Истории и... други истории

Заглавието на тази малка, елегантно оформена книжка очевидно ни отпраща да потърсим връзки с някакъв друг, вече известен ни текст. Даже ако не се сетим веднага, ще ни помогне мухата върху корицата. Тя стана емблематична за един вид натуралистично-сантиментално писане, с което "Естествен роман" си направи място в новата българска белетристика. Сборникът с разкази напълно оправдава думата "и" в своето заглавие. Той ни разказва "и други" естествени истории, чиято "естественост" е все така артефакт на модерното самосъзнание за "природата на нещата" у себе си. Всъщност думата "неща" е близка до думата "вещи" и така би трябвало да посоча една характерна особеност на белетристичното писане-Господинов, свързана с живота на вещите. Те присъстват особено натрапливо там, където текстът разказва "миналото" на своя повествовател (не искам да навлизам в проблема дали и доколко това е "истинското" минало на автора, той не ни и засяга; сантиментално-изповедният тон в този случай спокойно може да бъде реторична стратегия на вида писане, може да бъде и лична нагласа, но това е отделен въпрос). Предметите на Господинов са изключително носталгични. Носталгичният тон идва най-напред от самата идея, че вещта, нещото, което съществува за себе си, е способно да фиксира в някаква относителна постоянност ако не смисъла, то поне един или друг същностен аспект на живота. Вещите изговарят миналото, те са миналото на своя повествовател; те са историята на хората около него и така биха могли да ги заменят, да разкажат хората с тяхната претенция, че могат да имат история. От друга страна погледнато, можем да кажем, че вещите на Господинов са онирични, привидната скрупульозност на описанието кодира техния хипотетично-фантазен характер; те са сънят по едно минало, наситено с кротката, уседнала, банална, патетична сантименталност на дребния, затворен провинциален живот. В това отношение текстът на Господинов се вписва в една по-дълготрайна тенденция на литературното мислене, където (по върховете, разбира се) ще срещнем "Търновската царица" на Емилиян Станев и особено "Последна радост" на Йовков; миналото на душата, разказано като провинция на интелектуалната способност за сантиментален живот, вкоренен в (идеята за принадлежност към) някакво пространство на родния свят.
В жанрово отношение сборникът с разкази е също добре промислен въпреки привидната си (модернистична?) небрежност към канона на жанровата организация. Текстовете се разбягват от възможността да бъдат назовани с едно постоянно определение; някои са разкази, други не са; някои са свързани помежду си, други се мяркат като интермедии, като връзки-фрагменти на "същинските" разкази. Внушението върви в посока "Такъв е животът ни": фрагментарен, разкъсан между минало и настояще (бъдещето е идея, която трябва да бъде разгадавана в съотношението между другите времена, свят-без-себе-си), тъжен и смешен, дребен и патетичен, сън и действителност... Специфичен стана за Георги Господинов този стил на иронично-носталгичното, описателно-символическо мислене...
Теоретичната информираност на модерния филолог все пак ясно личи в отчетливата тема за езика, за "историите", които пишат/разказват човека: от лудостта до педантичната изпълнителност на еснафа. Езикът изглежда като алтернатива на вещите, но само до този момент, в който не се замислиш за тяхната диалектика: езикът е вещ в света на символичното мислене; вещта е езикът на този свят. Отделните разкази проиграват различни езици: езикът като липса на себе си - в него се отваря възможността за интимно общуване ("Една втора история"), шизофреничното сливане с миналото на Гаустин, езикът-невъзможност на желанието да бъдеш социално значим и валиден ("Закъснелият дар"), езикът, с който проговаря душата на едно заклано (женско) прасе... Бихме могли да кажем, че "други" в заглавието означава истории на езика. Ако има главен герой в сборника, той безспорно е Словото; тези "истории" са всъщност история на човешката (не)способност да се общува в слово.
В този момент поглеждам назад да видя какво съм написала и ми става ясно, че това са разсъжденията на един литератор за книга, написана от друг литератор. Може би езикът си прави шега, той си служи с нас, за да го изричаме. И в същото време, ако не го изричаме, ако не ни изрича - как тогава изобщо ще има език? Езикът или човекът - това напомня за дилемата с кокошката и яйцето. Остава ни да си разказваме - всеки на себе си, всеки за себе си - и други истории...

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Георги Господинов. И други истории.
ИК Жанет - 45.
Пловдив. 2001