Догма95 -
игра на кинематографичен
фундаментализъм
Някъде през 80-те в Дома на киното се състоя международна конференция за пътя на българското кино. От участниците запомних американски критик (Гидиън Бахман), който, след като беше изгледал няколко поръчкови боевици, сподели без зла умисъл: "Вие сте малка страна и по-добре да правите малки филми". Тази реплика смути аудиторията - беше изтълкувана като обида и едва ли не намеса във вътрешните ни работи. Гостите бяха поканени уж да хвалят, а взеха да дават акъл. Мистър Бахман беше привидян като агент на империализма и проводник на вражеска идеология. Като резултат колежката, която му превеждаше на прожекциите, писа дълго "Именувам се"... Нормалните хора схванаха за какво става дума, но догматиците не можеха да приемат обективната истина, че сме малка държава и че "малки филми" не значи слаби и немощни, а нискобюджетни и съвременни. Може би затова и днес, чуе ли "догма", българският интелектуалец се изопва. Готов е на бой последен поради остатъчни кошмари от ерата на соцреализма...
Но ето че десетилетие след препоръката на Гидиън Бахман, богатата Дания започна да прави малки филми. И точно те масирано заобираха големите награди по големи фестивали. Без скъпи декорации, пищни костюми и впечатляващи спецефекти. Обратното - само обикновени хора, в обикновена среда, вършещи своите си неща при демонстративен отказ от всякакви зрелищност. Каква ирония само - тези филми са плод на филмовото движение Догма95!
За каква догма иде реч всъщност? Чул-недочул, видял-недовидял нещо от нашумялата датска Догма95, младият български киноман е склонен да махне пренебрежително. Когато пророк ти е Тарантино, ясно е, че признаваш само екшъна: обири, стрелби, трупове, размазан мозък, хард диалог, корави пичове-страдалци свалят готини мацки и т.н в бесен ритъм или на каданс под звуците на шлагерен саундтрак, подпрял здраво бляскавата картинка...
Схемата е излъскана, при все, че минава за пародия. Единственото хубаво според мен е, че понякога блика черен хумор, та да измие донякъде кървавото зрелище на съвременното кино, в което живот и смърт нямат никакъв смисъл отвъд живеенето. То пък задължително трябва да е приятно. И да възбужда. Както и разказът за него - да е агресивен и ефектен. Все по-агресивен и все по-ефектен, до границите на (не)мислимото. С малки изключения това е кино-наркотик, който се поема през очите. Дозата постоянно трябва да се увеличава. Докато Догма95 е оздравяване на сетивата чрез жестока абстиненция. Би могла да се разглежда и като комуна - който влиза в играта, приема да се върне към живота без илюзии. А това, освен че не е приятно, е и болезнено.
Когато в началото на 90-те нещата опасно зациклят откъм идеи и език, се явяват двама "идиоти": Ларс фон Триер и Томас Винтерберг. По време на конференция в парижкия театър "Одеон", посветена на 100-годишнината на киното, те разиграват провокация а ла Бунюел и сюрреалистите от 20-те. Размахват огненочервен лист, на който е написан техният "Обет за въздържание" с 10 Божи кинозаповеди и обявяват движението Догма95. Публиката приема предизвикателството като типична за Ларс фон Триер иронична ексхибиция. Но най-големият майтап е, че всичко е насериозно. Всъщност - не толкова. В интервю Фон Триер (сам добавил "фон" към името си) споделя, че Манифестът е написан "само за 25 минути и сред постоянни изблици на веселие". Така че "Догма"-та не трябва да се приема като мрачна и сковаваща даденост, а по-скоро като иронична игра с много сериозни предпоставки. Кратка справка: "Догма" е разговорният термин за "догмат" (от гр. "докео"- мисля, смятам) и означава "положение или определение, твърдо установено, истинско и задължително. В християнството с догмати се обозначават истините на вярата, които се съдържат в Божественото откровение" (Кратка богословска енциклопедия. Изд.Булвест 2000, София, 1993).
Терминологията на пионерите-шегаджии от Догма95 е религиозна, но целта им е приложна - да се отпушат каналите за възприятие чрез художествена аскеза. "Догма"-та се противопоставя на филмовата ширпотреба (най-вече холивудската), на клишетата в жанровото кино, на световъртежните оптически, компютърни и всякакъв род спецефекти, впрегнати за космически печалби. Целта на "догматиците" е да преместят акцента от "фокусничеството на техниката" към човека и отношенията му с другите. Така Догма95 може да се разглежда и като вид "кинематографичен фундаментализъм" (според датския кинокритик Петер Шепелерн), като зов за завръщане на киното към корените му от ерата на безхитростните откровения на Люмиеровите ленти... Да се освободи първичната енергия на образа, като се отмахне всичко излишно и фалшиво - това е есенцията на догма-философията, изразена най-образно от съучредителя Томас Винтерберг: "Исках да се противопоставя на посредствеността и конвенционалността в най-консервативното изкуство на нашето време - режисурата... Тя трябва да рискува.
Догма95 е моят опит да съблека филма, да стигна до "голия филм"... Когато си се лишил от почти всички филмови инструменти, остават ти двата основни: историята и талантливия актьор. Догма95 ми позволява да се съсредоточа върху тях до екстремност." Сьорен Краг-Якобсен го раздава по-джазово: "В живота на всеки музикант идва време и място, когато иска да се върне към началото и да свири unplugged. Това е същността на Догма95." А тарторът Триер заковава: "Д95 е замислена да даде свеж въздух, да възвърне невинността".
Историята на киното познава не един манифест, не една декларация и не една естетическа програма. "Догматиците" не са първите, но са единствените от френската Нова вълна насам, възправили се осъзнато и дружно за обнова на киноестетиката.
Като почнем от Дзига Вертов и неговия революционен манифест "Ние" от 1922 за "киноокото" и "киноките", филмовите експериментатори периодично събарят стари дворци и търсят нови хоризонти. Във "Временна инструкция до кръжоците на "Кинооко" от 1926 пролетарският бунтар Вертов заявява буквално: "Кинодрамата е опиум за народа. Долу буржоазните-приказки-сценарии! Да живее животът такъв, какъвто е. Долу инсценировката на бита: снимайте ни изневиделица, такива, каквито сме"... Ето и техническите начини, по който програмата се осъществява: "бързи транспортни средства, лента с повишена чувствителност, лекички ръчни кинокамери, също такива леки осветителни уреди"... Тук става дума за документалната "киноправда", но под всеки ред от този манифест могат да се подпишат и "догматиците" от Д95.
После естествено се сещаме за италианския неореализъм като остра следвоенна реакция на холивудския "glamour". "Мозъкът на неореализма" Чезаре Дзаватини пише: "Киното е длъжно да приеме съвременността като непременно условие. Днес, днес, днес, днес." Това е призив за вглеждане в разрушените съдби и постройки, в мизерията и отчаянието на обикновените хора, които Роселини, Де Сика, Де Сантис, Висконти правят свои любими герои. Основният принос на тяхната естетика е прякото наблюдение върху живота на малкия човек, хроникално-документалният репортажен стил на снимане, заместването на звезди с натуршчици в естествена среда. Ларс фон Триер и компания могат да се подпишат с две ръце и под програмата на Дзаватини от 1952 ...
Френската Нова вълна е най-близка по време и светоусещане до "догматиците", въпреки че тя не идва с конкретен манифест, а с практиката на голям брой филми, заснети в няколко години, освободено, спонтанно и някак нехайно, като опозиция на предвоенното френско кино "на доброто качество" - с неизвестни млади актьори, разхождащи се непринудено пред леки камери в естествен декор и оборудвани с микрофони-брошки, позволяващи безпроблемен запис на звука. Вдъхновител и идеолог на Новата вълна е Александър Астрюк, през 1948 публикувал манифеста "Раждането на нов авангард: камерата-писалка", в който призовава за скъсване с каноните на повествованието, така че да се постигне свободата на писателя при писане. И радикалните критици от кръга на "Кайе дю синема" Годар, Трюфо, Шаброл, Ривет, Ромер (и некритичката Аньес Варда) заснемат почти аматьорски онези неконформистки филми, които искат да гледат и които им се струват (и са) най-адекватни на духа на 60-те. Като киноезик и светоусещане, но без специално послание - просто непредубедено наблюдение на съществуването. Скъсали драстично с традицията на "доброто кино", те проправят пътя на свои събратя в много страни. Така, почти симултанно се появява движението на "сърдитите млади" в Англия, Нюйоркската школа в САЩ... Младите американци, начело с Касаветес, обнародват свой манифест (1960): "Официалното кино в целия свят е пред издъхване. То е морално корумпирано, естетически остаряло, тематично повърхностно, органически досадно... Ние не искаме фалшиви гланцирани филми - предпочитаме ги груби и недодялани, но пълни с живот. Не искаме розово кино - предпочитаме го с цвета на кръвта." Новото американско кино се опълчва срещу системата на кинозвездите, диктата на продуцентите, комерсиалния подход и е за независимо авторско кино: нискобюджетно, с неизвестни актьори, които представят импровизирано човешки истории.
През 1962 в Оберхаузен 26 млади режисьори също подписват Манифест, с който се прокламира раждането на Новото немско кино. Идеите му всъщност се реализират най-мощно през 70-те от Фасбиндер, Херцог, Шльондорф, Вендерс... Немците нямат строга естетическа платформа - те настояват най-общо за освобождаване от конвенциите на индустрията и комерсиалния диктат на статуквото. Но са категорични в едно: "Старото кино е мъртво. Вярваме в новото."
Но какво е ново и какво е старо кино в съвременния контекст?
Век след първите прожекции, "Братята" (както сами се наричат) от "братство" Д95 са решени да "възкресят" филма чрез "спасителна акция" (вж. официалния сайт на движението www.dogme95.dk). Първо анализират идеологическата ситуация: "Лозунгите за индивидуализъм и свобода" на Новата вълна са изхабени, а самата Нова вълна е била само вълничка, плиснала брега на киното и превърнала се в мръсотия... Концепцията за авторско кино е буржоазен романтизъм от самото начало и поради това е... фалшива! За Догма95 киното не е индивидуално!"
Догма95 се противопоставя на индивидуалистичния филм чрез "неоспоримите правила" на "Обета за въздържание", защото трябва да се устои на бушуващата технологична буря, чрез която зрителят е непрестанно манипулиран. "Предсказуемостта е Златният телец, около който танцуваме. Както никога досега са възхвалявани повърхностното действие и повърхностните филми. Резултатът е ялов. Илюзия за патос и илюзия за любов." Така ключовата дума за Догма95 е илюзията - в киното, разбира се, и тя трябва да бъде премахната. От друга страна, самото кино е велика илюзия: движещи се изображения върху екран, сенки, напомнящи неща и хора... Но нали и религията се крепи на вярата в Бога, за която не се изискват доказателства...
Въпреки че догма-филмите не започват с обичайното "един филм на...", а с документално заснет Сертификат за принадлежност към движението и поредния номер на филма "Догма 1", 2 ,3 (та до 24 регистрирани до ден днешен заглавия от 11 държави!), накрая все пак името на режисьора се афишира в явно за всички нарушение на Десетата заповед: "Режисьорът не трябва да се появява в надписите". Както "правилникът" за приложението на "Обета за въздържание", така и самият "Обет" отговарят на религиозния възглед за смирението (въпреки че в интервю, озаглавено "Всички сме грешни", Триер приема, че всички "братя" лекичко хитруват, нарушавайки правилата, при все че спазват посоката.
Изобщо, много неща са симпатично противоречиви в "Обета за въздържание" и той трябва да се приема в цялата му човешки двойственост - насериозно, но и не съвсем. Как да разбираме "вече не съм творец"? И как се съвмещава това смирено отречение с даването на интервюта и медийната истерия около движението, което се превърна в най-нашумялото естетическо явление в киното от последните години? Тук "Братята" се измъкват с тълкуванието, че "Обетът" важи само за процеса на снимките. Оттам нататък догма-филмите влизат в друг, неуправляем контекст. Догма-играта обаче, освен на самите "нетворци", допада на зрителския вкус, а най-вече - на кинопознавачите от световните фестивали.
Още първият догма-филм "Празненство" (1998, реж. Томас Винтерберг) се окичва с Наградата на журито в Кан, "Златен глобус" и наградата на филмовите критици в Лос Анжелис, Наградата "Фасбиндер" на Европейската филмова академия и е продаден в 40 държави... Догма-2 или "Идиотите" (1998) на Триер, като по-радикален и трудносмилаем, грабва приза на ФИПРЕССИ от Лондонския фестивал и няколко национални награди. Продаден е в 57 страни. Догма-3 - "Последната песен на Мифуне" (1999, реж. Сьорен Краг-Якобсен) - е със "Сребърна мечка" от Берлин и Специална награда на журито, както и много други отличия, и е продаден в 46 държави... Догма 12 - "Италиански за начинаещи" (2000, реж. Лоне Шерфиг) - е с 4 награди от тазгодишното Берлинале...
Не остана място за анализ на отделните догма-филми, които имахме шанса да видим по време на тазгодишния "София Филм Фест 2001". Като цяло това са топли и човешки истории за страдащи и дълбоко травмирани хора (често от най-близките си), повечето аутсайдери, които в крайна сметка намират любов, опора, нежност и преодоляват травмата си в процеса на общуване със себеподобните. Въпреки че се подчиняват на строги закони, догма-филмите не са униформени - във всеки пробива чувствителността на отделния режисьор: при избора на драматургия ("Италиански за начинаещи"), при воденето на актьорите ("Последната песен на Мифуне"), при градирането на особения абсурдистки хумор ("Идиотите")...
Именно "Идиотите" на Триер е за мен програмният филм на Догма95. В него група нормални младежи, всеки със своята си душевна травма, се събират в празна къща, обявена за продан в луксозно предградие на Копенхаген. Те куфеят лудешки, преструвайки се на умствено изостанали. Целта им уж е да провокират с кретениите си богаташите наоколо, но всъщност всички отчаяно се нуждаят от топлина и контакт, каквито намират в комуната. В непринуденото общуване те получават онази грижа, прошка и любов, които им отказва нормалното "общество". Дължим специална благодарност на Стефан Китанов (селекционер и директор на "София Филм Фест 2001") за това, че пое риска да организира първия в света мини-Догма-фестивал (както ни увери на живо Лоне Шерфиг, у която нямаше и помен от "догматичност" - в поведението, в облеклото, а още по-малко във филма й "Италиански за начинаещи" - най-симпатичният поне за мен от показаните догми).
С догма-филмите Кита превърна и някои от нас в запалени, съпричастни и правоверни "догматици". И още нещо - когато съзнателно си се подложил на въздържание, подобно на религиозния човек, сетивата се изострят и погледът се избистря. Ставаш силен, доказвайки си, че можеш да се откажеш от нещо в името на друго, по-висше. И резултатът е помитане на "догмата". С "Танцьорка в мрака" (2000 - не-догма филм според продуцентката му Вибеке Виндельов) върховният догма-жрец Ларс фон Триер показа, че от един момент нататък киноаскетът придобива почти "свръхестествени" качества и може да прави чудеса. "Танцьорката" действително е киночудо! Божествената лекота на съчетаване на несъвместими художествени полюси - строгото неореалистично догма-изображение и разточителната зрелищност на холивудския мюзикъл - бляскаво демонстрира недогматизма на догмата. Чрез мрачната трагедия на сляпо момиче модерното кино, въоръжено с уроците на Догма95 и отивайки отвъд тях, изтанцува светъл танц на радостта и оптимизма, на екстремния край на зрителската издръжливост.

Боряна Матеева

P.S. След всичко казано дотук признавам, че с любопитство очаквам български догма-филм. Жалко само, че малцина от нашите кинематографисти, вероятно отблъснати от етикета, дойдоха да видят каква безгранична свобода всъщност дава тази "догма", в каква степен естетическият аскетизъм е извор на вдъхновение. Защото какво му трябва на "догматика": силна история, актьори-съмишленици и камера на рамо. Богатите датски режисьори ритуално-доброволно са се отказали от могъщата технологична "козметика" на модерното кино. Бедните им български събратя пък не могат да си я позволят. Значи има пресечна точка и тя е в полето на достоверността. "Върховната ми цел е да изтръгна истината от героите си и декора. Заклевам се да правя това с всички достъпни ми средства и като жертвам добрия вкус и всякакви естетически съображения" - заявява пред света датският брат-"догматик".
Въпросът е доколко е "идиот" българският режисьор, за да се впусне в догма-авантюра. Способен ли е да отприщи "вътрешния си идиот" и да му се довери, защото "идиот" в случая е синоним на непредубеденост, духовна чистота, вкус към артистична провокация.
Има и друг въпрос - ще се намерят ли в България достатъчно зрители-"идиоти", които да искат да гледат такива филми? Отговорът е в зашеметяващия успех на Догма95 - явно, днешният свръхинформиран зрител има нужда от отпушване на каналите и прочистване на сетивата. От цинични воайори, в каквито сме на път да се превърнем, Догма95 предлага най-елементарното, затова и най-трудно постижимо - алтернативата на съ-участник в прости човешки отношения.
Б. М.

Боряна Матеева е киновед в Българска национална филмотека. Завършила е "Кинознание" във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1978. Преподавател е по "История на анимацията" в НБУ. Публикувала е стотици критически текстове в специализирания печат.