... как ехото заглъхва
         Недко Солаков, Строго секретно, 1990

- В статията "Schwarzenegger, Stallone und ich" ("Шварценегер, Сталоун и аз") на журналистката Барбара Леман, публикувана на 29 март 2001 г. във в. "Ди Цайт", на теб е отделено значително място - става дума за срещата ти с г-жа Леман в семейното ти жилище в София, както и за известното ти произведение "Строго секретно" от 1990. Как ще коментираш това?
- Това би трябвало да ме радва, тъй като излиза в такъв уважаван седмичник, но за съжаление интерпретацията на нашата среща и моето художествено произведение категорично не отговарят на истината. Г-жа Леман посети жилището ми в доста тежък за семейството ми период - тринадесетгодишният ни син току-що бе постъпил в болница с много сериозно заболяване на кръвта. Излишно е да казвам колко притеснени сме били двамата с жена ми. Независимо от това аз се съгласих на тази среща, но изразих разбираемото желание журналистката да не влиза в другите стаи на апартамента ни, защото от ходене по болници те не бяха в подходящ за показване вид.
- Тя пише, че си е навлякла строга забележка, когато "занесено" тръгнала след теб към кухнята.
- Дори след като й беше изрично обяснена причината за моето нежелание да ме последва в кухнята (където исках да приготвя чай за гостенката), г-жа Леман демонстрира изключително нахалство и не уважи мотивите ми. Напротив, тя продължи да ме иронизира къде в апартамента може да ходи и къде не, и по-късно се затвори в банята, за да си оправи грима. Много съм любопитен колко от читателите на "Ди Цайт" биха изтърпели подобна наглост в собствените си жилища, проявена, да речем, от български журналист.
- Как така си разказвал "властно" за работите си?
- Независимо от нетърпимото й поведение, близо два часа разказвах на г-жа Леман за проектите си. В течение на нашия разговор с учудване осъзнах, че тя е твърде некомпетентна в областта на визуалните изкуства, че нейната цел е да напише материал за художници, които са й били препоръчани, но че тя самата просто няма критерий и база за оценка на тяхното творчество; и че това въобще не я притеснява, напротив. Раздразнението ми растеше с всеки нейн аматьорски коментар (аматьорски бяха и опитите й да включи дигиталния си рекордер).
Помолих я поне да ми изпрати преди публикуване "моята" част, за да сверя правописа на имената на биеналета и изложбени пространства. Отначало тя се съгласи, но след като излезе от банята (след гримирането), ми заяви, че това не може да стане - така в публикувания текст се появиха 2 грешки в едно изречение и поне 5 сериозни неточности в "моята" част.
Неприятното ми усещане, че съм използван от непрофесионалист (в моята област) беше затвърдено. И тогава аз направих нещо, което очевидно се случваше за първи път на г-жа Леман - изрично я помолих да не пише за мен и я предупредих, че ако все пак го стори, ще пиша до редакцията на вестника. Защото тя не е уважила изричното ми желание, изразено в частното ми битие, в дома ми, а не в публична моя изложба, която всеки има правото да коментира, дори и да съм "забранил" това.
Разказвам този дълъг епизод, защото мисля, че той е твърде показателен за нахалството, което единични представители на Запада проявяват понякога към жителите на нашата (изглежда треторазрядна за тях) страна.

- "Строго секретно" е несъмнено едно от най-важните ти произведения, което сякаш те преследва през годините. Откъде се появи сега?
- Докато й разказвах за моите проекти, преминавайки през каталозите ми, аз изкоментирах по следния начин репродукцията на "Строго секретно": "Това е едно сурово, тежко произведение, което предизвика невероятен скандал навремето." Дамата не реагира на тези ми думи, макар че, ако е истинска журналистка, би трябвало. И аз продължих нататък по каталозите... По-късно, вероятно раздразнена от моето поведение, г-жа Леман очевидно е направила допълнително "разследване" и, ползвайки интерпретации на мои "доброжелатели" (които съвсем не липсват - с един от тях няма да ходя на кино повече), ме описва като агент на Държавна сигурност. На читателите е вменено, че това е истинската причина да се държа така с нея. На базата на нейното "разкритие" са публикувани изводи, които се превръщат в тежка, но несъмнено справедлива присъда над този недостоен човек Недко Солаков.
- Но това все пак беше художествено произведение...
- Тук идва големият проблем за г-жа Леман (опасявам се и за редакцията на "Ди Цайт" също, ако тръгна да си търся правата). Изрядната журналистка очевидно не е осъзнала, че коментира история, която съществува само и единствено под формата на художествено произведение, че нито един от предоставените й "факти" не е подкрепен с официални документи, а и не може да бъде, защото такива просто няма. Моята акция "Строго секретно" е съществувала и продължава да съществува в публичното пространство само като произведение на изкуството. Очевидно в редакцията не са осъзнали тънкия лед, по който е бил приплъзнат вестникът им от един недобросъвестен журналист.
Направата на "Строго секретно" през ранните месеци на 1990 година беше дълбоко личен акт и колкото и да е чудно на г-жа Леман, аз наистина изстрадах това си художествено произведение. Не съм горд от това, което съм описал в него - контактите ми с хора от Държавна сигурност между 1976 г. (като студент втора година в Художествената академия) и лятото на 1983 г. (когато, уволнявайки се от казармата, категорично отказах на службите да им сътруднича повече). Не съм горд, че съм бил наивен, послушен и страхлив по това време, напротив - още се срамувам.

- Вече мина толкова време - как гледаш на "Строго секретно" днес, след 11 години?
- Сега за първи път си позволявам да кажа: 11 години след тази история аз се гордея, че тогава съм преодолял страха в себе си и съм създал това разобличаващо (ме) произведение. Гордея се и с това, че очевидно аз съм единственият творец в целия бивш Източен блок, който, без да бъде пряко заплашен от разкриване, е намерил сили да отвори/затвори тази страница от миналото си. И ако в момента осъзнавам, че това разкритие ми е помогнало с нещо, то не е с "тактическия" жест на подсигуряване срещу евентуално бъдещо изваждане на официални документи. (Може би техните читатели не знаят, но ситуацията с досиетата в България е коренно различна от тази в Германия - 11 години след промените досиетата на десетките хиляди доносници не са отворени с изключение на някои висши политици.) Създаването на "Строго секретно" ме освободи напълно като художник, благодарение на тази дълбоко изстрадана освободеност сега аз мога да правя каквото си искам и публика, критици и куратори от най-престижни институции от цял свят оценяват това (включително оценяват и въпросната картотека "Строго секретно", която е била излагана, репродуцирана и коментирана неколкократно през последните 11 години).
Безкрайно съм изненадан, че най-реномираният германски седмичник е пуснал без необходимата проверка на цитираните факти материал на една "професионалистка", която си позволява своеволни, цинични и най-важното - неверни интерпретации на едно художествено произведение, което тя нито е виждала, нито ме е помолила да види, нито е искала от мен коментар върху него.

- Знам, че "не си оставяш магарето в калта". Предполагам, си писал до редакцията.
- Изпратих до редакцията на "Ди Цайт" едно писмо от 30 реда, което се съмнявам, че ще публикуват. (Бел.ред. Писмото на Недко Солаков публикуваме отделно.) Първата ми реакция се изрази в един доста дълъг текст. Той е неизползваем, но от него бих ти цитирал финала: Преди две години вашият вестник ме покани да участвам заедно с други избрани художници в много интересен проект (Zeit - Reise in die Zukunft.* Die Zeit, Hamburg, 30.12.1998). Трябваше да се отговори на въпроса как си представям датата 20 май 2017 година. Моето участие, отпечатано в "Die Zeit" на половин страница, се състоеше в малък, ръчно написан с бели букви върху черна основа текст. Той гласеше:
"May 20, 2017.
I guess I will be dead and you - "Die Zeit", out of business..." **
Сега чувствам, че трябва да се извиня на вестника ви - вие със сигурност няма да бъдете скоро "out of business".
Защо ли? Ами защото, ако така пожълтявате, читатели няма да ви липсват.
Искрено ваш
Недко Солаков
София, 31.3.2001"


Разговора води Диана Попова



Разговор с
Недко Солаков
по повод публикация във
в. Ди Цайт
























































































































































































* Пътуването на "Цайт" в бъдещето. (Думата "Цайт" на немски означава "време".) - бел. ред.





** Предполагам, че аз ще съм мъртъв, а вие - "Ди цайт", ще фалирате.