От хвърчащи листа
1. Ако искате да не си тръгнете с празна кошница след "Крал Лир" в Пазарджишкия театър, където Петър Тодоров постави Шекспировата трагедия, просто трябва да си оставите кошничката до домашната библиотека, или да сте гледали и други спектакли на този режисьор. Защото неговият "Крал Лир" отказва да ви държи непрестанно за гърлото, той е игра на трагедия, персонажите са като рокери, участващи в бутафорен клип, кралството се дели и събира като пъзел, будещите отвращение са жалки, политиканстването е смешно, не е спестена иронията и към Корделия, на Лир (Димитър Терзиев) ти идва да му кажеш "Хак ти е!", и само Шутът (Десислава Минчева-Тодорова) зад остротата и безумието си успява да скъта така недостигащия на останалите резерв от умиротворение и покой...
Спектакълът не говори за трагедията на коварството, на излъганата доверчивост, за утопията на справедливостта, за всичко онова, с което свързваме "Крал Лир". Той се вълнува от друго, мечтае за друго: да бъдем по-малко истерични, да се уповаваме на хармонията (прекрасен финал с детинската игра), да не рискуваме с проектите си сгромолясването на съществуващото...
"Ах, тези затъмнения!" - щастливи в лудостта, обсебени от идилията, Лир и Шутът бягат от света в илюзията. Защото само там са може би биха могли да бъдат щастливи.
2. За пиесата "Филоктет" на Любиша Георгиевски си струва да се пише отделно - и най-вече за това как се побалканчва, македонизира един античен мит. Трансформацията си струва, защото е продуктивна. Но тук става дума за първата реализация на този "Филоктет" у нас - копродукция на Драматичния театър в Пловдив и на Сдружението на артистите "Адаптация", реализирана от Борислав Чакринов и актьорите Симеон Алексиев, Петър Тосков и Стефан Попов.
Впечатляващо е как обяснимата драматичност на оригинала (обяснима, когато македонски автор се интересува от търсенето на родовата идентичност) в българската постановка се претопява в клоунада, в игра, в нещо, което буди и смях и безгрижно веселие, в гримаса, породена от априорната конфликтност на подобни проблеми. Някак му е неуютно на творческия екип да стигне до патриотично-патетичния финал: "Ще бъде ли нашата татковина тъй истинска, колкото е хубава нейната тайна?" Спектакълът смята, че това вече сме го живяли и дори, може би, надмогнали. Мога да ги разбера, а очевидно и публиката ги разбираше.
Общуването с текста - естествено непознат ни - беше затруднено: от недобра артикулация, от скороговорки, от известна небрежност при акцентите. Толкова по-жалко, че както и да е прочетен текстът, той очевидно е важен и, уви!, актуален.

Никола Вандов