски за момента, средоточия на инцидентна мимика, към които писателят е склонен да посегне според удобството на социалната или вътрешната си стуация.
Това са все модуси на славата или вечността, вариации върху "име под снимка в учебник или антология". В тях съзираме гъст букет от нюанси, между които обаче един постоянно отсъства - модусът време, отворената референтна връзка, "журналистическата" актуализация. Писателят у нас като че ли дефинира себе си на контрастен принцип спрямо журналиста. Той, разбира се, ще кажат някои, е артистична, болезнена, често пъти глезеща се натура, обича да разиграва театър, склонен е да хитрува, за да изкопчи вниманието на публиката, това е свързано с естеството на писането. Може би. Макар че сам по себе си театърът не е писмен жанр. И освен това, гъстотата на маските и ролите в българското литературно пространство създава впечатлението не за волни отпускания в шанса да бъдеш себе си, а за професионален код, за sine qua non на гилдията.
Маската не е непременно добра, когато е искрена, защото искреността спокойно може да бъде плод на самохипноза. Добра е, когато интензифицира потенциите на лицето. И е лоша, когато го реже или, не дай боже, замества.
Понякога е вписана в облика на писателя, понякога - вътре в текста. В нашата литературна институция се е получило така, че маските доминират по въздействие над текстовете. И това е проблем, който, извън всичко останало, превръща писателя в текст преди и независимо от текстовете му, затваря го в самоизчерпващ се кръг от ценности, сече контакта с читателя. Каквато и да е социалната реалност, последният все пак живее по-рядко в театър и по-често в живот.
Има един, уви, просто бедствен рецидив. По отношение на литературата хората - дори когато са вътре в нея - се ориентират обикновено според някакви външни белези. Историята на новата ни литература е като че ли история по-скоро на писателските фигури, отколкото на произведенията. И повече антология, отколкото история - антология на писателски сюжети и роли, много често на отделни пози. Въобще, ако трябва да дам дефиниция за "писател" в съответствие с автоматизираните очаквания на писателското ни поле, бих предложил два варианта на същата, сложен и прост. Сложен: даден човек е писател, ако приема йерархията в гилдията, споделя митологията й и е склонен да впише своята индивидуалност в езика на тази митология. Прост: писател е този, който твърди, че е такъв и изглежда така. Единствено задължително подусловие и на двата: да имаш нещо издадено, каквото и да е. Писането, тоест, почти няма значение в това поле, едновременно "почти" и "няма значение". Както би се съгласил моят приятел белетристът Борис Минков, за да си на рампата, е нужно не качество, а присъствие 1.
Много пъти писателят, макар и да подозира, че в социалното си движение (и творческата си реализация) описва затворен професионален кръг, не съзнава, че описва този кръг и вътре в текстовете си. Много пъти той смята себе си за естествен, искрено търси контакта с читателя, чуди се защо го няма. В текста си му прави различни подмамващи финтове, котка го, дипли и къдри реториката си, прави се на интересен, огъва се насам-натам, изскача от неочаквани ъгли в опит да го стресне и захласне. И не осъзнава колко е професионален точно в това, точно с това. Защото читателят притежава една универсална характеристика. Собствената му личност е по-важна за него от тази на писателя. Следователно текстът за него е по-важен от автора му. В този смисъл финтовете на автора той е склонен да тълкува като препятствие по пътя към текста - и да хвърли текста, ако сметне, че препятствието е непреодолимо или че текст на практика няма. На другия край пък на несъстоялата се комуникация авторът се тюхка задето не му обръщат внимание и не разбира, че това, което той смята у себе си за приближение към читателя, за слизане при него, за общуване на равен с равен, е всъщност неговият подиум. И че от този подиум не вижда читателя. Читателят изчезва най-напред от погледа на писателя и едва след това буквално. За беда, погледът не само на, но и към писателското поле също различава главно външни белези. На популярно ниво, например, хората очакват от поезията метрика и рима. Ако двете ги няма, престават да я различават, обявяват я за непоезия и не я четат. Ако двете са налице, хората пак не я четат, защото не обичат метриката и римата. Така кръгът на невъзможността за пробив отвъд жанра се затваря и поезията няма шанс да изненада потребителя другояче, освен неприятно. Най-интересното обаче е, че нещо подобно наблюдаваме и в отношението на критиката и академиката към поезията. Ако не откриват метрика и рима, тези две съсловия са обикновено подвластни на невротичния страх, че няма какво да кажат за поезията като за поезия. Затова в подобни случаи предпочитат да не говорят за нея или да я спрягат в други парадигми. Анонимността на жанра е консенсусна.
Един популярен в момента екзистенциален съклет, предизвикан от бедността и ентропията на традиционните културни ценности, кара писателя често да се оплаква, че медиите не му обръщат внимание, както и да апелира към такова внимание. Явно той е навлязъл толкова дълбоко в болестта си, че съзнанието му е престанало да я регистрира като болест. Писателят все едно сам признава, че попрището му е в клинично състояние, че литературната институция е крайно закостеняла. Че писателството е само тясна метонимична изрезка от огромната територия на писмото. Защото литературата е преди всичко медиа. Тя е Омиро-Гутенберговата медиа - която днес може да се възприема и като Омиро-Гутенберго-Джон-Атанасовата медиа. Писателят обаче се е отучил да я възприема като медиа и е свикнал да я възприема като естетически продукт (или система от такива). Което на практика означава, че литературата - това, което стандартно наричаме "литература", "висока" или "сериозна литература" - е престанала да бъде проводник и е станала изолатор. Престанала е да казва неща и обозначава предимно себе си, собствените си параметри и стойности. Проводникът се е превърнал в продукт, който не казва нещо, а има свойства. Истината се е трансформирала в естетика. Но ако с литературата е така, защо някой да й обръща внимание?
Тази криза на литературната институция се осъзнава от българския журналист като криза едва напоследък - и то доста колебливо, дори комплексирано. Българският журналист определено има литературен комплекс за малоценност. Основна заслуга за това има самата регулация на властта в полето на културата, която дава статут предимно на вечността вместо на актуалността, на символа вместо на факта, на интелектуалеца (и писателя) вместо на журналиста. Интелектуалецът смята "високата" публична сфера - остойностеният, щемпелованият й дял - за своя, патентована територия. Докато журналистът, макар и да шества количествено из публичната сфера поради наличната свобода на словото, рядко се изкачва в стойностен план над долните й етажи. Той носи около себе си аурата на недоучил интелектуалец или неуспял писател. Сам е склонен да споделя това разбиране и върши работата си ту с естетическо притеснение, ту с груб непукизъм, като вторият от двата е всъщност сянката на първия.
Следователно, макар и поведенчески активен, той е стойностно пасивен, стойностно страдателен. Жанрово е освободен от литературни ценности и висок символен статут в писменото пространство. Затова е освободен и от някои притеснения или неврози. Честата му агресия или дори наглост са в много случаи израз тъкмо на ведрата му безперспективност в йерархията на литературните ценности. Той е, в крайна сметка, комуникатор в територия, където комуникацията все още се цени ниско в сравнение с - уж парадоксално - конвейерното производство на елитарна естетика.
Много се е изписало от страна на жанровите интелектуалци за жълтината на журналистическата ни проза, за тематичния й и езиков волунтаризъм. Тук ще оставя настрана обстоятелството, че някои от най-големите скудоумия, на които съм попадал, са влизали в състава на академични сборници. Но ако изключим регистъра на издания като "Шок" и "Мираж" и се съсредоточим върху този на "24 часа", "Труд", "Сега", "Монитор", "Стандарт" и пр., бих казал, че българският журналист, тъкмо обратното, е все още комплексирано класичен. Ярко свидетелство за това е, например, в какво изобилие художествената литература - и то в най-консервативния й план - шества по страниците на всекидневната периодика.
Там е работата, че точно всекидневниците култивират към завареното литературно поле една салонна почтителност, която на мен ми се вижда дори прекалена. Оценявам, разбира се, старанието на журналистите да докажат, че ето на, и ние сме радетели, нищо че не четем достатъчно сериозна литература (ако четяха, нямаше да се притесняват толкова и щяха да гледат по-трезво на литературния си дълг). Оценявам и скритото им допълнително послание - в този период на ценностна нивелация все нещо трябва да остане. Оценявам също така различните рубрики, в които стари, но и млади автори поместват стихове и разкази. Тези появи не влизат в пряк контакт с останалите текстове във вестникарското тяло, а си стоят ей-така отстрани - пришити като естетични колажни кръпки, спотаени като малки лагуни иносказателна вечност, еднакво неоспорени и непроблематизирани, имитации на висша словесна текущост. Но тъй или иначе полза някаква има. Съществува обаче и един стойностен конвейер, състоящ се главно от текущи информации-за, който възпроизвежда едни и същи престарели фигури от априлско време.
Появите от тоя тип из периодиката не са даже непременно свързани със събития от творческия живот на споменатите писателски фигури - като, да речем, с написването на ново хубаво произведение. Напротив, впечатлението ми е по-скоро, че същите образуват там нещо като пантеонен салон, където се появяват на определени цикли като кукувиците в старите стенни часовници и осведомяват публиката или за нещо очевидно от актуалния живот наоколо, или за непосредствения творчески проект, който в момента им предстои да завършат. Събитието е в повечето случаи мукавено събитие, псевдосъбитие, служещо най-вече за възпроизводство на името. Около Йордан Радичков и Константин Павлов съществува общ вестникарски консенсус на затаено страхопочитание, като към патриаршески фигури от Вазов тип. Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Антон Дончев, Виктор Пасков са патентовани главно в "Труд", но се появяват и кажи-речи навсякъде другаде. Има и редица други. И при цялата тази огромна практика по поддържане на родната символна вечност, реална или фиктивна, ежедневниците не стават, в очите на академиката, по-малко жълти. Понякога ми се струва, че днешната ни университетска хуманитаристика просто се е побъркала.
Наскоро с Борис Минков се случихме на една масичка в барчето на "Сфумато". Покрай другите неща го попитах върху какво работи и разбрах, че тъкмо е дал нов ръкопис в някакво издателство, с вероятността да го види между корици през пролетта. Тук вметнах, по аналогия с първата му книга: "Сборник разкази, сигурно?" Получих доста интересен отговор (дано не преувеличавам): "То май малко нещо като роман може би се води." Казах му: "Имам чувството, че в наличната ситуация си готов да го вземеш за каквото ти кажат, че е." А той: "Честно казано, точно така е."
Борис е добър автор и смята сам себе си за излишен. Това при него, мисля, са съвестта и финесът - болят го, защото му е ясно, че в настоящия момент българската литература не е пазарно-четивна комуникация, а затворена писателска игра с що-годе фиксирани правила и фигури. Смятам все пак, че докато го болят - и него, и други, - смъртта на литературата е, в негово лице и по принцип, отложена.

Владимир Трендафилов

1 Вж. Борис Минков (2001) "Играй играта" (интервю). Егоист, 50 (март): 82-4.


Д-р Владимир Трендафилов (1955) e главен асистент в катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на книгите "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника", както и на преводи на англоезична лирика