Две интервюта,
едното бе излишно


Политиката си има правила и царят - нагазил вече в дебрите й - няма как, взе да им се подчинява. А може би едно от най-важните е публичността, излизането на светло под медийните прожектори, които те измерват отгоре до долу и отдолу до горе, за да разкрият и най-малкото петънце, прашинка или измачканост по иначе добре изгладеното ти и костюмирано политическо поведение. Миналата седмица Симеон II също се подложи на тази проверка, и то масирано: станахме слушатели/зрители на цели три негови интервюта - едно по "Дарик радио" (тук е моментът да попитам някои от членовете на НСРТ: Дали Програма "Хоризонт" на БНР не бе пренебрегната от царските PR-и заради окаяното състояние, в което я вкараха те с поредицата свои необмислени и некомпетентни действия?) и две телевизионни - най-напред по bTV, след това в "Екип 4" на БНТ.
"Интервюто - споделят в своя сборник с политически интервюта от 1997 "Първата вълна или Шизофренията на прехода" редакторите на в. "Култура" - е вероятно най-несправедливият жанр", защото там журналистът, вместо да говори, преди всичко трябва да мълчи. Но това е особено мълчание - питащо, понякога дори нахално като конска муха: отговарящият винаги се брани с опашка там, където го хапят с въпроси. Същностното говорене в интервюто е извикано от мълчанието, следователно то е изкусител; съблазнява (с) думи, за да разголи човека и истината за човека.
Напомням тия вероятно добре известни неща заради контраста и разликите, на които станахме свидетели след изявите на царя в двете телевизионни студия. Без колебание казвам: ако в лицето на Ива Петрони в "Екип 4" бяхме свидетели на истинско интервю, направено по всички канони на жанра, то в специалното предаване на bTV, рекламирано по подобоващо прелъстителен начин, интервю всъщност нямаше. "Питащата" Анелия Димитрова (впрочем, ако не бяха вестниците, нейното име едва ли щеше да бъде запомнено - безличието няма как да се запомни) беше толкова гипсирана - като провинена гимназистка пред строг директор, че въобще забрави за какво е там, предоставяйки на Симеон II завиден пропагандно-медиен комфорт, което обаче по никой начин не е цел на което и да е интервю. Защото то е за разкриване, не за прикриване, още по-малко за агитиране; въпросите в него са за просветляване на някой проблем - дори и в интервютата, визиращи конкретен повод или ситуация, не просто за появяването на този или онзи на обществената сцена. Само че, за съжаление, българската журналистика като че ли пропуска тия същностни изисквания, предоставяйки интервюто повече в услуга на интервюирания, отколкото на публиката. Вероятно тъкмо това криво разбиране стори така, че излазът на може би в момента най-популярния български политик на екрана на първата частна национална телевизия се случи като аспержа: със звучно име, но с беден вкус. И слава Богу, че оттам царят прескочи на "Сан Стефано" 29, за да го видим все пак как се справя в критичен момент, когато девическото благоговение е отстъпило на журналистическия хъс да се разбере в крайна сметка защо предприема тази рискована стъпка. А че Ива Петрони си свърши работата, личеше по изобилието от паразитизми в синьокръвната реч: когато е затруднен, Симеон II енигматично заръчва "Вервайте ми!" - и в разговора с водещата той повтори това си поръчение цели девет пъти! Две поредни интервюта, от които първото абсолютно излишно.
Професионализмът, разбира се, впечатлява. Но след срещата между журналистката Ива Петрони и царя на българите Симеон II Сакскобургготски остава недоумяващото и нагарчащо питане: а защо този професионализъм БНТ не използва и спрямо управляващите, не само към техните опоненти? Видяхме отчетливо: такъв ресурс националната телевизия има, следователно единственото, което би могло да бъде пречка за неговата употреба, е липсата на желание. И тук идва основният, кардиналният въпрос, на който трябва да отговори БНТ: защо и заради кого тя няма желание да се държи журналистически-професионално, а вместо това сервилничи на днешната власт по най-наивен и неприятен за българския зрител начин?

Митко Новков







Петък,
ранна утрин