Мюзикхолен театър и Зоопарк
Признавам, че по-скоро от любопитство към непознатия български мюзикъл и неговия автор - "Зоопарк" от Валери Костов, отколкото от желанието непременно да видя представление на частния Мюзикхолен театър от Пловдив, се озовах в столичния театър "София". Но младият, изненадващо-хомогенен ансамбъл от 12 момичета и 5 момчета, с безспорни танцувални качества и обещаващи солистични гласове, се оказа еднакво репрезентативен и за софийски гастрол, и за представения танцов мюзикъл, написан по сценарий и стихове на художествения ръководител-хореограф и премиер-изпълнител на трупата Николай Серафимов. Първото ми и най-силно усещане по време на спектакъла беше, че авторско-постановъчният екип е наясно със спецификата на жанра: музикални номера с характерна танцувална ритмика, занимателна (в случая - иносказателна) фабула, злободневност в диалога, ярък пластичен рисунък на образите и мизансцена, подчертана ефектност в костюма, сценичния грим и осветлението. И не че всичко е постигнато до край, но заявеното в тази посока е достатъчна гаранция за познаване на жанровите стандарти и за оформен професионално-естетски вкус. Музикалните номера - общо 15 на брой, определено са драматургичният гръбнак на "Зоопарк" и осмислят идейните внушения на спектакъла за извечните нравствени стойности в човешкия живот: власт, страх, лъжа, корупция, самота, родоотстъпничество, коварство, самоотричане, вяра и надежда. Построени на принципа на непрекъснатия песенно-танцов диалог между индивидуалната солова характеристика на централните герои (Алкохолика, Лъва, Зайката, Кучката, Носорога, Лисицата, Маймуната, Змията, Бухала) и противоречивата оценка на цялото останало общество от зоопарка, те се възприемат точно като жанрова притча. И най-убедителни в концептуалния им смисъл са: задъханата самба на Зайката "Страхът е само наш", красноречивата балада "Кучка", житейски-механизираната ансамблова пантомима "Времето не спира" и истинската находка с национален привкус и емблематично заглавие "Ген"- дуетът в 12/8 на Лисицата и Свраката. Жанрово улучена е и ориенталската интонация в песента на Змията "Коварство". Докато другата подобна ориенталска препратка, съчетана с рефрен в стила на квази-аржентинско танго - в самодоволната песен на Носорога "Мутант", категорично изпада от жанровата класация. Всъщност интелигентната като цяло поп-музика на Валери Костов в мюзикъла "Зоопарк" страда от липсата на повече театрално въображение, за да се избягнат буквалните повторения в песенната структура и най-вече клишираната й метроритмична пулсация. Постигнатото общо жанрово звучене на спектакъла, за което очевидно има принос и режисьорът Леонард Капон, на свой ред не омаловажава липсата на драматургични конфликти и кулминации в сценария. Злободневните престрелки в говорните диалози на мюзикъла остават на нивото на скечови интермедии, които получават тематично обобщение едва в музикално-танцовите номера. Така че извън тях, за пиеса (в общоприетия смисъл на драматургично и образно развитие) не може да се говори. Разбирам, че идейната презумпция на авторско-постановъчния екип е бил филмираният жанров хит "Котки", а за хореографското решение - и нашумелият видеозапис на "Лорд ъв дъ денс", но при липсата на достатъчно средства за реализирането на зрелищно шоу от такъв мащаб, претенциите към литературната основа на мюзикъла и нейните чисто драматургични качества несъмнено трябва да бъдат няколко степени по-високи. От това спектакълът на "Зоопарк" само би спечелил.

Румяна Каракостова