Chinoiseries и чекмеджета
Освен другите си значения, "chinoiseries" е и емблемата на отношението на Запада към Китай през първите времена на по-интензивни контакти. "Китайщина" е символ на западното високомерие, на нежеланието да вникнеш в една действителност, която е различна от твоята; символ на немощната (и наистина бюргерска) убеденост, че светът може да бъде измерен и оценен единствено с твоите мерки.
С този свой предразсъдък Европа се бори отдавна и успешно. Образът на другия като равнопоставен на твоя, уважението към другостта днес не са само лозунги на правителствата и чиновниците в Брюксел - те са пропило се (дори) в бита убеждение на голямата част от европейците.
Разбира се, има и изключения. Те личат, когато - при повишения ни интерес към мненията на другите за нас - понякога попадаме и на публикации, в които нашата държава, бит, свят са представени субективно, неприязнено, високомерно. Обикновено това се дължи на недобросъвестност, или (което е едно и също) на липса на професионализъм.
Това, че текстът, който обсъждаме тук ("Шварценегер, Сталоун и аз" от Барбара Леман, вж. стр.9), представя обстановката и живота в България по един, меко казано, странен начин, е явно за всеки българин. Публикуването му в един толкова реномиран вестник като "Ди Цайт" обаче някак си ни засяга. Не с изтъкването на едни или други български художници - това е базспорно право на автора и редакцията, а и всички изброени в статията са достойни и талантливи хора. Текстът ни засяга с духа на "chinoiserie", с който е пропит - когато българският читател усети неприязненото и високомерно отношение на авторката, той не може само да се усмихне съжалително - например на вопиющата некомпетентност, с която е описана архитектурата на София. Той си мисли за други неща...
Но да се върнем назад. У нас. Още на 22 юни 1990 г., в разгара на организираната тогава акция срещу Недко Солаков, в. "Култура" публикува разказа на художника за произведението "Строго секретно". От него става ясно, че то е показано за първи път в изложбата "Край на цитата" на Клуба на младия художник (а не в него, както пише Барбара Леман - клубът беше сдружение, а не помещение) през април-май 1990 г. За "чекмеджетата" ред членове на СБХ се сетиха месец по-късно, когато Недко Солаков бе избран за заместник-председател на съюза. И той единствен бе обявен за ченгето на СБХ, въпреки че представителите на "шесто" бяха толкова известни, че не се побираха в графата "публична тайна"...
Разказът на Недко Солаков от юни 1990 г. в "Култура" завършва така: ... искам да спомена и още една причина за излагането на "Строго секретно". Искам това да бъде предупреждение към всички млади хора, които могат да се излъжат и да попаднат в изкусно оплетената мрежа на Ведомството. Защото ако след две-три години (а и по-рано) някои от тези млади хора бъдат попитани от бъдещите "съответни служби", дали някъде не се събират комунисти, анархисти и др., може би те не биха се поколебали да кажат и този акт за тях би бил нормален и морален....
Към същата публикация е поместен текст на Георги Лозанов. В него той пише: Недко Солаков се разголва и показва пред публика своята издължена вина, при това с ексхибиционистична страст, защото може би е по-голяма от тази на много други. Тя е примесена с "неутрални" факти от живота му, включително и сексуалния, които са подредени на фишове по азбучен ред в една картотека с две чекмедженца. При Дали те излизат направо от тялото. Показването на вината не е циничен, а артистичен жест, защото авторът е живят в утопичен свят и всяко негово действие (включително и "сътрудничеството" в името на "бъдещия светъл строй") престава да бъде просто глупост, мерзост или абсурд едва когато се превърне в художествен предмет. Утопичният свят загива едва когато неговите мутанти най-после се приберат в изкуството, концептуалното, разбира се.
Почваш да си мислиш - добре че всичко това се е случило на художник, при това концептуалист. Защото хората продължават да не вярват, че са живели в несъществуващ свят; продължават да отричат естетическата самоидентификация в него като форма на изкупление. Тогава започва да действа механизмът на картотеката, концептуалното пулсиране: фактите на миналото се превръщат във фишове, фишовете на свой ред пораждат факти (да речем, вот на недоверие), които на свой ред се превръщат във фишове... Творбата се стреми към своя бягащ край. Текстът поглъща всичко. Самопризнанието е творчески метод. Знаете, нали - маса, стол, бели листа, химикалка, трите имена, година на раждане, близки в чужбина... Лампата срещу вас е насочил Недко Солаков. Всичко, което напишете, ще се разбие на фишове и ще се подреди в картотека "Строго секретно". Вие сте станали част от неговия живот. Знам, че не ви харесва - а недоволните стават жестоки.

Всичко е казано преди 11 години. Чекмеджето прехвърли родните граници и тръгна след бягащия си край по света. Днес "Ди Цайт" представя поредица от статии за изкуството и културата на страните, които ще бъдат приети в Европейския съюз. Питаме се, дали преди това обединяване на Европа, най-важното не е всички да си извадим чекмеджетата на показ? Така, както са си - пълни с вехтории (chinoiseries).

К