Шварценегер, Сталоун и аз
Българските художници се мъчат как ли не, за да успеят да влязат в конкуренция със Запада

Расим, Автопортрет с GSM, 1998
Пролетта на 2001, Расим Кръстев в ателието си - едностайно жилище в центъра на София, в което той живее от осем години. Нормален, млад човек, отворен, приветлив. "Художникът е честен единствено тогава, когато говори за себе си. Моят начин на живот е извор на многобройни идеи," разказва Расим. Животът като тотален арт-проект. Ала със своя ексхибиционизъм Расим Кръстев разголва не само себе си, но и своето време. С видеоинсталацията "Дрога" студентът в Художествената акадeмия Расим Кръстев през 1995 година хвърля поглед назад към времето в казармата от края на осемдесетте. Тогавашна България: народ от дребни бюргери и селяни, споени в гигантското съдружие на опортюнистите под ръководството на Тодор Живков, главен васал по московско благоволение.
Казарменият живот бил за Расим всекидневие в маршов ритъм, от което успявал да избяга единствено, дишайки лепило - както днес правят дрипавите циганчета на Софийската гара.

Така, както Расим се опитвал да завладее света на изкуството с проекта си "Корекции", така и посткомунистическа България е поела курс на запад, натоварена с милиарди долари дълг. Обаче старите комунистически кадри са се превърнали в неокапиталисти, успели да прехвърлят милиарди държавна пара в частната си собственост. В края на 1996 година България се свлича към хаоса - настъпва времето на хиперинфлацията, корупцията, огромната престъпност, страха и глада. През януари 1997 година социалистическият премиер Жан Виденов обявява банкрута на цялата държава. Оттогава насам държавният бюджет се контролира от Валутен борд. Този борд наложи на страната стриктен курс на икономии, главен приоритет имат изплащането на западните кредити, икономиите в социалната, здравната, образователната и културната сфера. Политика, която хвърля населението в бедност. В момента половината от българите оцеляват само благодарение на натуралното стопанство.

На Расим и неговите сънародници им остава единствено копнежът по един лъскав западен свят, до който се докосват чрез сателитната телевизия и рекламата. Когато модните стоки най-после достигнат до България, те отдавна са остарели: страна като вехтошарски магазин. В един ироничен портрет на художника като млад мъж, Расим се показва в серия диапозитиви с клетъчен телефон в ръка. Или пък позира на модно шоу в черен кожен панталон, гол до кръста и с лакирани нокти. Или, обкръжен от манекенки, пристига на откриването на изложба в открито БМВ. България като лаборатория, в която се рециклират западни идейни отпадъци.

Малка страна в югоизточноевропейската периферия, бяло петно на картата на западните медии. Центърът на София напомня на южноруски провинциален град - каквито ги знаем от пощенските картички от края на XIX век: цар Александър Втори, освободителят от турското господство, гордо язди бронзовия си кон. Между сградите в стил "Царска Русия" са пръснати имплантанти от XX век: сталинистко-неокласицистичните монументални сгради от съветско време, в сравнение с които Парламентът от началото на века, следа от кратковременна държавна независимост, изглежда почти скромно. И навсякъде цветните петна на новото време, рекламните пана и западняшките бутици.

В Музея за чуждестранно изкуство, един тежък, мраморен храм встрани от катедралата "Александър Невски", работи кураторката Яра Бубнова. Работи не защото й плащат 180 марки, а защото сградата предлага най-добрите зали за експозиции в целия град. В средата на седемдесетте години дъщерята на Тодор Живков, тогава министърка на културата, наредила на това място да бъде възстановен разрушеният през войната Музей на типографията. В най-добрите традиции на феодално-комунистическото меценатство тя натъпкала този неокласицистичен фалшификат с пъстра смесица от индийски скулптури, японска маслена живопис, френски импресионисти и отделни творби на Пикасо и Хенри Мур.

"В началото на 90-те години западният пазар на изкуството ни се струваше като божество. Представяхме си, че той като Страшен съд ще отсее добрите от слабите," разказва Яра, софийската рускиня, която през 1984 година напуснала имперска Москва и тръгнала подир любовта си към провинциална София. Подобни илюзии вече никой не храни. Но мечтата да превърнат България в част от международния свят на изкуството обединява Яра, Кирил Прашков, Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Калин Серапионов и няколко арт-критици. В средата на 90-те години те основали Института за съвременно изкуство. След като прекосяваме пеша излъскания до блясък стар град, Институтът се оказва таванско жилище с кухничка и писалище. На Истанбулското биенале през 1992 година недържавното българско авангардно изкуство отпразнувало първия си успех. От тогава художниците от Института се движат по хлъзгавия паркет на международните арт-събития.

"Това е безразсъдна акробатика на художници, твърде различни един от друг, които на всичкото отгоре се и конкурират," разказва Клеменс Хаазе, ръководител на Института "Гьоте" и приятел с много от художниците. От една страна, те ползвали новата свобода в областта на изкуството, макар че им липсвали държавните субсидии и инфраструктурата на един национален пазар. От друга страна, били принудени да се подчиняват на принудата на международния арт-пазар. С този шпагат те се справяли, като непрекъснато и отново се самоизмисляли - стара и перфектно отработена стратегия в една страна, която векове наред си е сменяла господарите. Яра описва позитивно тази стратегия като готовност за диалог и отвореност към чуждото. Но тя може да бъде интерпретирана и другояче: като опортюнистично прилагане на онези техники и теми, които в момента са на мода в глобалното село на изкуството. Така или иначе, началниците от Министерството на културата не гледат с добро око на Яра и нейните дейности. Министерството отхвърлило едно дарение от художниците, обединени в Института, с обяснението, че всичко това няма нищо общо с изкуството. Но тукашните администратори на изкуството не гледат с добро око дори звездата Кристо, българина, който през 1957 година обърна гръб на професорите си в Академията и избяга на Запад, а оттогава не се е вясвал в България. Това Яра ми го казва малко преди да се качи на самолета за Париж.

"Понякога имам чувството, че градът, в който живея, вече не е моят град от едно време," говори Лъчезар Бояджиев, един от съратниците на Яра в Института. С него влизам в някакъв болничен комплекс със сгради като вили от двайсетте години. Вляво се издига скелетът на нова сграда от седемдесетте, представителен социалистически проект, детска клиника, която просто била изоставена. В някаква барачка един лекар със стоическо спокойствие оглежда рентгеновата снимка на Лъчезар: поглед отвътре към един художник като болен от бъбречна туберкулоза. Всеки ден Лъчезар се бори със страха, че един от бъбреците му може да откаже. След промяната в страната той зарязал критиката и се захванал с изкуство. Неговите творби разказват за усещането в несигурните пространства на едно транзитно общество, те разказват за изгубените ценности и за търсенето на нови, за самопотвърждаването във вчерашните реликви, които трябва да пренесеш през днес, за да има утре. Така Лъчезар си сглобява своя частна митология - днес в София, утре някъде по света. Художникът като човек на болката, като модерен Исус. 1992 година жена му, еврейка, току-що го е заразяла заради друг, той седи на стъпалата пред "Албертина" във Виена и тъкмо там му хрумва идеята да се портретира с два килограма гвоздеи в устата - безсловесно чудовище с паника в погледа.

На връщане от болницата към малкото жилище, в което живее с майка си, Лъчезар поспира пред родната си къща. Построил я през двайсетте години дядо му, адвокатът. До 1987 година тук живеела цялата фамилия, после къщата се превърнала в бордей, в мазето дори продавали дрога. В началото на 90-те се нанесли някакви бизнесмени, а отскоро неотоплената, пълна с изненадващи кьошета сграда, е Център за сърдечноболни деца, чиито рисунки ни поздравяват от светлите стени.

Недко Солаков, който е най-известният български художник в чужбина, през половината от времето кръстосва света със своите произведения. Набит, пооплешивял и с буйна черна брада, той ме кани да седна във всекидневната. Аз занесено тръгвам подире му към кухнята, с което си навличам строга забележка. Докато ми представя произведенията си, художникът продължава да се държи властно, макар че в самите работи се показва най-вече като чудат разказвач на забавни истории. Недко Солаков преразказва западните митове и легенди от изместения ъгъл на хората в балканския свят. Той просто преобръща западния прочит на историите. В един от колажите му например африкански вожд се е разположил сред готически мадони и платна от Пикасо, които придобил срещу 23 кокосови ореха и седем антилопски кокала. За проекта си "Моля ви, господин кураторе!" Солаков съчинява цяла история, в която мъртвите души на великите майстори Рубенс, Дюрер и Босх вкарват българския куратор в заплетена игра от интриги и изнудвания, за да се класират за изложбата му. В серия от рисунки пък светотатствено се пренаписва библейската история и Йосиф ляга за пръв път с жена си едва след като Тримата влъхви са си отишли. А огромните маслени портрети на шестимата най-влиятелни български бизнесмени на аристократичен червен фон не са ирония към новите господари, настоява Солаков, а показват дилемата на художника под натиска на пазара. В края на срещата ни Солаков ми забранява да пиша за него. Във въздуха мирише на барут.

Вече съм нащрек, а по-късно научавам и истинската история на Недко Солаков. На 26 май 1990 година той представя в софийския Клуб на младия художник една картотека под заглавие "Строго секретно". В картотеката хронологически е събрана историята на млад художник, който още като ученик доносничи за своите другари, а по-късно, като сътрудник на тайните служби, непрекъснато шпионира състудентите и колегите си. Началото на 1990 година - тогава България вече е поела по пътя към демокрацията и Недко Солаков връща партийния си билет.
Колегите му смятат, че тогава той е разкрил своята собствена шпионска дейност. Прозорливо и умно от тактическа гледна точка, той инсценира катарзис в една страна, която по своеобразен начин се мъчи да се справи със собственото си минало. Две години след въпросната акция депутати в парламента гордо заявяват, че са били шпиони. "Войни" се нарича една от инсталациите на Солаков: малка костенурка е заклещена в римски катапулт, а самият художник държи в ръка лоста на оръжието. "Понякога съм голям задник", пише Солаков отдолу.

Последният ден от престоя ми в България. Заедно с Расим Кръстев пътуваме към Плевен, неговия роден град, който по съветско време се водел "Град на българо-руската бойна слава". Именно тук през 1878 година, след петмесечни сражения, царските войски прогонили турците от България. Малко преди Плевен, в подножието на едно възвишение, забелязвам турско каменно мостче. По него навремето избягали войниците на ранения турски предводител Осман паша. Наоколо - пустеещи ниви, индустриални руини, ръждясалите стоманени кули на една рафинерия, която тъкмо е фалирала. Центърът на града е истински архитектурен хаос, който отразява митовете и травмите на българската история, маниите за национално величие и униженията под властта на външни сили.

"България прилича на моя провинциален град. Откъсната от света, под властта на местния патриотизъм," казва Расим. Историческите легенди, избуяли по времето на съветския империализъм, са оцелели и до днес. В центъра на града клечи една черна Пиета: Майка София, прегърнала войник в скута си, скърби за "жертвите на фашизма и капитализма през Втората световна война". Тук през 70-те години пионерчето Расим стояло на пост. Никъде обаче не пише, че последният български цар Борис Трети, който управлявал с доста диктаторски методи, е сключил гибелен за страната си пакт с националсоциалистическа Германия. Червено-бялата турска баня, превърната в градска галерия, днес е затворена. Някога, по съветско време, от двете страни на променадата се издигали бронзови паметници на българските първенци, пъстрите фонтани танцували под звуците на музика, а туристите се разхождали напред-назад. Сега само неколцина войници с червени кепета и зелени ватирани униформи минават покрай квадратната каменна сграда на Офицерския клуб, увенчана от реклама на "Кока-Кола". След раздялата със съветските закрилници, гарнизонният град Плевен е с най-голяма безработица в цяла България. Населението е раздвоено: половината хора са се сгушили в носталгични спомени, другата половина бленува за новото. В подобен пат е и политиката на страната. Според допитванията, преди парламентарните избори през юни социалистите и демократите са с изравнени шансове - по около 25% от гласовете.

Влизаме в "Бар 23", с който Расим в продължение на две години финансирал следването си, а после дал под аренда. Въпреки че пътуването е три часа, той всеки месец лично си прибира наема, понеже след фалита на държавата вече никой не вярва на банките. Кръчмата била замислена като място за срещи на младите елити. В момента обаче тук висят само неколцина войници и юноши. Младият барман се оказва плевенски патриот: "Че нали все някой трябва да остане тук - иначе ще трябва да закрием целия град."

С мъки се добираме и до родното място на Расим - някакво селце на края на света. Една мила, беззъба възрастна жена с обветрено лице вече ни чака, стиснала в ръка ключа от къщата на починалата наскоро Расимова баба. На портата все още се развява некрологът й. "Щастие" - така се нарича един колаж на Расим Кръстев, който е композиран от червено-синьо-зелени черги от тази къща. "Винаги, когато постигна нещо на Запад, аз се завръщам тук", споделя той. В осиротялата всекидневна все още виси негов автопортрет с тъмни маслени бои, показващ меланхалочиен младеж с шапка: моментна снимка на ранното му бягство от българската провинция, което в момента е приключило при баровския му автопортрет с клетъчен телефон в София.

Барбара Леман
Превел от немски Александър Андреев


В поредицата си за изкуството и културата на дванайсетте държави, които ще бъдат приети в ЕС, авторитетният германски седмичник "Ди Цайт" публикува в броя си от 29 март т.г. обширен репортаж от България на журналистката Барбара Леман. Репортажът, илюстриран със снимки на българския авангардист Расим Кръстев, е озаглавен "Шварценегер, Сталоун и аз - българските художници се мъчат как ли не, за да успеят да влязат в конкуренция със Запада". Поради големия му обем публикуваме репортажа с известни съкращения, които обаче не променят общото му звучене.