Режисьорски ръкописи

За заглавие на съставената от него книга Марио Кръстев е избрал името "Ръкописи". Което идва да каже, че изданието не претендира за завършеност, обработеност, шлифованост, че то трябва да се мисли по-скоро като моментна регистрация на нечии търсения, като случайно видели публичност неща, и даже, като нещо, в което по незнайни причини сме допуснати да надникнем, макар и да не е много редно. Защото ръкописите се дават само на най-близките, с което книгата напряга отношението читател-автор, интимизира го. С други думи, тя се заявява като таен лексикон, предназначен за посветени.
Разбира се, сборникът не изпълнява тези очаквания, влиза в конфликт със символиките и "обещанията" на заглавието, демонстрира, че все пак става дума за завършени, за готови текстове, някои от които действително добри; че той не се нуждае от прекалено читателско снизхождение, че може да понесе безпристрастното четене, че и нехаресването... Защото целта му е най-вече жестова, желанието му е да се наложи като общ, обмислен проект, като звучащ глас, който разяснява разбиранията за писане, че и за живеене на едно поколение творци - поколението на Иглика Трифонова, Иван Черкелов, Светослав Овчаров, Людмил Тодоров, Марио Кръстев, Милена Андонова, Росица Вълканова и техния учител Георги Дюлгеров.
Разколебаванията и игрите обаче не приключват дотук. Защото "Ръкописи" продължава да внушава темата за своята недотам станалост не само чрез заглавието, но и чрез един текст на Людмил Тодоров, който почти я разполовява и който е озаглавен "Писмо до издателя". В него Тодоров определя изданието, даже не само него, но и намерението да има подобна книга, като грубо монтиран филм, който би могъл да бъде интересен единствено за създателите му. И продължава - писането, което се демонстрира, не е висока белетристика и затова е безсмислено да става публично. Книгата е просто пърформанс, тя значи с присъствието си, а не с това, което се говори в нея. Тя е книга за приятелството и на приятелите.
И това до голяма степен е така, макар че в сборника присъстват и добри текстове. Текстове, които сочат връзката кино-литература, които показва как пишат кинаджиите, представят усета им към случката, умението да разказват истории, нещо, което почти липсва в днешното българско писане. Но целта ми тук не е да откроя литературните специфики на сборника, не и в противопоставянето на едно писане на друго, защото словото в "Ръкописи" е значимо в своята цялост, в своята ритуалност. А е в желанието ми да подчертая споменатата жестовост на книгата, перформативността й.
И накрая, макар че с това нарушавам логиката, ще кажа две думи и за още един обединяващ център на тази книга. Става дума за предговора на Младен Киселов, в който той говори за своето конкретно завръщане в България, за отчуждението си от това, което уж е било свое, родно, за почудата и потреса си от досега с него... Но говори и изобщо за далечността, за разрива, който всеки усеща, когато го споходи емиграцията (пространствена и/или духовна), пита възможен ли е обратният полет, визуализира образа на българското, акцентира върху разпада и скапването. Ала като лайтмотив на тази обща негация, като възможност да се превъзмогне отчаянието е посочена книгата "Ръкописи". Защото на разривите тя отговаря с идеята си за споделимост, екипност, съмишленичество, приятелство.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Ръкописи. Съставител Марио Кръстев.
С. 2000.