Царят "между" - накратко
Седя в "При Пампи". Заведението е още празно, младежите от крайградския квартал (бивше село) още не са го изпълнили и сега работи само телевизорът. Всъщност това не е съвсем вярно - на големия екран на Panasonic-а по Discovery наистина върви филм за слоновете - анимация показва костната система и нейните точки на натоварване, кръвоносната система и охлаждащите функции на ушите, когато животното ги размахва. Звукът, обаче, е от уредбата на бара - добре познати фолкпарчета с (не)двусмислици като "кеф ми стана щом го хвана". Дори в най-съдбоносни дни - като в деня на избори, например - телевизорът тук не се включва на новини или "актуални предавания"; звукът и образът му се синхронизират в някой български канал единствено когато има важен футболен мач (националният отбор, ЦСКА или Левски).
Странно е усещането от разделението между звук и образ в празното помещение, преди то да се е напълнило с дим и подпийнала глъч, сред които никой нито слуша фолка, нито гледа слона. Съвместяване на две култури, без която и да е от тях да може да надделее над другата?...
Или култура на постоянното "между" - между образ и звук, между високо и ниско, между знание и вяра... Мисля си, че "между"-то е най-ценното обстоятелство, което ни формира. Да си "между", означава да възприемаш и да взаимодействаш едновременно с (минимум) двете неща, посред които си - били те влияния, епохи, поведения и т.н. "Между"-то означава и постоянно променяне сред постоянно променящото се "около".
Проблемът на едно общество в постоянно "между" е именно промяната. Агентите на промяната, обикновено политици - именно за да променят обществото - трябва брутално да скъсат с някой от елементите "около", например с отминалото. Само дискредитирайки отминалото време, те могат да увлекат останалите в нова посока - примери много: 1919 г., 1923 г., 1934 г., 1944 г., 1990 г. "За да останем същите, за да останем "между", трябва да се променим", казваха политиците почти през целия ХХ век.
Днес на хоризонта се очертава промяна, която не използва този лозунг. Българският монарх в изгнание призовава към промени без промяна, към запазване без запазване. Той се явява като гарант и олицетворение на онова "между", към което гледа всеки обикновен човек. Мълчейки, той обещава преход без трусове между минало, настояще и бъдеще. Изчакването е неговият знак, че отчита всички процеси "около", че ще взема решения "между".
Въпросите, които всички си поставяме, са: ще прибави ли обикновеният човек към възприятията си за Симеон и усещането, че той е загрижен за народното (и неговото) оцеляване и добруване, защото е загрижен за кръвта си, за династията си; ще се увенчае ли със скиптър неговата монархическа междупоставеност?
"При Пампи" вече е пълно, дим и глъч, предават мач по някакъв немски канал и пее Лили Иванова по някакво радио - нещата са такива, каквито са.

Христо Буцев