Бедни, бедни столичани...
Международният музикален фестивал "Мартенски музикални дни" се състоя в Русе от 16 до 30 март. 22 концерта бяха включени в рамките на фестивала. Участваха "Московски солисти" с диригент и солист Юрий Башмет, "Софийски солисти" с диригент Пламен Джуров, Перкусионен ансамбъл "Anumadutchi" - Холандия, Софийската филхармония с диригент и солист Роберт Коен, Хор и оркестър при Оперно-филхармонично дружество - Русе с диригент Георги Димитров, Младежки фестивален оркестър с диригент Драгомир Йосифов, Симфоничният оркестър на Българското национално радио с диригент Милен Начев, Националният филхармоничен хор "Светослав Обретенов" с диригент Георги Робев, хор "Дунавски звуци" - Русе, Хор "Проф. Васил Арнаудов" - Русе, солистите Божидар Ноев, Светлин Русев, Пер Тенгстранд (Швеция), Райнберт Еверс (Германия), Ицхак Финци, Давиде Франческети (Италия), Аглика Генова и Любен Димитров, Татяна Колева, Марио Ангелов, Илиана Селимска, Момчил Георгиев (цигулка), Мариана Цветкова, Минчо Минчев, Роберт Коен, Ваня Миланова, Ирена Петкова, Камен Чанев, Димитър Станчев. Музикалната академия "Проф. Саша Попов" включваше майсторски класове по цигулка (Ваня Миланова), китара (Райнберт Еверс), пиано (Божидар Ноев), ударни (Татяна Колева и Вим Фос), флейта (Георги Спасов) и виолончело (Роберт Коен).
Широко бе застъпена музиката на ХХ в.: две световни премиери - Четвърта симфония от Васил Казанджиев (диригент авторът) и "Пяната на звуците" за китара и ансамбъл от Божидар Спасов. Първата програма на Юрий Башмет включваше Три филмови партитури от Тору Такемицу, Abii ne viderem от Гия Канчели, Два портрета от Бритън и Камерна симфония от Георгий Свиридов. Ансамбъл "Anomadutchi" изнесе две изцяло съвременни програми, а в концерта-портрет на Димитър Ненов бяха изсвирени Тема с вариации и Токата за пиано, два вокални цикъла и Соната за цигулка и пиано. Прозвуча и нова версия на "История на войника" от Игор Стравински с текстове на Даниил Хармс.

Е, тази година двайсти век обърна своето усмихнато, така да се каже, амабилно лице към публиката на "Мартенски музикални дни". Тридесет и пет от творбите, включени във фестивалната програма, са написани през наскоро отишлия си календарно "век-вълкодав". Дори и най-буржоазно-буколически ориентираните застъпници на традицията не биха могли да заподозрат авангардна завера, имаща за цел да шокира, смути, "подрони"... Магията на летоброенето действа неотразимо - родените в годината на Бритъновата смърт днес са на 25. За тях пък рождената година на Стравински (1882) стои като че ли изобщо извън времето (два века!). Присъствието на новата музика във фестивала възхитително избягва белезите на гето, снобски кръжец или образователна ретропанорама и се превръща в истински плуралистично пространство, където всеки гражданин/слушател (а не "група граждани") може да намери своя приветлив музикален дом. Приятно е да се слуша химнът на Европейския съюз (замислен първоначално от Бетховен като част от Симфония N 9), след като седмица преди това си чул друга симфония с хоров финал - Четвъртата на Васил Казанджиев. Или да сравниш мusica sacra от Шнитке с Меса от Гуно (a la maniere d'Ingres), очевидно компонирана, за да погали духовността на властимеющите (тогавашни) с понятни тям средства. Изобщо намирам за великолепно съчетанието на "фундаментално" и "маргинално" в програмата, което се дължи на фантастичния усет на дългогодишния директор на фестивала Ива Чавдарова за правене на жив музикален празник. "Фундаментално" и "маргинално" се привличат или отблъскват, но в крайна сметка фузионират, като през едното просветват симпатичните черти на другото. Харизматичният Башмет (фундаментално!) посвещава този път цяла програма на ХХ в. Или пиеси за китара от Брониус Кутавичюс, Божидар Спасов, Еуген Михай Мартон, Божидар Димов ("маргинално" - не ги знаем в Русе), изсвирени от Райнберт Еверс - немец, професор ("О! Фундаментално!").
Фината програмна игра на оправдани и изместени очаквания заплита фестивална мрежа или лабиринт, където живи композитори нерядко изпреварват класици, а велики музикални епохи се разминават с други музикални епохи, приветствайки се взаимно. Осъществената идея за лабиринт, а не за сурова йерархия, осигурява необходимото пространство за слушане и вникване. Мисля, че Димитър Манолов, който беше магистър на подобно мислене, би се зарадвал на това. Премислената пъстрота и грапавост на програмата е всъщност много остър и прецизен инструмент за преодоляване на вечната русенска младобуржоазност. Фестивалът успява да смени парадигмата отвътре и от тежко драпирано мероприятие се превръща в модерен и реактивен организъм - свободен по отношение на обществените вкусове и очаквания, играещ си с тях. Винаги съм мислел, че подобен форум трябва да притежава вътрешна независимост, свои собствени цели и растеж, влизащи понякога в конфликт с моментната конюнктура. За промяната във фестивалната концепция свидетелства най-вече промененото отношение към музиката на двайсти век с попреминалата й слава на идеологически, акустически и естетически враждебна. Разбира се, новата музика присъстваше и в старите издания на "Мартенски музикални дни", но предимно по линия на някакъв естетически СИВ (лъжепазар на соцмузпродукция), на институционално наложени постоянни присъствия, а като изключения - истински сериозни заглавия на композитори като Шостакович, Бритън... Като цяло - усещане за една задължително прогресивна "модерна" гарнитура, допусната по високи съображения към помпозната кантатно-ораториална сграда на фестивала. За жалост в повечето случаи непоискана, неуместна, нефункционална. Едва в последно време акцентът се премести от "нова" върху "музика" и призраците започват да се стопяват, тъй като поставянето на нещата в различни контексти ги превръща от етикети в събития. Възможно е шансът на "Мартенски музикални дни" да е в парадоксалната естетическа ситуация, в която сме - цял масив време бе отместен зад измислената от нас черта, но все още не е академизиран или опоетизиран.
Връщам се към началото - за милите очи на съвременната музика. Пример - програмата на Юрий Башмет от 17 март. Оказа се, че авангардният според програмните бележки Тору Такемицу "бил готин", съдейки по трите откъса от киномузиката му. Дали ще бъде "готин", ако същата публика чуе например "Wind Horses", е въпрос. Но е вероятно топлият спомен от неговия до-минорен валс да смекчи авангардната му броня. Композиционният идиом на Канчели, отличаващ се с нео-достъпност и нео-непосредственост, също хвърля към сърцата на слушателите мост, по който отдавна се разхождат жарки музиковеди. Пък и Канчели е автор със стари изпълнителски традиции в града. Въпреки това най-авангарден се оказа Бетховен (чрез Малер) със своя Quartetto serioso.
Съвсем далеч от приемливо модерния избор на Башмет и от благородния звук на струнните ни отпратиха двата концерта на перкусионния ансамбъл "Anumadutchi" от Холандия. Звучността на ударните по условие се свързва с музиката на двайсти век. Холандците представиха една направена според мен pro oriente подборка, която не винаги ловко балансираше между "pachanga" и "trabajo". Под "trabajo" разбирам пиесите от Стив Райх, Янис Ксенакис, Тору Такемицу, а раздела "pachanga" включваше пиеси, композирани от самите членове на ансамбъла, вероятно с инструктивна цел. Разбира се, бравурното изпълнение и атрактивното сценично поведение донякъде покриват композиционната недостатъчност. Но нека си представим цигулков рецитал, в чиято програма се редуват Бахови сонати с капричии на Петър Христосков. Скептичен съм към вълната от интерес към извъневропейски култури. Бих я определил като постколониална носталгия, смесена с чисто шенгенско дружелюбие. Още повече, че източноафриканската перкусионна музика има спиритуален характер и секуларизирането й не ми се види много редно. И на двата концерта залата беше препълнена с млада публика, която реагираше бурно и неакадемично.
Техно-ефектът на преживяването ме притесни, че възторгът може да приеме тревожни форми. Винаги ме е интересувало каква ли недостатъчност на произхода, битието, образованието, местоживеенето компенсира тази страст по ex-културите. Докато слушах концертите, непрекъснато се сещах за рефрена на една от "Мадагаскарските песни" на Морис Равел, където лиричният герой (очевидно мадагаскарец) неколкократно възкликва "Не вярвайте на белите!". Но това са старчески разсъждения на 35-годишния любител на постсериализма. Основното е, че концертите на "Anumadutchi" превъзходно функционираха във фестивалната рамка и нанесоха още един удар върху идеята за пристоен фестивал.
Зловещите последици от дългогодишното силово налагане на музика от български композитори личаха в оскъдното посещение на концерта-портрет на Димитър Ненов. В съзнанието на публиката явно има черта, отделяща музиката от българската музика. Странно е, че усилията чертата да бъде удебелена продължават, въпреки разумния модел, наложен във фестивала през последните години. Централната фигура в концерта бе Марио Ангелов, който успя в един рунд да изсвири Вариациите, Токатата и да партнира в два вокални цикъла и в Цигулковата соната. Тук не говорим за физическа издръжливост, а за невероятна концентрация, способност да общуваш пряко с музикалния текст и за един не чисто инструменталистки поглед към музиката. Огромната предварителна работа позволява пълна свобода при концертния акт и непрекъснато движение между транса и контрола. Такъв поразителен прочит на Токатата (една Toccata mistica) е възможен само при изпълнител от нова формация - прецизен, владеещ огромна артикулационна палитра и необременен от типичните школски "es muss so sein". Това се отнася и за останалите двама участници в концерта, в по-голяма степен за цигуларя Момчил Георгиев. Между другото, русенският фестивал е един от основните центрове, където новите изпълнителски подходи намират сцена и разбиране. Музиката на Ненов триумфира пред една публика от неофити (много добре!), за които сведенията за мъченическия му живот или академичните спорове дали е на сто или само на деветдесет и девет години нямаха никакво значение.
Фестивалът "Мартенски музикални дни" си извоюва правото да бъде такъв, какъвто си поиска. А не такъв, какъвто го поискат. Всеки март в Русе се случва нещо много хубаво, живо, неочаквано, рисково и вълнуващо. От година на година то става още по-хубаво, живо и т. н.
Бедни, бедни столичани...

Драгомир Йосифов


Драгомир Йосифов (1966 г., Варна). Завършва дирижиране в Музикалната академия при Васил Арнаудов и Димитър Манолов. Композиция учи при Лазар Николов, Божидар Спасов и Анатол Виеру. Диригент, пианист и композитор. От 1993 г. ръководи хор "Проф. Васил Арнаудов" - Русе, с който завоюва през 1998 г. две първи награди и голямата награда на конкурса в Полхайм - Германия. Неговата творба "Фрагмент 4 " е удостоена с първа награда на конкурса "Иван Спасов" през 1998 г. Негови творби са изпълнявани на Берлинското биенале, "Московска есен"
и др.

Мартенски музикални дни
в Русе
през 2001 година