Краят на прогреса
не е край на историята
Луиз преживяла епохата след войната от 1940 г. Баща й Луи-Ноел - тази след войната от 1914 г. Върху дядо й Пол пък се отпечатало времето след войната от 1870 г. И за да завършим изброяването, нека прибавим и прадядо й Анри, който изпитал всички вълнения на Втората Империя.1 Първи въпрос: какво е разбирал под прогрес всеки един от четиримата? Втори въпрос: веднъж скицирани, подлежат ли техните понятия за прогрес на вторично свързване в единно историческо цяло и ако да, то каква ще бъде неговата форма: тази на прогреса, на упадъка, на застоя, на вариацията върху едни и същи теми или някаква друга, която още не сме се научили да откриваме?
Избрах четирима наши предтечи в четири ясно разграничени периода от съвременната история: получихме нещо като четири прогреса в скоби. Любопитна работа: прогресът наистина е лишен от континуитет; той се явява като поредица от епизоди, от събития, от избухнало въодушевление, изпълваща следващите поколения с измамни очаквания или с помръкнали възторзи.
Класическата фигура на прогреса - нека не се боим да го кажем - се разполага някъде между 1830 и 1880 г. Анри е щял да я познава, ако е посещавал салоните на буржоазията или се е движел сред високо образованите елити. Ако пък се е разхождал по калните улици на работническите предградия или е слушал сарказмите на артистичната бохема, едва ли за него е било очевидно, че бъдещето принадлежи на белия човек с неговите пари, техника и съзнание за цивилизаторската мисия на Европа. Но пък, ако си е седял удобно у дома и е четял във вестниците за последните подвизи на борсовите агенти, на железопътните строители или на военните в Тонкин 2, прадядото Анри може просто да се е радвал на плодовете, които са му носели прогресът и рентиерството.
Няма съмнение, че за сина му Пол Третата Република 3 не е била достатъчно мощна фигура на прогреса: утре ще бъде по-добре от днес, болестите ще се овладяват по-бързо и ефикасно, икономиката ще бъде по-стабилна, познанието - по-развито, техниката - по-надеждна, в политиката ще кипят по-умерени страсти. Прочее, Пол печели повече от баща си, изкачил се е по-високо в социалната йерархия, случил е в брака и рисковете жена му да умре при раждане са по-малки. Какво по-добро мерило за прогреса? При все това, в умонастроенията от края на XIX в. не звучат радостни тромбони. Говори се ако не за "война между науките", то най-малкото за техния "провал". И, което е най-важното, набиращият сила революционен дух започва да подкопава самите основи на понятието за прогрес, инжектирайки фигурата на радикалния обрат в образа на безметежно увеличаващите се капитали, знания и сигурност. На практика навсякъде и във всичко Революцията се противопоставя на Прогреса, макар и някои да си ги представят в мирни отношения на хоризонта на едно далечно и светло бъдеще. "Тогава обаче, както отбелязва Кейнс, нас няма да ни има". В обозрима историческа перспектива светлото бъдеще на Революцията представлява смъртна заплаха за светлото бъдеще на Прогреса. Това е и причината върху "плодовете на цивилизацията" да се трупа плесента на лошите предчувствия.
И все пак, не дългоочакваната революция слага край на двете класически форми на прогреса, не и биологическото израждане, от което толкова много са се страхували, а непонятната Голяма Война. Никога внукът Луи-Ноел не ще може да разбере онова, което са искали да кажат Пол и Анри, изричайки зле дефинираната дума "прогрес".
Прочетете предсказанията на Виктор Юго за Всеобщия мир или пък тези на Габриел Тард за XX век и края на всички войни: въодушевлението на нашите деди пред лицето на бъдещето винаги ни поставя в недоумение. Що се отнася до престъпленията, то и Луи-Ноел още нищо не е видял. Не, вече нищо няма да бъде същото след август 1914 г.: скобите на прогреса са се затворили. След края на войната те отново ще се отворят поради факта, че е било надживяно едно непознато дотогава бедствие, но това, уви, ще трае само до началото на онези години, които обозначаваме като "периода между двете войни". Става въпрос за времето, когато се сменят самите актьори на сцената на прогреса: Европа е изместена от Америка и, донякъде, от Русия. А идеята за един нов технически и икономически прогрес се смесва с насладата от залеза на цивилизациите ("за които вече се знае, че са смъртни"), както и с монотонния бас на Революцията (за който все още не може да се каже дали ще премине в друг звуков регистър).
Четвъртите скоби на прогреса, тези на правнучката Луиз, са твърде различни в сравнение с останалите три. Епохата след войната от 1940 г. е най-продължителната, но и нещастията, които я предхождат, са без прецедент в историята. Въпреки това няма съмнение, че тя олицетворява каноничната фигура на модернизацията: старият свят е зад нас, а пред нас се разкрива перспективата да модернизираме до безкрайност нравите, международните отношения, бита, индустрията, политиката и, най-вече, научното познание. Дори студената война не успя да охлади всеобщия ентусиазъм, предизвикан от въпросната перспектива: та нали за пръв път бяхме свидетели на нещо като мирно съревнование между еднакво верните на култа към модернизацията фигури на Революцията и на Прогреса. Целта им бе да станат необратимо модерни и те я преследваха, състезавайки се по скорост, ефикасност и решителност.
Докато скобите на прогреса отново не се затвориха. Този път не толкова брутално; не с гражданска, европейска или световна война (въпреки че през цялото време бе налице опасността от ядрена катастрофа), а с едно разпиляно в изкуствата, нравите и науките съзнание, носещо странния етикет "постмодернизъм". Падането на стената преди десет години ознаменува както края на "краткия XX век", започнал през 1914 г., така и краха на съпътстващите го фигури на Революцията и на Прогреса в модернизацията. Вместо да излъчи победител, затварянето на скобите ни лиши от увереност до такава степен, че пред прага на новия век заменихме разговорите за края на прогреса с разговори за края на историята.
Сега вече можем да поставим и втория въпрос, въпроса за една история "на по-висока степен", която би се опитала да свърже в хомогенно цяло последователните епизоди, наречени от мен скоби или избухвания на прогреса. Очевидно е невъзможно да ги подравним по възходящата линия на голямата прогресивна история, според която всяко следващо поколение се намира на по-високо стъпало от величествената стълба на Прогреса; все едно, че преживяната от Луиз модернизация превъзхожда по степен на пълнота и ученост въодушевлението на прадядо й Анри от успехите на науката и рентиерството. На пръв поглед няма нищо общо между тези епизоди. Едва ли днес ние разбираме визията за предстоящото в навечерието на Холокоста по-добре, отколкото картината на бъдещето в навечерието на Първата световна война. За нас те са еднакво отдалечени във времето и също толкова невинни и наивни, колкото са Адам и Ева в Райската градина. Трудно би ни било да споделим и вярата в прогреса на нашите прадеди от миналия век. А що се отнася до революционния ентусиазъм, то онези от нас, които се опитват да го поддържат след кланетата през ХХ век, твърде много напомнят на аристократите от Сен Жермен, чиято носталгична безполезност е така добре изобразена от Пруст: обърнали поглед изцяло към миналото, те не проявяват и най-малък интерес към пътищата, отвеждащи в бъдещето.
За да разположим нашите епизоди или избухвания по-адекватно, необходимо е да ги потопим в една метаистория, способна да разпознава и други форми на времето, различни от подредбата на събитията върху един-единствен вектор. За целта не се изисква кой знае колко въображение.
Да започнем с темата за упадъка, която подобно на сянка винаги е съпътствала темата за прогреса. Еуфоричният прогресистки мит винаги е бил следван по петите от "дисфоричния" мит за израждането. Можем ли, например, да твърдим за пролетаризирания селянин, пропадналия аристократ и селския свещеник от времето на Луи-Филип4, че са живеели в режим на една и съща историчност с добрия буржоа? Колкото до онези, които през XIX век са понасяли безмилостната колониална експанзия на европейците, тяхното историческо време не е съвпадало с това на Анри или Пол; те са живеели във време на необясними катастрофи, които слагали край на тяхната особена форма на историчност - а и ги обвинявали в "примитивност".
Навярно съществуват толкова различни и преплетени времевости, колкото и ситуации и напрежения. Прогресът, значи, не се явява просто като последователност от хронологични заскобености; той се явява и като наниз от особени и относително затворени места, които се отварят към една целокупност от други места и други времена - и не ни съобщава нищо за тях.
Какво да кажем, например, за времето на еволюцията? То било открито в средата на XIX век и не можело по никакъв начин да се вмести в тесните рамки на заварените представи за време. Какво да правим тогава с Дарвин, с огромното платно от различни времена, които не могат да бъдат уловени от която и да било форма на напредъка - не само защото живите организми са лишени от целеустременост, но и защото се развиват в различни мащаби и с различна скорост? Не че нямало опити за приютяване на еволюцията в прокрустовото ложе на прогреса; напротив, стигало се дори дотам да се твърди, че навсякъде и във всичко тя е устремена към венеца на Творението: Белия Човек. И Спенсър, и Енгелс, и Ницше, и самият Дарвин се опитвали не толкова да "природизират" еволюцията, колкото да я социологизират, за да я накарат да си признае, че единствената й цел е човекът. Но тези опити винаги завършвали с провал, защото тя отново и отново изваждала наяве една природа, чиито времена няма нищо общо с времето на западната история. Въпреки това, сто и осемдесет години по-късно не са престанали напъните за инкасиране на това невероятно дълго, упорито безпосочно време, постмодерно по условие.
Ами какво да кажем за онези прославени времена, които погрешно се наричат юдео-християнски? Каква връзка би могло да има между постъпателното движение към постоянно нарастване на богатствата, на знанията и на културните ценности, от една страна, и религиозното убеждение в преходността на този свят, изискващо отказ от всички богатства и знания пред лицето на Страшния съд, от друга? Въпреки опитите, като в случая с Дарвин, за смекчаване на това напрежение чрез прогресистко, буржоазно, капиталистическо, кумулативно овладяване на идеята за прехода в отвъдното, темата за края на времената никога не е преставала да клокочи в недрата на т.нар. съвременна история. Гласовете на официалните, повече или по-малко вразумени, религии звучат заедно с оглушителните викове на обявяващите Апокалипсиса: "Настъпва свършекът на времената, пригответе се, краят е близък, лицето на Земята ще бъде обновено". Е, как бихме могли да удържим в една логическа верига религиозните теми, фигурите на прогреса и най-новите фигури на екологията? Нима дори в рамките на най-официалната от всички религии - католицизма - 2000-та година не бе приветствана от папа Йоан Павел II като юбилейна година, даваща възможност на вярващите да започнат нов живот с нова вяра в Светото кръщение и изкуплението на греховете? Кой би могъл да помири тази времевост с времевостта на прогреса, основана на предпоставката, че сме загърбили завинаги "архаизмите на миналото", споделяни от нашите прадеди?
Но ето че цялата тази смесица от форми на времето - времето на упадъка, времето на прогреса, времето на края на времената - по никакъв начин не пречи на дискурса на модернизацията да обещава с неподозирана бодрост, че светлото бъдеще ще настъпи през новия век, когато в условията на глобализирания пазар всички ние ще можем да се включим в мрежата на Интернет, за да се превърнем във виртуални същества, в превъзходни тела, абсолютно свободни от всякакво минало и готови във всеки момент да се телепортират на друга планета. Вярно е, че месианският ентусиазъм на модернизаторите е слабо обоснован и леко истеричен, но това не му пречи да съжителства с останалите форми на времевост, без да го е грижа за противоречията. Наслояването на различни времена върху едно и също историческо платно произвежда твърде интересни контрасти: би било нелепо, например, да наричаме "реакционери" или дори само "консерватори" хората, които говорят за "преучредяване на Републиката", за "връщане към нейните ценности" и за "преоткриване на смисъла й", след като част от техните съвременници говорят сериозно за "съветване с прадедите" и за "допитване до божествата"...
Някои още скърбят за Големия Разказ на прогреса, свързващ върху една и съща възходяща линия Космоса, живите организми, човешката история, Европа... и завършващ с обещание за едно бъдеще, в което знанията, богатствата и щастието ще се увеличават за сметка на архаизмите. Аз, от своя страна, предпочитам да разглеждам избухванията на прогреса като вълнуващи и същевременно неповторими моменти и места, свободни от задължението да събират разпилените времена, истории и човешки съдби, за да ни казват какъв е смисълът на живота или пък накъде върви Космосът. След скобите на прогреса започва една наистина интересна история.

Бруно Латур
Превел от френски Емил Григоров

Проф. Бруно Латур е преподавател във Висшето минно училище в Париж, изнасял е лекции в Калифорнийския университет в Сан Диего и в Университета в Мелбърн. Носител е наградата "Джон Бернал", присъдена за приноса му в социалните изследвания на науката.
На българската публика Бруно Латур е представен с книгата "Никога не сме били модерни".









1 Епохата на Втората Империя обхваща годините от 1852 до 1870 г., когато държавен глава на Франция е Наполеон III (Бел.прев.).




























2 Провинция в Северен Виетнам, който през втората половина на XIX век е постоянен обект на френската колониална експанзия (Бел.прев.).

3 Политическият режим във Франция, установен след капитулацията пред Прусия на 4 септември 1870 г. и продължил до капитулацията пред Хитлер и встъпването в длъжност на колаборационисткото правителство начело с маршал Петен през юни 1940 г. (Бел.прев.).







































































































































4 Луи-Филип I (1773-1850) - крал на Франция от 1830 до 1848 г. (Бел. прев.).