Въло Радев пое в своята най-дълга нощ... Той си отиде от нас, тихо и мъдро, оставяйки ни неизразимо повече, отколкото бе взел. Завеща ни не просто поредица от филми, а цялостно, завършено творчество, от което времето не отне нищо, а бъдещето може само да прибавя. Наричаше себе си "разказвач на приказки", защото бе разбрал, че само приказките надживяват авторите си и се докосват до вечността. Може би именно затова днес неговите филми се възприемат без онази историческа снизходителност, с която обикновено се гледат старите ленти. Макар и правени преди 30 или 40 години, те носят болезнената чувствителност на днешния ден.
Ако трябва да определим Въло Радев само с една-единствена дума, това ще бъде старата и позабравена дума "майстор". Защото той бе един от малцината истински и призвани творци на българската култура, разбрали, че за да е здраво и вечно изкуството, което създаваш, трябва да вградиш в него сянката на нещо скъпо, нещо свое. И Въло Радев вгради във филмите си сянката на своя собствен човешки живот. Затова днес, много по-убедено от всякога, можем да кажем, че той е класик не само на киното ни. Името му съвсем естествено се нарежда до имената на Димитър Димов и Емилиян Станев, до Панчо Владигеров и Борис Христов, до Майстора и Дечко Узунов, до Апостол Карамитев, Невена Коканова, Методи Андонов ...
Въло Радев изживя последните си години като герой от собствен филм - той изтърпя с достойнство и мъдро примирение всички удари на съдбата, понесе болката, страданията и обидите от нищи духом хора. Не осъди никого за нищо. И прости на всички. Защото Въло Радев бе не само голям творец, но и аристократ на духа. Целият му живот бе белязан от копнеж и търсене на красотата - в творчеството, в общуването между хората, в заобикалящия ни свят. Дори когато видимо я нямаше, той умееше да я открие и пресътвори. Ако погледнем филмите му, ще видим, че там дори смъртта е красива. В очите на умиращите му герои, наред с болезненото сбогуване с този свят, има и някакъв особен, мистичен порив, насочен с любопитство и надежда към Отвъдното. Без да бъде непременно религиозен, Въло Радев вярваше в безсмъртието на човешката душа. Вярваше, че родило се веднъж, доброто не умира, а само минава през трънливия кръговрат на страданията й, приело нов образ, се завръща отново при нас.
Затова и ние сега само се прощаваме, но не се разделяме с Въло. Защото го очакваме да се завърне.


Дочо Боджаков