Чии са читателите?
Десет години след създаването си "24 часа" заедно с другите ежедневници, които се възползваха от модела му, са хит на предизборния сезон. Политическа мода е да ги наругаеш. Фокусът на ескалиращото недоволство към тях е, че са жълти. По дефиниция обаче това ще рече, че пред важните за обществото събития и процеси предпочитат сензациите в личен план. Впрочем, изместването на интереса от публичното към частното, опитите първото да се представи и обясни чрез второто, е общо място за изследователите на българската "независима преса", особено в един по-ранен период от развитието й. Така че любопитно в случая е не откъде идва това "изместване" и дали продължава, а какво общо има то с предизборните амбиции.
Вкусът към частното фактически е "доброволно" отстраняване на пресата от публичния център, където именно се решава политическият вот. Жълтото е всеядно - не се бори срещу или за партийни каузи, а за читатели, независимо от политическите им предпочитания. Да обвиняваш вестниците, че са жълти и същевременно да виждаш в тях политическа заплаха, е все едно да отдаваш успехите във външната политика на списание "Паралели", например.
Откъде тогава идва предизборният хъс срещу пресата, след като най-малко е от "цвета й", за който едва ли претендира някоя партия? В какво отношение политиците виждат конкурент във вестниците? Отговорът е от една дума: идентификация. Пресата с лекота върши нещо, с което политическата класа среща най-големи затруднения: предлага мощни колективни идентификации. "Труд" на бедните и обезверените, "24 часа" на "честния частник", "Сега" на "сърдитите леви" и т.н.
В това отношение "ожълтяването" на вестникарския разказ помага, защото той се чете не толкова в информационен план (новините и без това вече са минали през радиото и телевизията), а в плана на популярната култура, в плана на екшъна, трилъра или криминалето. Там където четенето задължително минава през разпознаването на добрите и лошите и води до идентифицирането с първите.
Недоволството на политиците от пресата е, че, жълта или не, тя (този път?) отказва да преработи колективните идентификации в електорални, т.е. отказва да им ги подари. Ако не друго, това е гаранция, че времето на партийната преса е безвъзвратно отминало.

Георги Лозанов