Освобождението на журналиста
в писателя (3)
И така, българският журналист, въпреки растящата увереност, с която присъства в публичната сфера, е все още склонен да се движи из културния й сектор като из не съвсем своя територия. Там властват едни заварени норми на "високо" и "ниско", "елитарно" и "жълто", които са се формирали без негово участие и дори са го визирали пряко като негативен еталон. В резултат той е понякога стойностно притеснителен, а понякога концептуално пошъл. И в двата случая обаче е готов в труден миг да се опре на колекция от консервативни културни стойности, стараейки се чрез тях да се легитимира статутно.
Не казвам, че "високо" не съществува, както се опитват да ни убеждават през последното десетилетие фанатизираните ентусиасти по терминологията на една френска есеистична идеология. Има го и още как. Само че за членство в клуба не се продават карти. Нито се уреждат с връзки. Не можеш да стигнеш пръв на адреса, като задминаваш на червено, зелено и жълто другите по магистралата. Най-много да те разберат, веднага или след време, що за селски шмекер си. Културата в своето дълбоко естество е една особена, бих казал окултна сграда, която се строи от неандерталеца насам и няма как да се събори или вземе на абордаж. Нито да се опровергае. Можеш само да се окажеш вътре - или пък вън. За второто няма проблем. Това, че е невидима и невеществена, не означава, че не съществува. Напротив, точно то е гаранцията за трайността й.
Основната стойностна подмяна, която много често се извършва в името на горната опозиция, има специфичен обхват. Със статута на високо или ниско се натоварват не крайни продукти, както би трябвало да бъде, а медии и медийни терминали (жанрове, форми, реторики, авторски фигури). Ето примери. Книгата е висока, а вестникът или радиото ниски. Поезията е висока, а фейлетонът нисък... Одата е по-висока от епиграмата. Употребата на "нега" и "утроба" правят даден текст висок, на "гъз" и "тъпанар" - нисък. В древни времена: трагедията е висока, а комедията ниска. Най-ниското от Вазов е по-високо от най-високото на който и да е днешен автор. Георги Господинов е по-висок от Петър Волгин.
На последните двама ще се спра допълнително малко по-надолу, а сега нека продължим резюмето за журналиста в българската ситуация. Казано тезисно, журналистът е слаб, защото държавата е силна. Поради същата причина писателят гледа да не е журналист и се концентрира в поезията и белетристиката. Преодоляването на този дисбаланс е основна задача на демократизацията в публичната сфера.
С риск да бъда заподозрян, че правя точно това, срещу което в други текстове съм аргументирал - а именно, че се опирам безкритично на чужди примери, - ще направя една контрастна и симптоматична според мен аналогия с американската ситуация. Тя не е съвършена, но принципът на организацията й е по-продуктивен. Там е обратното: държавата е слаба, а журналистът силен.
Разликата може би не е чак така абсолютна, но я има в максимална рязкост. Ако например в разговор с американци се наречеш "писател" (a writer), голяма е вероятността да откликнат: "Прекрасно. А за кой вестник пишете?" Тоест, в САЩ, първо, да си журналист не е низова статутна професия. Второ, там журналистът не само е писател, но обикновено е и първият тип писател, за който на човек му идва на ум. Там, още по-характерно, журналистът е активен в публичната сфера, а академичният интелектуалец-хуманитар е пасивен, периферен и в пряк сблъсък обикновено бяга или се оправдава. Публично активен е друг тип интелектуалец - общественикът (the public intellectual), който в преобладаващата част от аспектите си се слива с журналиста. Контрастът с нашата ситуация веднага бие на очи.
Американският журналист отдавна е изживял базисните борби за своя статут и няма нито занижен критерий към публичната си практика или ерудицията си, нито комплекси в тяхно направление. Това, че е журналист, а не академичен хуманитар, въобще не го прави експерт втора ръка - и първа ръка лаик. Напротив, ако вземем предвид журналистите в една дълга верига медии с масов тираж или обхват, можем не без естетическо удоволствие да видим лекотата, с която те са в състояние да направят проницателен коментар на актуално събитие или социален проблем за деня, да го свържат с прецеденти от историята и да го подкрепят с уместни цитати от Кант или Дюи. Наистина, опозиция между тях и хуманитарните интелектуалци съществува - но доколкото сме в правото си да обобщаваме, тя не е опозиция между невежество и знание, а между ефикасно и неефикасно знание. Журналистът знае защо знае, хуманитарът - не винаги. Журналистът е инструментализатор, а хуманитарът - колекционер на факти и идеи. Или: журналистът е антрополог в територията на фактите и идеите, а хуманитарът им е по-скоро склад, пасивно хранилище.
В САЩ, въобще, медиите са на особена почит. Статутната важност на личния успех определя като нормално да се работи по 10-12 часа на ден 6-7 пъти в седмицата. Остатъкът от времето протича основно в дома, покрай радиото или пред телевизора. Пък и страната е огромна. С тяхна помощ, следователно, се осъществява комуникационното и информативно скачване между хората, които не се засичат на улицата, на работното място или в църквата. Основна част от общуването тече, тоест, чрез медиите и институциите. Чрез медиите като институции и чрез институциите като медии.
Освен това, както споменах, тамошната държава, в сравнение с нашата, има много по-ограничена власт. Съответно, медиите им са по-активни, разполагат с много луфтове за инициатива. Националната територия не е централизирана както тук. Спойката й не се събира вертикално в държавата, а се разстила в мрежа от хоризонтално-пазарни отношения, из която може да текат много линии на властова неравнопоставеност, но важните от тях не могат да бъдат подведени под формулировката "спуснато отгоре назначение". Частен пример: държавата нито може да централизира и уеднакви образованието, нито може да се обгради с професионален кръг от литературстващи интелектуалци, готови да я бранят срещу журналистите, които искат да научат и оповестят нещо за нея.
У нас обаче, докато държавата пие кръвта на журналистиката пряко или чрез подставените си лица, журналистически комплекси - или поне притеснения - ще има. Понякога човек долавя ехо от такива дори на неочаквани места. Миналата година Петър Волгин, радикалният радиожурналист, който разтръска доста силно системата на обществените ни табута с предаването си "Без контрол", а в момента е сред дейните участници на протеста в БНР, издаде роман, озаглавен "Медиен апокалипсис". Заглавието дъха на сензация и постмодернизъм. Романът съответно беше разчетен от авторите на появилите се из печата рецензии именно като такова едно съчетание. Елитарстващата литературна идеология го нарече, общо взето (а) постмодерен, и (б) пошъл. Честно казано, той не е нито едното, нито другото. Постмодерен е дотолкова, доколкото в него покрай другите неща и ситуации става дума и за актуални постмодерни идеи, като тези на Бодрияр. Със същото основание можем да наречем романа "Смелият чунг" на Петър Бобев "първобитен" поради това, че в него става дума за първобитни хора. Той обаче не е първобитен, а детско-юношески. Още по-малко "Медиен апокалипсис" е пошъл. Ако рецензентите бяха преодолели естетическия си шок пред ниските етажи на лексиката, които ги атакуват (не без пъклена усмивка в ъгълчетата на авторовата уста) още на първите страници, щяха да видят, че това е един съвсем класичен роман за индивидуалното съзряване, много добре написан и в никакъв случай по-скандален, отколкото са били скандални в своето време и място, примерно, първите романи на Олдъс Хъксли. Единствено по-несериозно в него е заглавието, но то пък е плод на доверие в Бодрияр, което се лекува с времето.
Волгин обаче не е "професионален" писател (каквото и да означава това), а радиожурналист. В системата на предварителните назначения, които регулират литературното ни поле, това означава, че с романа си той се изявява като аматьор, краткосрочен турист, който се отморява с книга в ръка, само че не с четенето, а с писането й, и най-вече сензационен драскач, който търси да уцели пазарната конюнктура вместо правилата на литературната вечност. Очевидно той сам съзнава несигурния си писателски статут и затова възможно най-класично се е постарал да се обзаведе с препоръка от страна на вече "професионален" писател: Георги Господинов, който е автор на предговора, както и на вариацията върху предговора отзад на гърба.
Забавното в тази ситуация е, че трезво погледнато, "Медиен апокалипсис" е рязко по-качествена литература от всичко белетристично, което самият Георги Господинов някога е писал: имам предвид "Естествен роман" и серията разкази в периодиката, които неотдавна излязоха между корици под заглавие "И други истории". "Естествен роман" е една "правилно" написана, "професионална" книга, в която обаче, извън модуса "аз съм писател" (свръхразработен в нашата традиционна литература) и постмодерната парадигма, която репликира, остават само няколко споменно-рефлективни къса с дъх на отходен Борис Виан. Друго няма. Резултантното ми впечатление е: скука, скука и пак скука.
Кое определя Господинов като професионален писател, който дори дава пропуски за литературното поле на "външни" хора? Това, че беше издигнат от кръг клакьори и няколко едри литературо-политически фигури до ранга на нещо като доморасъл литературен законодател, местен художествен феодал. Не може да му се отрече, че крайно добре продава малкото литературни достижения, които е реализирал засега в творчеството си: четирите му доста рехави откъм обем, съдържание и качество книжки бяха отрупани с безподобен брой награди и хвалебствия. За няколко години той се превърна в нещо като най-малкото общо кратно на средата. Литературната среда.
Практиката на литературното мнение, също като тази на общественото мнение, се ориентира, за съжаление, главно по външни белези. Подобно на всяка ултратрадиционна къща, то притежава своите носещи греди, крайъгълни камъни и ветропоказатели. Литературното ни поле обхваща малцина на брой групови лидери и армия от резоньорстващи сенки, които се озъртат наоколо с надеждата да разберат за кого се говори в момента или как се пише в момента, след което светкавично се захващат с възпроизводство на видяното, чутото и усвоеното. Последните, разбира се, не са проблем, защото техен модус са прилежанието и принадлежността: чрез прилежание към принадлежност. С този модус в манталитета те са готови да усвоят в къс период от време дори взаимно изключващи се парадигми, при това без особен конфликт в съвестта. Проблем стават само при особено количествено надмощие. Когато един такъв мощен електорат захване да твърди в синхрон едно и също, хората, които усещат някакво различие във възгледите си, започват да се чудят какво става в света и дали в крайна сметка грешката не е в самите тях. Нерядко самите те тогава са склонни да пригласят на общия хор или поне да си мърдат нямо устните в знак, че пеят. Или пък, от позицията на публиката, да си доближават бързо дланите една до друга в знак, че ръкопляскат.
Когато дадено име на автор влезе удобно в резоньорската уста, то започва да се появява със и без повод, като ориентир, крайпътен камък или универсална илюстрация на наличната литературност. Възможността за това прави литературното мнение манипулируемо - като в случая. Защото Георги Господинов е продукт именно на такова ситуационно развитие, което моделира дори инцидентните изключения от самото себе си. Интересно ми беше в тази връзка да видя как професионалната театроведка Аве Иванова, разкритикувала неотдавна остро драматургията на Елин Рахнев (с немалко основание), боязливо прибягва до името на Георги Господинов като илюстрация на изкуството, което, за разлика от Рахневото, цени1. Не знам какво му цени. Двамата за мен са много близки. Изоморфни са като явления.
Предговора си към "Медиен апокалипсис" Георги Господинов е написал хитро, с привидна похвала, която обаче в подтекста си отгражда романа на Волгин, обезврежда го. "Големият български роман в последните десет години", казва той, "се оказаха медиите" и чрез по-нататъшната си бродерия върху тази метафора всъщност не допуска "Медиен апокалипсис" сред нормалните романни явления. Волгин остава все така отвъд, при медиите, не получава знак да се чувства уютно в литературното поле, също като сред свои - каквото заслужава. Дава му се знак единствено, че има право да бъде употребен. Че дори да не го приеме, литературата поне може да снизходи да се прикачи към медиата му като към носител: "Писането на литература все повече ще се опитва да се притури към вестника, да се прикачи към медиата изобщо, да се усили чрез нея, да се тиражира."
Което впрочем е лесно разбираемо като реторична цел. Защото, в сравнение с прикачането към масмедиите, за литературата има само една по-солидна опора - бюрократичната връзка. Оповестяването, например, на лоялност към управляващата партия и лично към шефа й. Нещо, което Господинов направи неотдавна в интервю за в. "Труд". Въобще, напоследък гледам, че журналисти и писатели у нас са се раздалечили горе-долу като граждани и царедворци. Толкова по-малко е поради това основанието на един гражданин да търси място сред царедворците.

Владимир Трендафилов

1 Аве Иванова (2001) Некои разлики. Култура. 10, 16 март.