На харизан джаз...
Евро джаз 2001: една идея, много въпроси. Сигурно е по-добре от готовите отговори от сорта "N концерта на Господарят на танца (без Майкъл Флетли) - нито едно непродадено място...". Да не говорим за разните асансьорни пианисти и цигуларки, щедро подкрепяни от онези, които се грижат за бъдещето ни. Едно си е чистата проба търговски операции с гарантиран успех. Друго - скокът в неизвестното, апостолското дело.
Джаз: понятие с една от най-събирателните способности през изминалия век. Знам, че рискувам каквото и да кажа за един прохождащ фестивал, на който най-малкото съм медиен партньор, да е истина. И не заради безплатния вход, за който съм задължен на приятеля ми Кита. А защото почти всичко бе предвидимо.
Първо, като идея. Без да делим джаза на евро и не, топката е в културните центрове на суперсилите (почти) отсъстващи от срещата. Но и в тези, които малко или повече си дадоха труда не просто да представят артисти във и извън кръга на министерските галеници.
Нищо по-лесно от това да правиш програма с подарени участници - биха казали някои. Едно известно име на вечер, камерните в началото, половината зала с покани и акредитации, другата половина със студентски и ученически билети и ето ти пълен Народен театър...
Нищо по-трудно, бих репликирал, горчиво опарен от опитите на този или онзи, мейджър или инди да ме убеди, че неговият продукт, пардон, артистичен продукт е най-добрият. За него може и да е така, но може и просто да следва и нещо друго, освен вкус, да не познава контекста, да отбива номера с първото му попаднало предложение и какво ли още не.
Стигнахме и до второто предвидимо нещо на фестивала: резултата. Абсурдната първа вечер, когато вечният и верният на себе си Намисловски в компанията на отличните си млади сайдмени трябваше да бъде сбутван между класикоподобния Чаба Ведреш и екстремно еклектичните Суим ту бърдс.
След като си гледал на живо Петручани и Чик, да не говорим за Кийт, пресилено виртуозният Чаба те залива с излишък на ноти подобно на Данило Перес или Мишел Камило. Само дето му липсва топлотата им. Не че отричам мястото на Чаба в някой преглед Нова централно и източноевропейска музика, но и реакцията на околните не бе по-различна от моята. В другата крайност бяха запратени падащите си по бременските музиканти версиониращи нещо средно между Еминем, Джеймс Браун и Майкъл Джексън. Ако абсурдните словосъчетания ме влечаха в степента, в която тях ги влечаха не по-малко абсурдните звуко- и стилосъчетания с претенция за концептуалност, би трябвало да ги определя като опит за реевропеизация на американченето. Или да изброя част от програмата им (признавам, не дочаках края): потенциален хит за блусарска станция, пасодобле от бутафорна алпийска корида, хевиметъл мрак, машина за тръбист шум, която на тихи обороти угасва в немощни тромпетни солца.
А Намисловски? На моменти ти се струва, че Бърд живее в него. Трудно е да си представиш друг източноевропейски алтист с по-осезаемо присъствие, вярност към избраната линия и лекота на изказа. Майсторство и лекота съпровождаше деликатните сола на всеки от музикантите му. Естествено бе публиката да даде най-доброто от себе си, акомпанирайки му във финалната композиция, позната отдавна на последователните му слушатели. Това за информация на онези, които си мислят, че етноелементите в джаза са някаква поредна приумица или моден аксесоар на скучаещи. С две думи, един прекрасно балансиран концерт, където основното течение е искрено направената, себеподобна музика. Която не просто консервира Намисловски като външност (същото важи и за Гарбарек). Най-вече е гаранция за естетско преживяване, за радост от съпреживяното. Дори и да предвидиш накъде ще те поведе следващата фраза на Намисловски. Дори и да ти се струва прекалено изпипан.
Стигаме до третото предвидимо в подобен тип фестивали: приятните изненади от по-малко известни у нас изпълнители. Във вторатa вечер се случихa и такава нещa, при все че и Николай Иванов (ОМ) и Енрико Рава имат своите верни фенове. Докато първият скромно отбеляза, че само ще акомпанира на виртуоза Кристи Дорън, все не ни се щеше да му вярваме докрай - та това е един от най-отворените български джазмени, но явно времето не бе стигнало за истински фюжън, когато двамата взаимно се акомпанираха на своите композиции, а единствената съвместна импровизация ни остави с надеждата за нещо обещаващо, но после. Ще ми се да вярвам, че следващият испански проект на Ники ще има повече късмет с времето и със спонсорите.
Веднага след тях, Джесика Лоурън с премиерата на новия си проект раздвижи публиката си с едно начало, което би минало сред копнеещите латиноритми, но не и сред истинските ценители. В последните си композиции нещата се обърнаха, особено след споделената от самата нея лична драма (загубата на брат й), цялата симпатия на публиката бе насочена към лиричната й страна, завладяваща с простота и неподправеност. Без да претендира за нещо особено като композитор и пианист, Джесика заслужава да бъде запомнена поне със слънчевата си усмивка. Отдавна не помня толкова единодушно възприемане на нестандартно дуо (пиано-тромпет), като това на неземния Енрико Рава. Че няма никакви тайни в интерпретацията на стандарти стана ясно от началото, но едва ли друг бял тромпетист е стигал такива гилеспиански подвизи във фразирането и темпата, оставайки верен на европеизма. Да не говорим, че е един от редките, които и за секунда не си мислят за Майлс, а това също е нещо, ако се реферираме към младите дарования като Ди Батиста или Белмондо. Пианистът му с привидните буфонади е едно от най-обещаващите дарования, за който мнозина сме сигурни, че ще изгрее като една от паневропейските звезди в жанра. С една дума: концерт шедьовър, след който нямаш душевни сили и нагласа да останеш за четвъртата част на вечерта, да ме прощават за което чешките блусари, стандартно добри според маниаците.
Ето и четвъртото предвидимо: колкото и изкусително да е, събирането на големи имена понякога рискува да си остане изкуствено. Въпреки че коренът с изкуство е общ. Ако целта бе чуждестранните гости на фестивала да открият безкрая на гласа на Янка Рупкина и виртуозността на Стунджи, Пармака, Еко и Атешхан - това сигурно стана. И в този смисъл не е грешка да се претендира, че когато Йълдъз пее цигански песни и Янка - народни, това е напълно в духа на съвременните джаз и други фестивали на Запад. По същия начин може да се приемат и експериментите на Арабел Караян, както и фактът, че една формация е свободна да се казва когато си иска както си иска. Но тук е другият въпрос, кому бе нужно това изкуствено вмъкване на Бенжамен Мусе трио по средата, когато и стилово, и интонационно едно начало с триото би било по-логично. Да не говорим, че събирането в една вечер на разностилови изпълнители вече е отхвърлено от всички уважаващи себе си фестивали, с изключение на тези в Монреал или Хага, но там сцените са десетки и всяка представя различен стил. Колкото до Мусе трио, в момента във Франция има и по-интересни и качествени млади пианисти в същите насоки, очертани от Петручани, като ученика му Франк Авитабил например. Но не мога да отрека изключителния слух на Мусе, както и импровизационната му свобода. Да не говоря, че бе избрал най-хващащите пиеси от албума си и ги изсвири перфектно, но и с много малко допирни точки от студийната им версия. Но това бе част от предвидимите неща: Франция е може би единствената страна в света, където джазът е въпрос на национална политика (достатъчно е само споменаването на Националния джаз оркестър, в който соло тромбон е великолепният Жорж(о) Корназов). Националните сцени, тристата фестивала, сравнително големите тиражи и продажби на джаз не могат да не оставят траен отпечатък върху качеството на музикантите.
В сферите на пожеланията резонен би бил въпросът: ами ако някой друг трябваше да прави програмата? Да си помечтаем за вечер на истинския джаз с Бенжамен Мусе за интро, после Намисловски за загряване, пауза, минимум 30 минути и Енрико Рава. И вечер на проектите и импровизациите с Кристи Дорън и Ники (след тридневна свирня заедно), Зона Ц с всичките им гости и блус-финал с чехите. Бих взел и истинско озвучаване на пианото, добри монитори за сцената и незaбрaвимaтa вторa чaст от еднa другa нaроднa мъдрост - нa чужд гръб и сто... са мaлко. А зaщо дa не бъдaт сто похвaли. Като последната е за Народния театър - от любезните разпоредителки до директора, от точността до атмосферата.

Людмил Фотев

Людмил Фотев е сътрудник на в. "Култура от 1987 година. От 1993 г. е автор и водещ на предаването "Джаз+" - първоначално в Българското национално радио, а след това в РФИ-Бългaрия. Директор е на бългaрския филиaл нa Рaдио Фрaнс ентернaсионaл.