Практики и символика
на образованието


Не мога да скрия, че появата на тази книга ме радва много. И причините са най-различни. Първата е свързана с убедеността ми, че университетските преподаватели не би следвало да се изживяват и да се държат като някакви избраници, които се реят из висините на науката и нищо земно не ги докосва. Книги като тази доказват, че можеш да бъдеш достатъчно добър и сериозен учен, и в същото време да придобиеш експертно знание и в друга област, различна от строгите ти научни интереси. Нещо повече, сочи, как университетските преподаватели, които все страдат от това, че никой в обществото не иска да ги чуе, могат да култивират глас, който да има какво да каже не само на един много тесен кръг, но и на една по-разнородна и многобройна публика.
Втората причина е в актуалността на книгата. Като под актуалност разбирам цял спектър от приложимости, които провиждам. От една страна, "Ние, висшето образование и Европа" е актуална у нас, защото говори за най-важните проблеми в българското образование в момента - битието на университетите, положеността им между новото и традицията, контактите между тях, кредитната система, образователните степени... Като не просто говори, но и обяснява, посочва какви промени би трябвало да се допуснат, до какво ще доведат те и пр. От друга страна, книгата е актуална изобщо за днешното време, защото това, което става в образованието у нас, става и в другите европейски страни. Тия дни разбрах, че в Рим студентите стачкуват, защото не разбират новата тристепенна форма на образование, която се въвежда (и която България вече въведе). Тоест, когато човек чете тази книга не само разбира какви са принципите на европейската образователна система, не само разбира какви общи декларации са подписани, какво се изисква за уеднаквяването на стандартите, но и осъзнава, че поне в сферата на образованието България е направила нещата както се полага, че в законодателен план всичко е уредено и оттук насетне реализацията зависи от самите университети.
Актуалността на книгата се носи и от щастливото съчетаване на теория и практика, което тя демонстрира. Защото за разлика от повечето случаи, в които или имаме гола теория, или практика, която не умее да се ословеси, тази книга ясно показва как двете неща могат да са взаимосвързани и мотивирани.
Третата причина е свързана с образа на политическото, който книгата индиректно появява. Какво имам предвид. На фона на тоталното безхаберие, липса на профилиране и професионализъм, на отговорност и прозрачност, тази книга сочи как участието в политиката може да се усеща като ангажимент, за да не употребя високопарното мисия.
Ангажимент, който предполага да се изработват стратегии, да се мисли в перспектива, да се върви срещу популизма, за да може реформата (коя да е реформа) да се осъществи. Иначе изречено, книгата описва как би следвало всяка сфера, да не кажа, всеки политик, да отговаря на предизвикателствата, които динамичната икономическа и политическа ситуация у нас, както и тенденцията към обща глобализация, налагат.
Започнах с факта, че според общоприетите нагласи съществува разрив между строгото научно писане и експертното, публицистичното или което и да е друго писане. Но тези нагласи не отчитат, че има книги, които си играят с този разрив, които го заличават, ако поискат, или стесняват разстоянието, толкова, колкото им е нужно. И тъкмо от този тип е книгата на Анна-Мария Тотоманова. Защото тя, отвъд цялата си експертност, отвъд познавателната функция, която изпълнява, е и книга за университетската идея такава, каквато е тя на границата на два века, за ролята на университетите, за призванието на преподавателя, за ангажимента, но и удоволствието, дара да си студент, обучаван и пр. С което книгата се вписва не само сред текстовете, които дебатират актуалните промени в световното образование, но и които дебатират участта на университетското по принцип...

Амелия Личева







Думи
с/у думи

Анна-Мария Тотоманова. Ние, висшето образование и Европа.
УИ Св. Кл. Охридски.
С. 2001