Думи за правяча на музика



Картините на Андрей Даниел често ме вцепеняват, затова прекрачих границата, за да установя контакт с вътрешното, с висшето, да разчета неговата писменост.
Звукът. Тишината. Двата края на една и съща тънка връвчица, по която балансираме всеки път, докато слушаме Музиката. Но какво се чува, ако я гледаме? Как мълчащите картини улавят ритъма, тоновете, нюансите, мощта или ефирността й - джаз и класическо парче, повторенията на урок по цигулка и мощните акорди на пианиста? Музиката изпълва, но е невидима. Виждат се музикантите, почти без лица, ръцете им, инструментите и... ушите, защото те са, които я чуват - от рисунките, гвашовете, акварелите и колажите... Тогава и тя започва да се вижда.
Количество Музика с различни темпа, с разнообразието на стилове, настроения, с неочаквани ракурси към инструментите, към музикантите и виждащите слушатели. Езикът на музиканта и езикът на художника имат свободата да експериментират. Още - лекота в изобилие, която липсва на словото. Невъзможността да се обяснява, безсилието да се описва. Само някакви малки думи - сърфиране по видимото, слабо докосване до повърхността: Двама дзен-мъдреци, единият - с черна и бяла обувка, роялът пред тях пръхти, пианистът-тореадор е избягал.
Почиващите си крака на челиста, докато дойде неговият ред. Цезура.
Кълбета от ритми, също острият писък на кларинет.
Червено е ухото на музиканта, червено до температурата на звука.
Японска маска, непроницаемият учител, усърдният ученик.
Съсредоточени, всеки, както може, смешни лица, свирачи в оркестър. Леко намигване.
Правячи на музика с глави, черни като писани на ръка ноти по петолинието.
Колко усилие за пианиста - косата му да прилича на струните в рояла!
Картина - концерт на Прокофиев?
Виолончелистът и инструментът - едно цяло.
Вглъбеността, триумфът на диригентските ръце.
Един северен роял, гледан отдолу-нагоре издъхва сива пара, две черни ръце, пропита с кристален въздух картина.
Отново: роялът-бик, пианистът-бикоборец, силата срещу самата себе си, преодоляване на страха, че няма да успееш, овладяване, завладяване.
Оркестър на лятната сцена, лампи и сенки. Танцуващите не се виждат.
Самота - пианист и инструмент. (Връщане обратно?)
Тези картини не дешифрират свиренето, а бездната на музикантския труд и този на художника. Правенето на изкуство като всекидневна търпелива работа, като екстаз. Началото - бавно и напластяващо, понякога вдъхновено и еуфорично. После унищожителната упоритост, неконтролируемата радост, несигурността. Накрая - удовлетворение, умора. Всичко това поднесено, положено в очите, ушите, ръцете на онзи, който може да види, да чуе, да съхрани. Най-сетне - лекотата, сякаш си свършил нещо много важно, освобождаване, отваряне наново.
Но, както твърди Хан-Шан, поетът от Хладната планина:
Мойте стъпки ако следваш - може тъй и да не стигнеш.
Всеки следва собственото си сърце.


Силвия Чолева