Поредният купон на Кита
"София Филм Фест" '2000 за пореден път се превърна в безалтернативния "купон на годината". Избираш, втурваш се и гледаш, докато ти стигнат силите. Поне на мен не ми се случи да видя празна зала, както по време на други фестивали с качествени филми.
Замислено изключително амбициозно (и придружено със завидна PR-кампания), тазгодишното издание на фестивала не само разшири географията на филмовите заглавия и гости, а и въведе на широк екран електронните субтитри. Навярно най-голямото изкушение за киноманите бе първото извън Дания масирано присъствие на "Догма '95" ("Празненство" на Томас Винтерберг, "Последната песен на Мифуне" на Сьорен-Краг Якобсен, "Италиански за начинаещи" на Лоне Шерфиг, както и познатият у нас "Идиотите" на Ларс фон Триер). След като миналата година на "Мюзик & Филм Фест" гледахме пълна панорама на Ларс фон Триер, сега имахме възможност да видим 4 от всичките двадесет и няколко филма на датското направление (ренесанс на неореализма или на Френската нова вълна, но с табута), което вече има следовници в Европа (в момента се сещам за испанския филм "Преживяхме го два пъти" на Хуан Пинсас). Наистина е любопитно да следиш трептенията на камерата (и на героите), но лично аз не съм сред френетичните му фенове. Най-поносим за гледане, а и най-човечен ми се стори "Италиански за начинаещи". Филмът нахъсва, събира и ощастливява оцелели сред самотата сиротни копенхагенски души - благодарение не само на италианския език, а и на предизвестените игри на съдбата. Така маргиналите-късметлии стигат до Венеция и любовта...
Югославското кино напоследък гастролира у нас рядко и най-вече с по един-два филма (предимно по време на Дните на европейските копродукции, където през годините гледахме "Буре барут" на Горан Паскалевич, "Небесна кука" на Любиша Самарджич или "Еуфорична трагедия" на Горан Маркович). Със съдействието на фондация "Про Хелвеция" на този фестивал имахме възможност да видим 6 заглавия: "Филм без име" (1988) на Сърджан Каранович, "Тито и аз" (1992) на Горан Маркович, "Черният бомбардировач" (1992) на Дарко Баич, "Рани" (1998) на Сърджан Драгоевич, "Три палми за двама пънкари и едно маце" (1998) на Радивое Андрич, "Земя на истина, любов и свобода" (2000) на Милутин Петрович. Дори да изригват жлъч до вгадяване, както е в "Рани", дори да рендосват до кръв емоциите, както е във "Филм без име", дори да разсмиват с най-патологичните клишета на соцреализма, както е в "Тито и аз", тези филми са не само втренчени в югославските катаклизми от 90-те, но и са адекватни на зрителските въжделения - с вдъхновен артистизъм и безпардонна решимост пародират най-свирепите реалии на днешното/вчерашно сръбско живеене. Те са агресивно-витални интерпретации на реалността, за каквито тук само можем да бленуваме. Героите им са кинематографисти, артисти, лумпени, садисти, комунисти, деца, журналисти, които в крачка се лекуват от идеологически далтонизъм, от творческите илюзии, от жаждата за живот дори... Сред псувни като лиричен изблик, жестокост като ракиен махмурлук, любов като стъпкана трева или живот като напразно бягство, персонажите на представените филми щуреят редом с лудостта на Югославия. И българският зрител се заразява от тези страсти, близки и, все пак, слава Богу, засега неизживени. Моят фаворит е "Филм без име" (а защо не "без заглавие"?). В него става дума за етническите вражди в Косово през 1987; за режисьор, обладан от идеята да заснеме документален филм за събитията на фона на любовта между албанка и сърбин; за силната и глупава власт, подвластна на парите, изродила автентичния филм в тъпанарска вариация на "Ромео и Жулиета", по-близка до "Тарзан", отколкото дори до мелодрамата... След като и любимата на режисьора го предава, играейки албанката в т.нар. филм, на него не му остава друго, освен да помогне на влюбените да избягат - не къде да е, а в Париж. Е, на финала му помага и актрисата, а двамата влюбени късат с вандалска стръв лентата от заснетия документален материал. Пророчески сардоничен навремето, "Филм без име" е болезнено актуален днес. В сатиричен устрем на екрана галопират кино и видео, конформизъм и чест, натурализъм и изящество, ненавист и любов... Филмът е колкото забавен, толкова и жесток. И обратното.
Британското кино бе представено също с 6 филма (показваният на Киномания '2000 "Били Елиът" на Стивън Долдри, "Боклук и бяс: Секс пистълс" и "Виго" на Джулиън Темпъл, "Human Traffic: секс, наркотици и техно" на Джъстин Кериган, "Госпожица Юлия" на Майк Хигис, "Красиви създания" на Бил Ийгълс). Поне на мен най-любопитна ми се стори метаморфозата на Джулиън Темпъл - преминал през пънкарството със "Секс пистълс", през клипови върхове с "Ролинг стоунс" и експонирал бекграунда си в хита от 80-те "Абсолютно начинаещи", през 1998 създава "Виго" (по пиесата "Любовта е революция" на Крис Уорд). Филмът е посветен на големия Жан Виго, починал едва на 29 и оставил 4 филмови брилянта от началото на 30-те: "По повод на Ница", "Нула за поведение", "Тарис или плуването", "Аталанта". Английският филм за френския авангардист (прожекцията бе в памет на проф. Тодор Андрейков, който боготвореше Виго) може би е правен с много респект, но се тътри из бита, туберкулозата, потомствения анархизъм и семейните проблеми на Жан Виго, известни на почитателите му. А за нечувалите за него така и си остава енимгма защо е велик - някакъв щурак (Джеймс Фрейн) непрестанно крещи, бяга от продуцентите и от Лазурния бряг, а накрая умира.
Полският класик Зануси отново дойде в София. Представи новия си морализаторски опус "Любовта като смъртоносна болест, предавана по полов път" (вж. "Култура", бр. 31, 2000) и поредния си тв-филм "Укрити съкровища".
Любимият актьор на Кешловски Йежи Щур, превърнал се през 90-те в интересен режисьор, отново не дойде в София, но на фестивала гледахме третия му филм "Седмица от живота на един мъж" (1999, с него самия в главната роля, както обикновено). Без да е назидателен, той е тръпчив и трескав поглед върху моралните симулации в днешна Полша. Тормозът е вездесъщ - екзистенциален, политически, мафиотски, либидов, финансов... Многострадалният прокурор на Щур търси спасение в хоровото пеене на Хамлетовия монолог, но всуе. Темата за смъртта във филма звучи като от отсрещния тротоар на Зануси - алтруизмът тук е невъзможен.
Унгарското кино на фестивала се превърна за мен едновременно в пропаст и връх. Бившият оператор Тамаш Шаш, чийто режисьорски дебют "Еспресо" бе естетски-травматичен разрез на разни заблуди и комплекси (вж. "Култура", бр. 36, 1999), сега ни представи следващите си филми "Пирати" и "Лоши момчета". А те са далеч-далеч от силата на първия - тинейджърски забави и проклятия, решени в модула на комерсиалното развлечение.
Затова пък "Съншайн" на Ищван Сабо е онова кино, за което мечтаем, но все по-рядко ни се случва да гледаме - психологическо, изтънчено, емоционално, мъдро, разтърсващо. Могъщо! В унгарската еврейска сага Рейф Файнс играе ролите на три поколения мъже, всеки по своему приласкаван от властта и всеки по своему низвергнат от нея. Отиват си империи, моди, обществени строеве, илюзии, унижения, животи, дори рецептата за вълшебния прадядов еликсир, но когато дишаш все още, не ти остава друго, освен просветлението да се обичаш такъв, какъвто си. Трите часа с Рейф Файнс, Сабо и вечния му оператор Лайош Колтай минават като миг. Забравената думичка "шедьовър" би паснала точно на "Съншайн".
"Езерото" на Каха Кикабидзе е особен филм - грузински дебют, вдъхновен от разказ на немски писател (Хайнрих Ман). Селско момче е свидетел на бащиното си убийство. С майка си заминава в Тбилиси. В новото училище го посрещат на нож. Интровертният хлапак достойно приема предизвикателството, а в очите му свисти омраза. Хладнокръвно и методично си изгражда имидж на лидер. Училищната компания на екрана е представена като покъртителен минипортрет на обществото, Грузия - като обиталище на болка, ненавист, мизерия... На финала лидерът се самоубива, но какво от това... Филигранно изпипан, филмът свисти от ницшеанско отчаяние - няма и полъх от грузинското страдание през смях. С Каха се запознахме през 1988 в Москва, когато група студенти от ВИТИЗ гостувахме на ВГИК, а той учеше във Висшите режисьорски курсове. Тогава ни показа курсовата си работа "Нощ" - темпераментен, заснет в нисък ключ отказ от съобразяване с конформизма на бащите. И там главният герой бе момче, което бяга от къщи, тъй като не желае да вдишва лъжа. Сега времената са различни, но от "Езеро" не усещам щастието да е посетило Каха - филмът излъчва непреодолима грузинска гордост, която стряска.
Руското кино бе представено с 2 едновремешни режисьорски дебюта: фундаменталният "Иваново детство" (1962) на Андрей Тарковски и спорният "Лермонтов" (1986) на Николай Бурляев, обединени от присъствието (живо и филмово) на самия Бурляев...
Невъзможно е в броени дни, били те и 15, да се изгледа всичко. Още по-невъзможно е в броени страници да се обеме фестивалното изобилие - и като музикални, и като кинематографични изкушения. И тъй като за някои филми в "Култура" е писано, а за други тепърва ще се пише като част от афиша, не ми се ще да пропусна традиционната филмотечна програма на "София Филм Фест". Тази година темата на "Екзистенц минимум" в кино "Одеон" бе "Киното търси смисъла". От "Орфей" (1950) на Кокто, през "Приключението" (1960) на Антониони, "8 1/2" (1963) на Фелини, "Конформистът" (1970) на Бертолучи до "Погрешно движение" (1975) на Вим Вендерс изкушените можеха да видят за първи/пореден път 14 христоматийни заглавия, еманципирали с възхитително авторско търсачество филмовата изразност. Тази програма с цялата си радикалност на експеримента - от темите, през движенията на камерата до философията на посланието, всъщност се яви като вулканично-ироничен контрапункт към днешните филмови занимания и пристрастия. Навярно нашите млади режисьори не гледат тези филми, за да не се потискат напразно.
Неуморно повтарям, че Кита е най-щастливият киновед - амбициозен, енергичен и отворен, вече надскочил дори бетонните си пристрастия, той организира най-респектиращия кинопарад, който буквално обезсмисля есенното филмово стълпотворение "Киномания". Догодина очаквам най-сетне ново руско кино. И повече ведри/светли филми - както преди се изнурявахме от хомосексуални тревоги, сега се вкаменихме от социални тегоби. Но дори и те не помрачиха купона на Кита.

Геновева Димитрова