Култура, политика
и европейска интелигенция
В Уолгреенските лекции, които Лео Строс изнася през 1949 г., годината на създаването на двете германски държави, той задава въпрос дали американската нация все още e съхранила изконната си вяра, че правата на човека имат очевидни естествени и божествени основания. И стига до заключението, че разликата между немската мисъл, от една страна, и западноевропейската и американската, от друга, напълно е изчезнала. С горчива ирония Лео Строс заключава: "Не за пръв път една нация, победена на бойното поле, унищожена като политическо битие, отнема на победителите си върховния плод на победата, като налага върху тях игото на собствените си идеи. Победоносна в поражението, "немската култура" доказа не само че може да замести, а дори и да отмъсти за политиката."
Лео Строс изказва съжаление, че немската мисъл е станала неразличима от западната мисъл изобщо. Обръщайки се назад, можем да приемем недоволството на немския емигрант като пророчество за един от най-големите политически успехи на XX век. Първо, Федералната република и след това цяла Германия стана част от Запада. Немската изключителност, Sonderweg, най-после се разми в потока на парламентарната демокрация, пазара и върховенството на закона. Бунтът на културата срещу цивилизацията приключи. Днес ние сме свидетели на края на "немската култура". Преди петдесет години обаче нещата са били различни.
---
На запад немската култура не само преживя войната. Тя извади късмет след разгрома и капитулацията. Политиката изглежда завинаги дискредитирана, превъоръжаването на страната - немислимо, единствено културата - не на последно място и поради "вътрешната емиграция", в която битува - има легитимно минало и надежди за бъдещето. В същото време тя се определя като емиграция, изгнание и имиграция. Все по-трудно се различават чистите немски идейни и научни традиции; като правило преобладава смес от местни и най-вече англо-саксонски традиции.
Следователно политическата и военна преданост на Федералната република към Запада бива подсилена от "позападняването" на културата й.
През 1964 г., когато немските социолози си припомнят, че един икономист - Макс Вебер - е писал някои интересни неща в началото на века, учените, които канят да говорят за него, са Херберт Маркузе - философ-емигрант, преподаващ по това време в Калифорния, Раймон Арон, френски политолог, следвал в Берлин, и един американски социолог, завършил Хайделберг - Талкот Парсънс. Идеи и идеологии от немски произход, методи и личности не само са били изпращани на заточение - там те оцеляват, като активно се адаптират. За Георг Зимел все още е било лесно да разобличи прагматизма като поамериканчена идея на Ницше. След Втората световна война става все по-трудно да се определят идеите и традициите, които първо емигрират и после се завръщат отново в Германия. В Източна Германия положението е различно. Натрапената политическа вярност към съветския комунистически режим не благоприятства новаторското преосмисляне на научните идеи или системата на културните ценности. И докато Федералната република е позападнена, Германската демократична република не претърпява процес на русификация. Докато разваленият английски става lingua franca за западногерманските туристи, много източногерманци просто отказват да говорят руски. Западът става интернационален, Изтокът си остава провинция, в която "Интернационалът" задължително се изпълнява всеки ден. В първата германска република на работниците никой професор по немска литература не може да преподава Кафка, никой философ - да чете Витгенщайн, никой социолог - Макс Вебер, никой икономист - Кейнс, никой психолог - Фройд - в случай, че изобщо е възможно да бъдат четени или преподавани тези автори. За Изтока годините между 1933 и 1989 принадлежат на една и съща епоха, на която очебийно липсва модерна култура.
---
В Западна Германия моралното падение се превръща в интелектуално предимство. Денацификацията започва да боксува. Старите елити доста скоро излизат отново на сцената. Сблъсъкът между емигранти и пътешественици, между противници и сътрудници на режима, между евреи и антисемити довежда до създаването на произведения на изкуството и научни книги, едновременно предизвикателни и заредени с иновативна енергия. В областта на философията интелектуалното напрежение, създадено от съзвездие мисители, като Хайдегер, Ясперс, Льовит и Хана Арент, е величествено. В социологията противопоставянето между Франкфуртската школа, представена от емигранта Карл Попър, от една страна, и учени като Арнолд Гелен и Хелмут Шелски - и двамата членове на националсоциалистическата партия, от друга, определят развитието на тази дисциплина.
В Източна Германия добрите нравствени намерения довеждат до интелектуално бедствие. Комунистите, преживели нацистите и руския плен, се опитват да направят денацификацията действена. Културата става политически коректна, но скучна и повтаряща се. Сред интелигенцията се водят дебати относно незначителни поправки в установения интелектуален канон, но никога самият канон не бива поставян под съмнение. Тези дебати, някога възприемани като стимулатори за интелектуалния микроклимат на ГДР, днес с право са забравени. Бертолт Брехт е изключение, но дори той постепенно се превръща в театрален директор, заинтересуван най-вече от запазване на трупата си. Комунистите-емигранти отначало помагат на ГДР да спечели морално признание, но това признание изчезва с падането на комунизма. Когато архивите на московската комунистическа партия са разсекретени, става ясна позорната роля на немските емигранти по време на чистките и политическите процеси през 30-те години. Те са бягали от един тоталитарен режим само за да се подчинят на друг.

Провалът на интерпретиращата класа

Онова, което културният елит на ГДР научи най-добре, е да се подчинява. За разлика от Полша и Чехословакия, Източна Германия никога не е имала заслужаващ внимание самиздат или нелегална култура; и за разлика от Унгария не създаде група от ангажирани емигранти. Чешкият писател, избягал в Париж или Лондон, става външен говорител; писател от Лайпциг, отишъл в Мюнхен или в Берлин, си остава в Германия. Още по-важно - той продължава да говори на матерния си език. Останалите в ГДР намират начини и средства да постигнат съгласие с номенклатурата. Разбира се, не всички; но голяма част от интелектуалците се ползват от сигурността и субсидиите, предоставяни на културния елит от комунистическия режим, който уравнява, но никога не изравнява. Може би най-голямата грешка на комунистическите режими в Централна и Източна Европа е, че принуждават културните елити или да сътрудничат, или да се присъединят към по-нисшите класи. Много от тях работят като фурнаджии, улични метачи, шофьори на такси и носачи. Интелектуалният пролетариат нанесе смъртоносен удар на източните комунистически режими, които го бяха създали. Положението в ГДР е различно; нейният културен елит винаги е страдал от липса на напрежение: членовете му са живели в общество с неясни нравствени алтернативи. С падането на режима крахът на културния елит стана очевиден. Това е провал на интерпретиращата класа.
---
Първата успешна германска революция е истинско и спонтанно "въстание на масите", подпомогнато от твърде видимата ръка на Михаил Горбачов. То не е резултат от продължителна открита борба срещу комунистическата власт, както борбата на "Солидарност" в Полша, нито победа на нелегалната съпротива в Прага след двадесетгодишна борба, нито на ловката половинчата реформа в Будапеща. Германската ноемврийска революция не бе предвождана от работнически профсъюз, нито планирана от културния и интелектуален елит. Герои бяха стотици хиляди обикновени хора, които се спасиха от диктатурата в западногерманските посолства в Прага и Будапеща. Герои бяха стотиците хиляди хора, излезли по улиците на Лайпциг и Дрезден. Тяхното бягство и техният глас създаде революцията. В тази революция интелектуалците излязоха заедно с тълпата, но не бяха част от нея. С малки изключения героите на тази революция не са интелектуалци. За разлика от пражкото въстание например, артистите и студентите не поведоха бунта. "Ние сме народът" беше наистина най-точният лозунг. Интелектуалците харесаха лозунга, но го разбраха напълно погрешно. В рамките на собственото им мислене този лозунг означаваше желание за незабавно осъществяване на социалистическата мечта, докато всъщност той означаваше сбогуване със социалистическата утопия. Когато Берлинската стена бе разрушена, същият лозунг бе само леко изменен. Хората вече не пееха "ние сме народът," а "ние сме един народ". Незначителната подмяна на една думичка означава, че те искат да станат част от капиталистическия Запад. По това време стана очевидно, че културният елит - и на Изток, и на Запад - не е успял да схване общественото настроение. Интелектуалците станаха жертви сами на себе си. Те не само погрешно прецениха политическата структура и надцениха източната икономика. Те погрешно схванаха значението на думите. Културата е тълкуване и осмисляне. На немския културен елит му бе безкрайно трудно да осмисли обединението. Този провал не беше резултат от погрешна преценка на любители политици, нито от погрешно изчисление на самозвани икономисти: това беше крах на интерпретаторската класа.

Дяволът и икономиката

В годините на взаимно отрицание, на конфликти, на съвместно съществуване и най-после на сътрудничество между двете германски държави, "немската култура" пребиваваше в центъра на политическата реторика и в покрайнините на реалността. Колкото и дълбока да бе разликата между капиталистическата германска държава и социалистическата германска държава, твърдеше се, че те са неделими като култура. Когато истинската стена се срути, стана ясно, че обединението не е предвидено като реалистичен сценарий нито от политическия елит на запад, нито от номенклатурата на изток. Изглеждаше като че и двете Германии са мислили за обединението така, както Беранже е мислил за Републиката: "Искам да мечтая за нея, но не да живея в нея". Най-малкото не искаха обединението да стане така, както всъщност стана. Стремежът към демокрация не бе онзи приоритет в немската революция, който културният елит очакваше. На въпроса кой е истинският двигател на революцията, културният елит получи ясен отговор: "Икономиката, глупако!"

Теология и реалполитика

Стабилността на втората Германска република се основа на изключителния успех на икономиката й и интеграцията й в Европа. За нейните граждани конституцията и икономическото чудо са двете страни на една и съща монета. Така Германия става нормална западна демокрация.
Проблемът с "немската култура" излиза на преден план отново с обединението и подновеното навлизане на теологията в политиката. От една страна, ако перефразираме думите на сина на един немски пастор, ние осъзнахме, че политиката е мъртвороденото дете на духа на теологията. От друга страна, днес може би сме свидетели на края на светския консенсус, определял политическата култура на Западна Германия.
В нападките си над немския философски еготизъм Джордж Сантаяна пише, че "както в пантеизма Бог е естествено представен като космическа сила, така в немската философия библейското благочестие в светския живот на ранните протестанти се е превърнало в социално и патриотично усърдие. Политическата опозиция в ГДР в значителна степен бе резултат от протестантско усърдие. Лютеранската църква знаеше как да съжителства със социалистическата държава, но в същото време бе в състояние да се съпротивява и да противоречи, често с цената на големи жертви на отделни членове на църквата. Въпреки това, техните морални убеждения никога не се превърнаха в политическа стратегия. Морализаторството в немската култура доведе до нагласата "или всичко, или нищо", която в последна сметка завинаги дискредитира понятието "политика" или поне "партийна политика", което не е нищо друго освен политиката в условията на демокрация. Аз ясно си спомням срещата на малка група дисиденти от бившата Източна Германия със сенатора Едуард Кенеди и Вили Бранд малко след падането на Берлинската стена. Дисидентите, отстояващи принципи, и сенаторът, опитващ се да проповядва прагматизъм, нямаха какво да си кажат. Особено тъжно бе, че емигрантът Вили Бранд не можеше да превежда и остана почти безмълвен до края на срещата.
---
И така, за разлика от края на Втората световна война, когато сблъсъкът на морални алтернативи, съвместното съществуване на жертви и извършители, на външна и вътрешна емиграция създадоха нагнетена и следователно творческа културна среда, нищо такова не се случи след 1989 година. Може би още по-важна бе друга разлика: въпреки че мнозина от емигрантите с носталгия представяха най-доброто от немското културно минало, тези, които се завърнаха след 1945, бяха носители и на нови идеи, докато източногерманските дисиденти бяха оформени в среда с очевидно липсваща културна модерност. След 1945 в Германия навлиза прагматизмът и културата на компромиса; след 1989 - идеализмът и себевглъбяването. Дори когато дисидентите извоюваха свободата на словото, тяхното фундаментално недоверие към политиката и процедурните елементи на демокрацията остана непроменено.
"Надявахме се на справедливост, а получихме само върховенството на закона", заядливо отбеляза един от тях. Повечето дисиденти отхвърлиха идеята да сформират партия. Така отхвърлянето на политиката от източногерманското протестно движение създаде политически вакуум, който благоприятстваше възраждането на комунистическата партия на изток, без да окаже влияние на запад. Културният протест в Германия бе безсилен, защото компромисът не бе възприет като политическа ценност.
Що се отнася до политическата философия обаче, може да се спори доколко чудото на обединението е довело до отстъпление от светския нравствен консенсус, стоящ в основата на западногерманската демокрация. Разделението на Германия бе високата цена, платена заради непростимите престъпления на нацизма. Теологичните предпоставки на този аргумент не трябва да се пренебрегват. Идеята за обединена Германия не бе просто заклеймена от историята и разума. След Холокоста дори мисълта за обединение като възможен политически избор се възприемаше като бунт срещу божественото възмездие. Идеята за разделението на Германия като наказание беше част от политическия консенсус във Федералната република. Тя беше прокарана от рейнския католик Конрад Аденауер, който настояване за наказание, Wiedergutmachung, вместо разкаяние. Действията говорят повече от мислите. Това прагматично разсъждение звучеше като преобърната доктрина за предопределението: Германия плати, значи германците се разкайват.

Затихването на културните войни

Обединението на Европа направи възможно двете Германии да станат една нация, без да попаднат отново в лапите на национализма. В процеса на европейската интеграция сътрудничеството между Франция и Германия изигра решаваща роля. Немислимо за нашите деди и невероятно за нашите родители, германо-френското приятелство бе основополагащо за изграждането на обединена Европа. Векове наред въоръжените сблъсъци между двете страни са подготвяли, съпътствали, били са следвани от "културни войни". Тези войни изглежда приключиха с процеса на европейската интеграция. Обаче обединението на Германия възкреси културната война, макар и в по-малка степен. Като резултат ще бъдем свидетели на по-нататъшно охладняване на френско-германските отношения. За да се разбере това, искам да се спра накратко на някои етапи на културните войни между Франция и Германия.
Когато дадена страна загуби война, културната политика е призвана да обслужва нуждата от реванш, докато тя отново възстанови духовната си сила и си отмъсти на бойното поле. Това важи за Германия след разгрома при Йена, когато призивът на пруския крал държавата да компенсира с духовни сили материалните загуби довежда до основаването на Хумболтовия университет; важи за Франция след Френско-Пруската война от 1871 г., когато желанието да си възвърне Елзас и Лотарингия е можело да се осъществи само ако се поучи от неприятеля; важи и за Германия по време на Първата световна война, когато "идеите от 1789" се противопоставят на "идеите от 1914". Културният реванш не е толкова успешен за Франция след "странния разгром" от 1940 г. Очевидно по това време французите са забравили как да използват културата като оръдие на отмъщението.1
Културните войни между Франция и Германия са се водили и за това коя от двете страни е била по-революционна в миналото или има по-голям революционен потенциал за в бъдеще. Фридрих Шлегел е знаел как да обиди съседа си, като е казал, че Френската революция, философията на Фихте и "Вилхелм Майстер" на Гьоте са върховите постижения на съвременната епоха, дръзвайки да съпостави един немски роман с революцията във Франция. Именно живеещият в Париж Хайнрих Хайне дава най-живото и пророческо описание на това докъде може да доведе това съперничество по революционност:
"Струва ми се, че методичен народ, какъвто сме ние, трябва да започне с реформацията, след това да се заеме с философски системи и едва след тяхното завършване да премине към политическа революция. Намирам, че такава последователност е твърде рационална. Но не се плашете, вие, немски републиканци; немската революция няма да бъде нито по-благообразна, нито по-благовъзпитана заради това, че е била предшествана от "Критиката" на Кант или "Трансценденталния идеализъм" на Фихте. Тези доктрини спомогнаха за натрупването на революционни сили, които само чакат да излязат напред и да изпълнят света с ужас и възторг. Мисълта предхожда действието така, както светкавицата гръмотевицата. Немската гръмотевица е с истински немски характер. Тя не е внезапна, придвижва се някак тромаво. Но когато чуем гръм, какъвто не е бил чуван в историята на човечеството, тогава ще разберем, че германската гръмотевица най-после е паднала. При този сблъсък орлите ще паднат мъртви от небесата и лъвовете в най-отдалечената африканска пустош ще подвият опашка и ще се скрият в царските си леговища.
Тогава в Германия ще се разиграе драма, в сравнение с която Френската революция ще прилича на невинна идилия." В неделя на 14 юли 1940 г. вестник Voelkischer Beobachter, трибуната на националсоциалистическото движение, помества на първа страница новини за германските победи и за военните жестокости на британците. Но по-важна е уводната статия на Алфред Розенберг, озаглавена "Краят на Френската революция". Розенберг твърди, че епохата на Френската революция е приключила. Нейното наследство е било използвано от френското правителство за културната си политика вътре в страната и културна пропаганда зад граница. Германия, уморена от демократични политики и еврейски бизнес, е сложила край на тези претенции за културно господство. Сега така наречената "позитивна революция" ще определя бъдещето на Европа, в която немската култура ще играе главна роля. За да оправдаят съюза си с нацистите, френските фашисти не само трябва да признаят, че римската имперска идея е възкресена от Третия райх. Те трябва да приемат немската революция за продължение на собствената си якобинска традиция, или да припознаят съвети и фаши в бойните групи около селата из цяла Франция през 1792.2 В омразата си към Френската революция - "1789, всички тези Лутер, Кант, Русо" - Шарл Мора отива дотам, че да нарече всеки революционен акт остарял; дори Марк Блох, който по-късно бива убит от нацистите, е принуден да признае, за свой срам, както по-късно ще сподели, че е основателно да се прави връзка между националсоциалистическото движение и Френската революция.3
Колкото и странни понякога да изглеждат тези паралели между Франция и Германия, те трябва да бъдат разглеждани като част от по-голяма стратегия, в която коалиция между латинската и германската култури ще служи за укрепване на политическите връзки, а именно оста Рим-Берлин. "Свещените средиземноморци" винаги са занимавали немското въображение. Любовта към всичко латинско е константа в немската история, а наред с нея прозападната ориентация, свободата, законността и християнството като основни ценности на личния и обществения живот. Често тази любов към латинското се превръща във всепоглъщаща страст - какъвто е случаят с Ницше, който в крайна сметка жертва Вагнер заради Бизе и моли римския папа да спаси западната цивилизация от Германия. Когато Германия се присъединява към западния съюз, "средиземноморската треска" вече не е културно увлечение - тя става част от политическата норма. До 1989 - годината, превърнала се в чудо за Европа и отпразнувала двестагодишния юбилей на Френската революция - в немската култура отсъства основната й raison d'etre.
На 4 ноември 1989 огромна демонстрация, организирана от писатели и артисти, оповестява края на "стария режим". Интелектуалците изведнъж чувстват, че всъщност са "философи, които цял живот са работили за революцията; мечтата на френските мислители на Просвещението за "политика на разума" изглежда на път да се осъществи в обновената социалистическа Германия. Когато масите превземат улицата през есента на 1989 и в последна сметка разрушават Берлинската стена, те правят аналогии с Бастилията. Обаче Френската революция никога не е била териториално ограничена. Робеспиер е бил убеден, че самата революция не е нищо друго освен антропологична мутация и че французите - един нов вид - проправят напред път на цялото човечество. Френската революция не е френска или европейска, тя е универсална. През 1989 немските културни революционери искат само да запазят социализма в една страна. За пореден път революцията показва немска "специфичност".
Скоро ненасилственият характер на немската революция бива използван като политически коз. За разлика от чехите, които в крайна сметка също успяха да осъществят "нежна революция", немските политици и интелектуалци не можаха да прикрият тържеството си от това, че изостаналата нация не само е настигнала в революционно отношение Франция, но дори я е надминала. Двеста години по-късно, не както е предвиждал Хайне и съвсем не както е искал Хитлер, в Източна Германия се прави революция без терор, следователно много по-висша в морално отношение от Френската революция.4

Немската култура - европейски проблем

В последната си реч, произнесена в Германия, преди да замине в изгнание, Томас Ман подчертава модерността в "немскостта" на Рихард Вагнер, която е "разрушена, декоративна, аналитична и интелектуална и следователно притежава вроден космополитизъм и възможност за въздействие в световен мащаб". Национализмът на Вагнер е толкова сраснат с европейските течения в изкуството, че немското и европейското не се изключват взаимно. Както и преди, Томас Ман има предвид себе си. Той винаги е искал да бъде велик немски, а оттам и европейски писател. Тази амбиция не е могла да се осъществи в родината му, където нацистите подменят интелектуалния идеал за европейска Германия с ужасяващата реалност на една немска Европа. По време на Първата световна война Томас Ман с известно кокетство описва себе си като аполитичен; в злокобната 1933 г. той цитира сентенцията на Рихард Вагнер, който казва: "Който бяга от политическото, се самозалъгва", и я нарича една наистина германска гледна точка. През 1918 г. Томас Ман критикува брат си заради неговия космополитизъм и заради възмутителната му амбиция да бъде немски homme de lettres. Тринадесет години по-късно той нарича Хайнрих Ман "класически представител на германо-средиземноморския артистичен гений" и се сбогува с германската култура така: "Ако въобще някога е съществувал немски творец без света, без Европа в кръвта си, днес той може би не може да съществува... в една Европа, която все повече се обединява в интелектуално, а в близко бъдеще и в икономическо и политическо отношение; майсторство, посветено на ограничеността, коравосърдечието и провинциализма, ще бъде печално явление"5. Тези пророчески думи се сбъдват. Процесът на европейската интеграция - ускоряван отначало по-скоро от въглищата и стоманата, отколкото от култура и наука - направи идеята за немска култура да изглежда остаряла. По особен начин обаче проблемът на немската култура, т.е. култът към културата и нейната употреба като заместител на политиката, не е изчезнал. Но това вече не е само немски, а европейски проблем.
В Чехословакия, където борбата между реформисти и антиреформисти предотврати възникването на национална църква, светът на културата често е бил онази почва, върху която е покълвал либералният бунт - от времето на Ян Хус чак до Томаш Масарик. Когато всички останали морални ориентири изчезват, единствено хората на културата - романисти, сценаристи, актьори, философи, поети, режисьори, художници, музиканти - имат достатъчно морален кредит, достойнство и способност да вдъхновяват младите. Като си помисли човек, че всичко започва под прозорците на Кафка на площада "Старе место"! Пражката есен на 1989 г. ознаменува победата на културата над властта.
Бързото превръщане на интелектуалната репутация в политическо влияние стана обща черта на революциите в Централна и Източна Европа. Художници и писатели, учени и университетски преподаватели получиха високи политически постове. Артистичната честност и моралната достоверност се превърнаха в предимства за политическа кариера. Това беше уникален момент в следвоенната европейска история, когато изглеждаше, като че в бъдеще ще се сблъскат две политически култури - едната на интелектуалци с висок морален авторитет, но почти без никакъв опит, и другата на професионалисти с богат опит, но без достатъчен морал. Това разделение беше епизодично - с такива значими изключения като Вацлав Хавел в Чехия и Андрей Плешу в Румъния. "Банализирането на харизмата" взе своята лепта и много герои, ако приемем разграничението на Сомбар, осъзнаха, че има опасност да изчезнат от политическата сцена, ако бързо не се преквалифицират в продавачи. Докато културното наследство на тези ранни "герои" на политическата промяна е в голяма степен забравено или омаловажено на Изток, колкото и парадоксално да звучи, то има заплашително влияние на Запад. Немската култура се превърна в европейски проблем.
Днес Европа е между реториката, която приканва всички страни от континента да се присъединят към съюза, и тежката икономическа действителност, която кара имащите, които биха искали да имат още-повече, да се защитават от нямащите. Не искам да кажа, че разширяването на Европейския съюз ще бъде лесно и може да се постигне само с незначителни икономически жертви. Само искам да подчертая възраждането на компенсаторната схема, която описах като ядро на немската култура. На страните от Източна Европа е отказано влизането в Общия пазар, затова пък са поканени да се присъединят към НАТО и най-вече са възхвалявани за културните им постижения. Военните и културата са призвани да компенсират икономическата дискриминация.
Културната политика на Запада, според моите наблюдения, има лоша слава на Изток. На нея се гледа като на претекст и евтино оправдание - какъвто е случаят с един любопитен лингвистичен казус - използването на термина "Централна Европа" в западния дискурс. Като част от стратегията си източните дисиденти отхвърлиха названието "Източна Европа" като общ политически и географски етикет. Използвайки вместо това термина "Централна Европа" или Mitteleuropa, с който искаха да се разграничат от Русия, олицетворяваща политическия Изток, те успяха да превърнат едно семиотично противопоставяне в политически въпрос. Неопределеността на термина Mitteleuropa, което наистина звучеше като някаква далечна утопия, имаше значително преимущество. Това бе идея, която непрекъснато се нуждаеше от интерпретация. Тя бе не толкова описание на географска територия, колкото план за културен модел. Това бе политически идеал зад културна маска. Отстояването на този идеал бе от голямо значение до 1989. След падането на комунизма обаче той загуби функцията и привлекателността си. Политиката вече не се нуждаеше от културен камуфлаж. Днес реториката "Централна Европа" отново се завръща - само че на Запад. За пореден път тя е използвана за прикритие; този път културната благосклонност прикрива политическото безделие.
---
При различните опити за изграждане на институциите в бившите комунистически страни се опитахме да се поучим от този опит и да провеждаме алтернативна културна политика. Затова избягвахме всякакви двустранни споразумения. Например нито за момент не сме помисляли да създадем германо-унгарски институт в Будапеща или немско-румънски колеж в Букурещ. Съвсем съзнателно ние основахме не Унгарски, а Будапещенски колеж. Институциите, които изградихме по подобие на Wissenschaftskolleg в Берлин, приличат малко на Олимпийските игри: те не се провеждат в дадена държава, а в даден град; поставени са в градски, не в национален контекст. В правилниците на тези институции в различна степен са заложени изисквания, които могат да бъдат наречени европейски, тоест задължения да назначават членове от различни страни, да привличат студенти от различни части на Европа и да преподават и учат на различни европейски езици. В тях участват като правило частни фондации и държавни агенции. Този смесен модел между обществено и частно показва по убедителен начин, че функционирането на демокрацията зависи не на последно място от сътрудничество между държавата и гражданското общество.
Работата в областта на културната политика може да носи огромно удовлетворение - ако човек се отнася към нея не толкова като икономист, който щедро раздава съвети, а по-скоро като скромен антрополог, който смирено се опитва да проумее. Отдавна вече е време ние на Запад да осъзнаем, че продължителното разделение на Европа не е било само техен, а и наш проблем. Фактът, че сме били откъснати от интелектуалните традиции, създали градове като Будапеща и Варшава, Букурещ и Санкт Петербург - големи интелектуални центрове в европейското минало - е ощетило и нас.
Културната политика има граници. Политическото и икономическо разделение на Европа продължава. Трябва да направим всичко възможно, за да го преодолеем, ако не искаме да настъпи краят на европейската култура.

Волф Лепенис
Превела от английски Мариана Панова

Волф Лепенис е професор по социология в Свободния университет и ректор на Висеншафтсколег в Берлин.






































































































































































































































































































































































































































1 "Когато четем, четем, за да се образоваме, което е добре. Но не мислим достатъчно, че може и трябва, когато се налага, да използваме културата си." M.Bloch (1957). L'Etrange Defaite. Temoignage ecrit en 1940. Paris (Albin Michel)

























































2 През 1792 г. из цяла Франция са създадени съвети или бойни ядра, тоест във всяко село, във всеки квартал има група войски, обединени около водач. P.Drieu La Rochelle (1943). Chronique politique. 1934-1942. (Paris.Gallimard)


3 M.Bloch (1957). L'Etrange defaite. Temoignage ecrit an 1940. Paris (Albin Michel). "Мразя нацизма. Но също както Френската революция, с която е срамота да я сравняват, нацистката революция постави начело - на армията или на държавата - хора със свежа мисъл, необременени от академичното образование, които успяха да проумеят "вълнуващото и новото". На тях ние противопоставихме само побелели господа или млади старци."












































4 Като се имат предвид изключителните трудности, с които се сблъскаха немските съдилища, за да осъдят отговорните за престъпления по време на диктатурата в Източна Германия, би трябвало да си пропомним думите на Макс Вебер, който казва, че трагедията на немската история е, че за разлика от Стюардите и Бурбоните, един Хохенцолерн никога не губи разсъдъка си.































5 Tомас Mан. "За ролята на немския писател в наше време: обръщение в чест на брат ми" (27 март 1931), Писма на Хайнрих и Томас Ман. Berkeley: University of California Press.