Сбогом!
Късно е... За дълги тихи разговори, за съвместното мълчание на терасата с погледи потопени в залеза, за телефонните позвънявания "по никое време" с неочаквани въпроси за уж важни неща, а всъщност с необходимостта да чуеш гласа, който значи толкова много, който е казвал толкова важни неща винаги навреме и винаги тихо и ненатрапчиво... Вече е късно.
Още е рано за проучвания и анализи, за задълбочени изводи и внезапни открития, за осъзнаване на мащаба на личността и мястото на творчеството в пространството на националната култура. Ще дойде време и за това. Ще има кой да го стори.
Не ние оплетени в паяжината на мимолетното - съвременници и съратници, съперници и свидетели.
Не аз.
Бях по-младият. Не достатъчно млад, за да бъда ученик, и не достатъчно възрастен, за да съм споделил неговите пътеки и провали, лъкатушения и пориви. Точно на такава възраст и в такъв момент ни събра съдбата (която винаги изглежда като случайност и винаги е предопределение). Какво ни задържа заедно през повече от 35 години? Различни по темперамент и пристрастия. Той - странящ от шумните компании, аз - винаги с някоя от тях. Той - влюбен в земята, чуващ нейния глас. Аз - градско чедо, неразделен с жълтите павета...
Винаги намирахме общ език. Противоречивите позиции никога не ни разделиха. Само ни даваха възможност да ги задълбочим и шлифоваме защитата им.
Когато пое ръководството на клас по филмова режисура във ВИТИЗ през далечната 1976, ме покани за асистент и преодоля моята съпротива. Убеди ме, че "трябва", че е необходимо, че е за добро... Той умееше да убеждава! Чувството за мисия. Съзнанието за високата отговорност, която налага талантът, с който си дарен! И с това Въло успя да зарази не само мен. Бройката на преките му ученици не е голяма. Качеството им е много високо. Мисля, че те вече са осъзнали колко много са взели от Него.
Често го наричаха "естета на българското кино". Искаха да му направят комплимент. Съмнявам се да го е приемал за такъв. Не защото не беше изискан Майстор на изтънчени пластични решения и филмови структури. Беше и то в най-висока степен. Убеден съм, че няма по-брилянтна академична режисура в нашето кино от неговата в "Най-дългата нощ". Работа от класата на сър Дейвид Лийн и Рьоне Клеман.
Не това вълнуваше Въло. Неговото кино (наричаха го Романтично) беше кино на моралните императиви. Неговите търсения бяха в посока на разкриване народопсихологическите, личностни и духовни измерения на времето и хората в него. Неговите размишления и болки бяха обърнати напред, в мрака на бъдещето. Оттам полъхваше тревожно на опасности и бедствия. Въло се вглеждаше в този мрак и тревогата му растеше. Той търсеше начини да я сподели. Да я превърне в предупреждение.
Дълбоко лично страдание го накара още преди двадесет години да скъса с активната творческа дейност. Но не прекъсна процеса на съкровени размисли. Формулирането на послания, които той индиректно предаваше чрез малцината, останали му близки.
Големите личности се отпечатват в своето време и го подготвят за бъдещето. Пряко и непряко.
Въло сътвори (в буквалния смисъл на думата) Творческия дом на филмовите дейци в Лесидрен. Материализира в него не само юношеските си мечти да бъде архитект, но и понятието Дом за нашето винаги разпокъсано и несолидарно съсловие. Вихрушката на промените и все несвършващият общонароден хаос заплашват и това ръкотворно дело с разруха и попиляване. Престъпно ще е да го допуснем. Не само заради паметта на Въло. Заради мечтата му, която бе да се отстои място, което да бъде твърдина на Националната култура, част от която сме. Или поне би трябвало да бъдем.
Вярвам - и това ми е дал Той - в непобедимата сила, с която нетленният човешки дух надделява развилнялата се материя, могъщите талази на пошлостта и алчността, и вечно възраждащата се простотия. Винаги е надделявал и ще надделява, защото във всяко време се намират неколцина носители на духовното и извисеното. Както беше между нас с Въло.
Вярвам в бъдещето. Каквото и да е то. Мен в него няма да ме има. Няма да го има и Въло. Както отколе ги няма онези неколцина, които той обичаше.
Светът остава улисан в своето ежедневие. В големите си страхове, които винаги се оказват мимолетни. В предчувствието за настъпващия край, който винаги отново става начало.
Преди година си говорихме за Балканите. Въло обичаше и разбираше нашия прекрасен, благословен от Бога прокълнат от хората регион. Много тревога имаше в гласа му и болка в очите му. Тъгата бе по-силна от усмивката, когато каза: "Две-три хиляди години сме се справяли. Пак ще оцелеем"...
Разделихме се тъжни. После пак се срещнахме.
Сега...?
Сбогом.


Владислав Икономов