Български образ на Христа
Липсваше хуманизъм на ХХ век. Един от изразите на тази липса бе неспособността на европейската литература да роди съвременен образ на Христа, да актуализира християнския хуманизъм. Родиха се антихристите - моралните чудовища Хитлер и Сталин, но нов образ на Христа нямаше.
Бяха правени усилия: Никос Казандзакис подхвана високата тема в "Христос отново разпнат", но фрагментарно; писателят-концлагерист Примо Леви в романа си "Христос спря в Еболи" потърси опора в мисълта за Христос, но това пак бе позоваване.
Имаше и провали: Казандзакис даде грешна идея в "Последното изкушение на Христос"; Николай Райнов, един от големите български мислители, също се препъна, като оспори светостта на Христа в "Между пустинята и живота".
В тревожния контекст на упорита духовна недостатъчност Стефан Гечев извая с новаторски подход два прекрасни образа на Христос в пиесите си "Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос" и "Голготата на Варава". Рисуваше се не толкова самото лице на Пророка (макар и това да бе направено с поетично чувство - "Клепачите му бяха толкова изтънели от страдания, че под тях прозираха черните му зеници, сякаш ме гледаше през було"). Вниманието на Гечев беше преди всичко върху въздействието на Христа върху човешките съдби, върху закоравелите сърца.
Съдията в "Процесът" е представител на върхушката на римската империя - по правило самонадеяна, цинична, крайно егоистична. Такива са и съвременните политически върхушки. И ето в тази среда един човек - Съдията, е разтърсен от примера на Божия син до степен, че сам поема Кръста. Съдията открива добротата и обичта на Христа дори в колебливите показания на първите му последователи, привлечен от изключителната сила и красота на Христовата истина: "Ще ме разпънеш. (кратко мълчание) Какво от това? (кратко мълчание) Какво от това? Аз бях разпъван цели векове между "да" и "не", между закона и чудото. Благодарение на това дело открих истината. И станах цял и неделим. Да, самотен, безкрайно самотен. Но цял. И спокоен. Защото намерих истината. И все ми е едно сега дали тази истина е истината на Империята, или истината извън нея. (кратко мълчание) Не, ти вече не можеш да ме разпънеш сега, когато в сърцето ми е истината. Гвоздеите, които ще се забият в ръцете ми, аз няма да усетя, защото съм цял и неделим и нищо няма да може да ме разпъне. И никой вече не може да ми причини нито страдание, нито радост, нито смърт, нито живот."
Гностичното и екзистенциално удовлетворение от принадлежността към истината е друг принос на Стефан Гечев. Откритието на Христа като носител на познание е по-слабо застъпено в традиционната християнска литература, посветена предимно на екстаза.
Светъл пробив на обичта в друг нечувствителен пласт на днешните общества - прослойката на престъпността и лумпенизираните, изобразява "Голготата на Варава". Варава - убиец и крадец, не познава друг начин на съществуване, друг поминък, освен престъплението, постепенно е завладян от саможертвата на Христа. Разбойникът успява да устои на изкушенията човешките пороци, погълнат е от светлата гравитация на Спасителя и усеща върху дланите си болката от неговото разпятие.
Тази преобразена душевност е морално и художествено постижение на Стефан Гечев, необходимо за съвременността като нова жизнена сила на обществото. Писателят внушава, че по еволюционен християнски път могат да бъдат нормализирани двете цитадели на антиобщественото поведение - олицетворяващият социалния егоизъм властови елит и агресивното социално дъно. Това може би е предсказание за голямата и окончателна социална промяна, при която в обществото преобладават спокойствието и високата култура на средната класа.
Давайки право на следовниците на Христос да вярват във Възкресението (с което предизвиква гнева на римската власт), а на скептиците - да търсят рационално обяснение за изчезването на тялото Христово (очевидно Съдията се надява, че един ден те по свой път ще достигнат чудото на обичта), Съдията отнема почвата на фанатичното противопоставяне, чието съвременно лице е фундаментализмът.

Георги Василев