Най-яркият ми спомен за Въло Радев е отпреди две години в Лесидрен - срещата му с внучката Радина, пристигнала от Щатите. Уж бяхме заедно, но усещах как той се е отдал изцяло на това момиче. Един късен следобед седях на терасата и ги видях двамата да се разхождат - идваха отдолу, от селото. Много бавно вземаха това недълго разстояние - поне от моята гледна точка. Той й разказваше нещо изключително активно. Изведнъж се запитах: какво ли може да говори човек на тия години, разбира се, лудо влюбен във внучката си? Неизвестно защо, всички обичаме внуците си, но тук има още нещо. Въпреки че и аз имах потребност да разговарям с Въло, проумях - той беше изцяло обсебен. По-късно на шега все пак попитах: "Абе какво толкова си говорите вие двамата?". "О, говорим си за всичко, дори за звездите."
Помня го това, защото ме върна назад в годините - към начина, по който общуваше с нас по време на "Черните ангели". Аз бях най-големият, най-опитният, повечето колеги тепърва навлизаха в киното. Той наистина разговаряше с нас като с деца. Това го повтарям навсякъде, защото дотогава дори собствените ми родители (а те определено са ме обичали), не са се обръщали към мен с "рожбо". Не знам дали и в другите му филми е било така. Може би. Но това "рожбо" лично аз не го усещах като превъзходство към някакви умствено неразвити и съвсем наивни деца, а като израз на особена любов към нас и като предупреждение за това, което ще ни се случи по време на снимките. Много неща бях снимал, бях минал вече през първите серии от "На всеки километър", но това, което той започна с нас по време на снимките, наистина беше и психически, и физически уморително. Знаехме кой е Въло Радев. Поне за мен той беше най-елитният режисьор. Педантичността, с която изработваше кадъра, респектираше - почваше репетиции сутрин в 9, а се е случвало да снимаме в 5 следобед. Просто хитро е чакал слънцето да мине от изток на запад и да падне ниско, за да се виждало не знам какво на цветята... И него съм питал, после и от театрални режисьори знам, че умореният артист е много по-интересен - концентрацията му е много по-голяма, а и камерата в близък план би трябвало да види не само младежките ми очи, а и още нещо. До последно Въло бе убеден, че най-добрата ми работа в киното е при него.
Той снимаше на дълги периоди, а имаше възможност да влиза от филм във филм. Не. Подготвяше се пунктуално.
Наясно съм как работеше по "Черните ангели" и "Осъдени души" - тайно се надявах Въло и там да ме снима. Бях наистина млад, но пък и убеден, че мога да изиграя Ередия. Той не ми е казвал нищо, въпреки че често общувахме. Беше подредил три варианта на героите си и редеше пасианси с различни артисти. Е, кофти ми беше да не се виждам там, но от друга страна бях поласкан, че Въло Радев се съветва с млад човек, че се интересува от представата ми за съвременно лице...
Така се случи, че живеехме в един блок и аз, дето се казва, съм бил свидетел и на щастливи, и на тъжни моменти на Въло и семейството му. Той беше събран в себе си човек. Не знам дали някой точно може да определи какъв беше Въло Радев. Но във всички случаи имаше нещо загадъчно, което той си отнесе.
Щастливият момент, на който съм бил с Въло, бе премиерата на "Черните ангели" в Париж - това ми се е случвало само веднъж в живота, а съм пътувал доста. Премиера на "Шан-з-Елизе", елитна публика, филмът на монитори и във фоайето... И след този щастлив момент, когато се върна, Въло беше сринат. Изведнъж се оказа неудобен за някого и бе подгонен. Не знам защо. Знам, че държеше във филма да сме красиви и модерни. Да не говорим, че с темата на "Черните ангели" той бе първият в българското кино, който заговори за тероризма, развихрил се по-късно в световен мащаб.
Не искам да си спомням кошмара от гибелта на Ради и какво преживя Въло.
В едно съм твърдо убеден, а мисля, че далеч не съм единствен - Въло рано спря. Рано се отказа от киното. Въло Радев беше режисьор, който много конкретно и подробно знаеше какво иска. Неслучайно и днес неговите филми изглеждат недокоснати от времето. Наскоро пак гледах "Крадецът на праскови" - велик филм.
Присъствал съм и на огорченията, които Въло преживя през последните години.
Приживе още сме си говорили с приятели, че Домът в Лесидрен трябва да носи името на Въло Радев, защото той фактически е негово дело - творчески се отдели, но до онзи ден, дето се казва, се интересуваше от всяка плочка, която се подменяше в Дома. Той бе за Въло съкровено място.
И тази негова деликатност. Чувахме се по телефона, съпругите ни говореха всеки ден, но аз не знаех от какво е болен. Дори и в такъв момент той се прибра в себе си - от страх да на натрапва проблемите си. И не знам кой го е видял в последните му дни. Мислех, че си е отишъл на 67, пък той бил на 78. Никога не е излъчвал старост.


Стефан Данаилов