Красимир Спасов:

Аз съм убеден привърженик на театралната реформа, тя просто е една реална необходимост. Нейната цел е да преобразува цялата система на организация и управление на театралното дело и да установи различните и равнопоставени като дейност институционални театрални субекти: репертоарни театри - няколко на брой, изцяло субсидирани от държавата, други - субсидирани от общинските бюджети; лабораторни формации - програми, субсидирани от държавата, от български и чуждестранни фондации, от международни културни програми; продуцентски центрове и отворени сцени - субсидиране на отделни проекти от държавата и най-вече самофинансиране; комерсиални театри - предоставяне на театрални сцени и кредитиране от държавата за кратък период, след който те напълно се издържат финансово... Това са комай възможните театрални структури, за които се сещам в момента. Е, добре, но за да може да се извърши реформата във всичките й аспекти, трябва да бъдат осигурени всички необходими законови и подзаконови актове, които мотивират реформата и я правят задължителна. И още: необходима е мощна финансова инвестиция от държавата, за да може реформата да се случи, да стане реалност. Боя се, че това поне досега не е налице. Договорната система е напълно формална, финансовите средства за постановъчна дейност са крайно оскъдни, възможностите за инвестиции в модерна сценична техника, ергономични и битови преобразувания са равни на нула, заплащането на театралните дейци е направо обидно ниско. Формирането на театралните бюджети, както и възнаграждението на работещите, не се извършва по задължителния критерий: повечето положен труд и по-качествените резултати да се възнаграждават по-високо. Подобна фундаментална зависимост изобщо не съществува в практиката на театралната институция. Продължава да властва стародавната социалистическа процедура: и да работиш добре, и да не работиш добре - бюджетът и заплатата не се променят. Тази процедура реално довежда до всеобща демотивация. Театрите и театралните дейци нямат икономически, а оттам и художествени интереси да планират амбициозни програми и да ги постигат на високо ниво. Реалните последици от това са повече от очебийни. С редки изключения театралният мениджмънт е направо в плачевно състояние, икономическата му и художествена стратегия е стратегия на оцеляването, а не на развитието. Творческите и техническите дейности са в тревожен процес на депрофесионализация, спектакълът престава да е творение на автентични художествени усилия, а все повече се превръща в прагматичен, бързо и евтино скроен продукт за кратковременно задоволяване на масовия вкус. С редки изключения театрите са без автентични художествени ръководства, институциите драматург, сценограф, режисьор са закрити, в резултат на което артистичните състави и тяхната цялостна дейност се развиват стихийно, без творчески идеи за развитие, без професионални методологии на работния процес, без професионална взискателност. За театрален маркетинг и реклама в съвременния смисъл на тези понятия изобщо не може да се говори. Театралната продукция, с редки изключения, не се разпространява, нейният живот е ситуиран по места и е обречен на краткотрайно съществуване. Състоянието на театралните сгради и тяхното техническо оборудване не могат да покрият и най-елементарните изисквания за модерна технологична и ергономична съоръженост...
Ще ми се да спра дотук това тъжно описание, неприятно ми бе да го правя. Лично на мен ми е ясно едно: театрална реформа се прави с предварително подготвени условия и с много пари, а не само с добри идеи, добри пожелания и много ентусиазъм.

Красимир Спасов (1941) е режисьор, доцент по режисура за драматичен театър, преподавател в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Поставял е в повечето български театри. Сега е режисьор в Театър "Българска армия".