Елена Панайотова:

1. Националният център за театър като координиращ орган реално обслужва заварената театрална мрежа, което става все по-трудно, тъй като дори тя е лишена от ясни критерии и приоритети. Това явление се дублира в провежданите от НЦТ конкурси. При тях трудността да се определят ясни критерии за подкрепа на проекти се увеличава и от постоянно променящия се състав на комисията, която няма възможност в по-дългосрочен план да анализира и развие своя политика. Функциониране на откритите сцени именно като такива е минимално. Реално у нас не се окуражава възникването и поддържането на независими творчески екипи. Много трудно се развива и авторският театър - имам предвид друг вид театър, базиран не на интерпретация на театрална пиеса. Неясните критерии за субсидиране не подпомагат преминаването към нови форми и стратегии на съществуване на театъра у нас. Необходимо е да се създават условия театърът у нас да започва да развива и друг вид социална функция. Вече 10 години в страната ни не успяват да възникнат жанрове като модерен танц, физически театър, театър на движението, обект театър и други. А разнообразието в жанровете работи и за по-цялостно обхващане на многообразната публика. Трябва да се намери начин да се окуражи развитието на експериментите в изкуството.
2. Очевидно е, че в социологически анализ на определен град би трябвало да се отчита наличността на ВУЗ, на индустриални предприятия и т.н., което ще даде възможност да се премине към по-дълбоко изследване на потенциалната публиката и нейните потребности. В Западна Европа са познати и практики на статистика и анализ на публиката за отделно представление, както и различни форми на комуникация отвъд представлението - като подготовка, "загряване" на самата публика за съответното културно събитие. Мисля, че се нуждаем от конкретен анализ на ситуацията в конкретните градове. Разбира се, въпрос е трябва ли по-голяма част от наличните 47 театрални сгради в страната да бъдат разрушени или превърнати в бинго зали поради нерентабилност. Възможно решение би било запазване на театрите на държавна издръжка в по-големите градове, като се даде възможност на НПО и независими групи да развиват и управляват културна дейност, съобразена с мащаба и потребностите на по-малките градове.
3. Наследеното ирационално мислене определено е приоритет в нашата театрална ситуация. В последните 5 години сме свидетели, че липсата на реформа или ясна концепция за нея не позволи на по-младото поколение (между 28 и 38 години) да заеме ръководни позиции в театралните институции и с присъщия му ентусиазъм и радикалност да провежда програмни платформи, различни от познатите. Инцидентно заемащите директорски постове по-млади колеги обикновено приключват с тотална демотивация. Проблем е и невъзможността да бъде разбит познатият модел на управление в театралните институции, за да може да се реализира екипно управление, в което отговорностите се споделят според квалификацията. Трудното икономическо състояние на страната не изненадва с малкия си бюджет за театър. Но страната ни има възможност за по-бързо излизане от криза с окуражаване развитието на културния туризъм и алернативната култура. Тук театрите биха могли да изиграят своята възлова роля. От особена важност е да се създаде възможност за съществуване - а не само за възникване - на независими театрални трупи.
4. Възможността независими и частни групи да кандидатстват с проект за субсидия е силно провокиращ фактор за тяхното умножаване. Но обикновено те не успяват да поддържат по-продължително съществуването си поради липса на възможност за кандидатстване за структурно подпомагане. В Холандия например има практика, която позволява на независими театрални групи да кандидатстват с програма за структурно подмогане в рамките на 1, 2 или 4 години, което е и подкрепа за развитие на инфраструктурата. В България засега независимите творчески екипи, които успяват да се съберат за повече от един проект, приличат повече на приятелски кръг, отколкото на равнопоставени на съществуващите театри професионални трупи. А тези групи, които успяват да оцелеят и продължават съществуването си, го дължат на участия в чуждестранни фестивали.
6. Необходимо е стимулиране на частни инвестиции за театър, но без да се достига до американския модел, в който отговорността е прехвърлена изцяло върху частния сектор. Би могло да се погледне към вече съществуващи модели - например този на Великобритания, която от страна без почти никакви фондове за култура, се превърна в проспериращ център за култура, след като бе прието средства от държавната лотария да формират фондовете за култура. Имаме нужда от радикалност и системност в реформата, но също така и от изобретателност и иновационност, за да се създаде модел, обслужващ оптимално именно нашата страна. Но провежданата до момента политика, която избягва всякаква радикалност, не ускорява процесите. Необходимо е да се освободят пространства, различни от познатите театрални сгради, подобно на европейското явление от края на 60-те: "свободни пространства на креативност и социалност". Изоставени индустриални и други сгради са били предоставяни на независими артистични групи като част от градската реорганизация. В подобни пространства артисти, социокултурни аниматори и активни граждани създават институции, алтернативни на официалните, като системно се отварят към нови демократични творчески концепции - мултиплицирани пространства за социални активности, кафе-ресторанти, работни ателиета, тематични фестивали. Необходимо е да се окуражи децентрализацията на театралната ни култура, като се създават условия за качествена работа в провинцията. Да се даде възможност в съответното населено място да се установи независима театрална група, която да разработва и медиира културната ситуация на мястото, превръщайки го в културен център (модел реализиран от 1968 г. от "Один театър" в Холстебро, Дания). Парадокс е, че някои от репертоарните театри в страната се опитват да се отворят към други концепции за правене на театър, играейки едновременно ролите "традиционност" и "алтернативност", което само спомага за размиване на ясните критерии за качество. Необходимо е да се даде възможност за възникване на независима култура, за да се сложи край на инертността. Проблемът в повечето съществуващи театрални сгради е липсата на добри репетиционни пространства, които да не изискват функциониране на големите театрални зали. Създаването на добри репетиционни пространства ще освободи съществуващите театри и ще даде възможност за превръщането им в приемащи културни институти.
7. Разделянето на комисията на драматична и куклена, както и дългосрочното й ангажиране би спомогнало за по-голяма ефективност и за ясно определяне на приоритетите. Необходимо е усвояване на чуждия опит. Например парите за субсидии да не покриват разходите за ДДС, както и театралните институции и неправителствените организации, учредени по ЗЛС, да могат да си връщат процента за ДДС от държавата. Да се даде възможност на млади режисьори, около които все още гравитират група съмишленици, да поемат управлението на държавен театър с възможност да работят и "в дълбочина" (терминът "театрална лаборатория" съществува по регламент, но няма физически изразители на тази идея - а, за да се постигне качествен резултат, "лабораторността" изисква дългоплановост и спокойствие в процеса).

Фактът, че в публикуваните от "Култура" материали на различни колеги има повтарящи се предложения, които докладът на Десислава Гаврилова успя да обобщи, говори, че не става дума за личностни интуиции, а за проявена системна наблюдателност от занимаващите се с театър у нас. Те очевидно са способни да дефинират възможни решения за радикализиране на театралната реформа.

Eлена Панайотова е режисьор. Завършила е Нов български университет. Основател е на културната фондация "ДенГриХ", преподавател по театрална антропология.